Блогосферата се развива. Направихме нова версия, в която се опитваме да оправим много от недостатъците на старата и да помогнем за по-лесното намиране на интересни блогове. Ако блогът ви участва в старата версия на Блогосфера, за да се включите в новата е нужно единствено в профила на вашата регистрацията в id.capital.bg да попълните адреса на rss емисията на блога.

Към новата Блогосфера »

септември 18, 2014

Свиване

Информационно правителство ли?  

Наскоро получих от данъчната администрация учтиво съобщение да внеса веднага ДДС, което фирмата ми дължи. Грешката им беше очевидна, така че написах не по-малко учтив отговор, в който я описах подробно и точно.

Отговорът ми беше върнат – акаунтът, от който беше изпратено съобщението им, не съществувал.

Препратих съобщението отново, този път до задължителния по изискване за пощенска система акаунт – postmaster@nra.bg. Цитирам получения отговор:

—-

This is the mail system at host msrv.taxadmin.government.bg.

I’m sorry to have to inform you that your message could not
be delivered to one or more recipients. It’s attached below.

For further assistance, please send mail to postmaster.

If you do so, please include this problem report. You can
delete your own text from the attached returned message.

The mail system

<postmaster @nra.bg>: user unknown

—-

Доброто ми възпитание не позволява да напиша какво мисля за компетентността както на данъчните ни специалисти, така и на ИТ поддръжката им.

Свиване

Четвъртък, 18 Септември 2014  

70 км за 7 часа. Не звучи като епично каране. То и не беше де. Поне 40% беше бутане и носене на колелото. Друг път ако има такъв културен живот - аз няма да се записвам /вероятно утре ще размисля.../.

С добро темпо тръгнах за Железница (през Бистрица по пътя) и след като стигнах до края на селото се върнах в началото на изкушаващата отбивка с табела "Черни Връх, хижа Алеко".

Викам си - к`во толкова, ще го помъча час-два, пък и не е лошо човек да се качи на Черни Връх. До отбивката и мотаенето из селото бях минал само 29 км. за някакви си час и 40 мин с добро темпо, така че сила - бол.

Първият километър нагоре се кара, аз карах до там където е отбивката за Обиколната алея (и трасето за Витоша 100), че дори и малко след това. Гледам пред мен една гора и един стръмен път нагоре, мисля си "я да взема да се върна да тествам трасето на обиколката" ама нали съм си прост, почудих се малко пък отново хванах пътя за Черни Връх.

Хайде след това бутай из гората, бутай по баира, бутай през морените и изровената пътека, гази из блатата, карай малко и така девет километра и половина за три часа докато го докарам на връх Черни Връх. Естествено там беше мъгла навсякъде, едва се вижда на 50 метра - демек, гледки никакви. Хареса ми метео станцията с голф топката отгоре. Изглежда доста футуристично.

Пуснах по чакъления път, като разбира се обърках посоката на едно място та трябваше да се връщам и хем бавно се движа (от страх да не счупя нещо по техниката), хем пак останах без ръце едва пускайки с 15-20 км/ч. Бах тия чакъли и камъняци (и студ!)...

От там хижа Алеко за малко подкрепа и фиууу надолу по пътя, за почивка и изчистване на главата.

Свиване

Sony прави намигване към Apple с новата реклама на Xperia Z3 Compact  

Sony прави намигване към Apple с новата реклама на Xperia Z3 Compact
Sony пусна шеговито изображение в социалните мрежи, с което прави намигване към Apple и новия iPhone 6, дебютиращ на някои…
Свиване

Таблетът HTC Nexus 9 може да се появи на 16 октомври, твърди слух  

Таблетът HTC Nexus 9 може да се появи на 16 октомври, твърди слух
Следващото попълнение в серията Nexus ще бъде официално представено на 16 октомври, твърди нов слух от Twitter. Става въпрос за…
Свиване

Изслушването на кандидатите за председател на ВКС пред съдиите мина по безопасния за статуквото начин  


Съдиите от Върховния касационен съд (ВКС) избегнаха всички щекотливи въпроси по време на изслушването на двете кандидатки за председател на съда Павлина Панова (ръководител на Наказателната колегия) и Таня Райковска (ръководител на Търговската колегия). Близо 70-те съдии, които присъстваха на изслушването на номинираните кандидатки, отхвърлиха предложението да изразят общо становище с подкрепа или резерви към Панова и Райковска с мотив, че и двете са дългогодишни съдии и зам.-председатели на...

Свиване

Sony Xperia E3 излиза в България до две седмици + видео от IFA 2014  

Sony Xperia E3 излиза в България до две седмици + видео от IFA 2014
На IFA 2014 преди по-малко от три седмици Sony представи и смартфона Xperia E3, позициониран в по-ниския ценови сегмент, който…
Свиване

Снимки и инфо за необявения ултратънък смартфон Samsung SM-A500  

Снимки и инфо за необявения ултратънък смартфон Samsung SM-A500
Samsung подготвя нов модел с акцент върху дизайна от серията Galaxy Alpha и тъкмо той сега се появи в цяла…
Свиване

София през 1964 година  


Още няколко приятни кадъра от преди половин столетие, предоставени от Pascal Pontremoli. Фотографии от неговото посещение в София можете да видите също тук и тук.

Снимка: Pascal Pontremoli, 23 август 1964 г.

Снимка: Pascal Pontremoli, 23 август 1964 г.

Снимка: Pascal Pontremoli, 1974 г.


Свиване

Видео: Нилс Кристи на Форум Заедно  

nils_christie

Дами и господа, изключителният професор Кристи, на 86, с ум остър като скалпел и бистър като планински извор, говори на Форум Заедно. Той е известен с критичното си отношение към наказателните форми, а ние ще си позволим да обобщим тезата му така: Две злини не правят едно добро. Има ли несъгласни?

Свиване

ВКС подкрепи... и двете кандидатки за председател  


Без конкретно решение и без гласуване на становище завърши проведеното в сряда изслушване на двете кандидатки за председател на Върховния касационен съд (ВКС) – Павлина Панова и Таня Райковска, които представиха своите визии пред колегите си в съда. То продължи близо три часа и в крайна сметка излезе със заключението, че и двете претендентки са годни за поста. На събеседването присъстваха около 70 върховни съдии, като в залата имаше видимо разделение на трите колегии - гражданска, търговска и...
Свиване

Шампанско и нови дантели  

Животът е странен и изненади дебнат отвсякъде! Едни от най-хубавите са, когато срещнеш стари познати на нови места, но въпреки изминалото време успееш да намериш отново общ език.

BonBon Lingerie

И така, след като най-сетне успях да се отзова на последната покана от Bon Bon (нищо, че заради проливния дъжд изпуснах основната част – дефилето на бельо), докато избирах чорапи пиейки шампанско изведнъж пред мен се озова Дани!

Дани познавам отдавна и е една от най-енергичните и дейни жени, които можете да си представите – идея нямам как го прави, а в допълнение е и винаги усмихната и намира бързо общ език с всеки, качество, на което аз винаги съм се възхищавала!

BonBon Lingerie BonBon Lingerie

Магазинът за бельо Bon Bon е неин и освен, че й пожелавам много успехи нямам търпение да видя какво още предстои!

За моя голяма изненада, освен хубаво бельо, открих и страхотни чорапи, малко ретро с шев отзад. И като казвам шев: наистина са зашити, а не е просто по-плътна част имитираща шеф – разкош! И много удобни гащи и дрехи за йога изработени от вискоза. Всеки с навиците си, но аз нося различни дрехи, в зависимост какво спортувам: тичане, фитнес и всичко свързано с потене – предпочитам синтетични и бързосъхнещи материи; йога и пилатес – вискоза. Памукът твърде много ме задушава, за това го избягвам. Вискозата е идеална за целта – мека, лека, дишаща и когато има и еластан – се движа удобно. (малко се отплеснах аз, пак)

 

Свиване

Творчески (от)блокаж  


Или как да задействате идейния си генератор, когато откаже в най-сюблимния момент
Свиване

Армения (2): Манастирът Гегхард  

Продължаваме с пътуване на Цвета до Армения. В първата част от Ереван стигнахме до манастира Гегхард, а днес ще разгледаме самия манастир.

 

Приятно четене:

Армения

част втора

Манастирът Гегхард

Поглед в пещерите

 

Пещерите – манастир Гегхард, Армения

Над главния западен вход са разположени малките пещерни килии и параклиси, каменните кръстове (хачкари) и пчелните кошери.

 Манастир Гегхард, Армения

Табела със схема на манастира Гегхард , където са отбелязани:

1-Катохике(главния храм) ,                                      7-Пещерен параклис на Просветителя

2- Гавит или притвор на Катохике,                          8-Сервизни помещения

3-Пещерна църква Авазан,                                       9-Жилищни помещения

4-Параклис гробница на Прошян,                            10-Жилища на монасите

5-Църква на Аставацин на Прошян,                        11-Трапеза

6-Притвор гробница на Папак и Рузукан,                12-Пещерна църквана Аставацин

 

 

 

 Манастир Гегхард, Армения

 

Влизаме през западния вход в притвора (Гавит) на главния храм Катохике. Интересно, но този портал не носи никакви белези на вход в християнски храм,въпреки лъхащата миризма на тамян.

Манастир Гегхард, Армения

 

Прозорците на двореца на Ишак паша в Догубаязит в Турция повтарят този ислямски стил на турците селджуки.

Манастир Гегхард, Армения

Пристъпваме плахо в мрака разкъсан от небесен слънчев лъч. Очертанията на този Гавит слабо се загатват от светлината на свещите. Той изцяло е издълбан в скалата между 1215 и 1225 г.

 Манастир Гегхард, Армения

 

 

Периферийните помещения, които се образуват от съответните четири масивни колони имат различни тавани, докато централното пространство е увенчано с купол със сталактити.

 Манастир Гегхард, Армения

Този купол е най- хубавият образец в Армения на тази ислямска персийска техника. Този мистичен Гавит се е използвал за място на проповеди (от дервиши?) към поклонниците.

 

 

 Манастир Гегхард, Армения

За тези хубави снимки заснети от пода на Гавит нашият фотограф Христо Димитров спечели международен конкурс в Китай. Честито!

Забелязва се, че кръстовете са вдълбани в колоните т.е. са направени допълнително. Ако проектантите са имали първоначална идея за колони с кръстове, то те са можели да ги направят изпъкнали! Най-вероятно гавит е бил първоначално мюсюлманско теке, което после е преустроено в църковен притвор!

 

 

 

 

Манастир Гегхард, Армения

Схема на Параклис гробница на Прошян (4) и Църква на Богородица (Аставацин) на Прошян(5). Те са издълбани в скалата през 1283г. от Галдзак и са свързани с гавита.

 Манастир Гегхард, Армения

Жаматун представлява кубична стая издълбана в скалата с дълбоко издялани релефи по стените.

 

 Манастир Гегхард, Армения

На северната стена на жаматуна над сводестите проходи има интересен релеф. В центъра са двойка лъвове завързанис вериги за вратовете и глави обърнати към зрителя. Дракони са сграбчили лъвските опашки. Между лъвовете под веригата има орел с разперени крила грабнал в ноктите си агне. Това или е герба на рода на князете Прошян или някакъв античен релеф от езически храм.

 Манастир Гегхард, Армения

Източната стена на жаматуна е украсена с релефни кръстове. Две митични птици са кацнали вдясно над входа към малкият параклис. Входът вляво е към църквата Аставацин. Над него са две фигурки със събрани молитвено ръце и ореоли. Несъмнено това са светци и най-вероятно това са апостол Тадей и св. Григорий Просветител.

 Св.Григорий Просветител – Манастир Гегхард, Армения

 Св.Григорий Просветител или Покръстителят на Армения, картина на Айвазовски т.е. Айвазян.

 Олтарът на църквата на Аставацин на Прошян

  Олтарът на църквата на Аставацин на Прошян (5) с разцъфналия кръст. Предната стена на олтарната катедра е украсена с плетеница от ромбове.

 Кръст на плочка от Преслав

Подобен разцъфнал кръст е откриту нас на керамична плочка в Преслав.

Но

стилът на арменските каменни кръстове

е най-разнообразен. Имам чувството, че тук майсторите са проявили цялата си фантазия за да декорират този бивш езически храм. Всеки владетел и майстор се е стараел да остави своя каменен отпечатък на времето и религията си в Гегхард.

Арменски кръст

Около друг кръст, вляво от олтара се виждат човешки фигурки. За човекът с жезъла в дясната ръка можем да предположим, че е княз Прош, ктиторът на църквата. Другата фигура в профил, държаща копие в лявата ръка може да е св. Лонгин с копието на съдбата и който тръби за Второто пришествие.

 

Манастир Гегхард, Армения

Куполът

Куполът на Църква на Аставацин на Прошян (5)

Манастир Гегхард, Армения

Излизаме от Църква на Аставацин на Прошян (5) и надникваме вдясно в сромния малък параклис.

 Манастир Гегхард, Армения

Първата пещерна църква Авазан (водоем)

е разположена на северо-запад от гавита. Тя е била изсечена в скалата през 1240 г. на мястото на древен езически пещерен храм с извор.

Манастир Гегхард, Армения

Извор

Изворът е пълен с монети. Хвърлих една стотинка, помолих се и щастливо се се измъкнах от този пещерен лабиринт.

 Манастир Гегхард, Армения

Върнах се през гавита в главната църква Катогике, където попаднах на този църковен ритуал.

Манастир Гегхард, Армения

Олтарната икона на Богородица (Аствацацин)

Манастир Гегхард, АрменияЗапалих една свещ в притвора и излязох. Навън ме обля светлина та и аз за малко бях заслепен от жаркото арменско слънце.

 

Автор: инж. Цветан Димитровян, Аствацацин 15 август 2014

Снимки: Цветан Димитров и Христо Димитров

 

 

 

 

Свиване

Sony Xperia Z3 и Z3 Compact излизат до дни, Z3 Tablet Compact - през октомври  

Sony Xperia Z3 и Z3 Compact излизат до дни, Z3 Tablet Compact - през октомври
На специално събитие вчера в София екипът на Sony Mobile представи в България новите устройства Xperia и обяви, че същите…
Свиване

Валенсия, ден 7, част 1/2  

Днес е последния ден. Няма да сколасаме да обиколим всичко желано. Но нали и преди съм казвал – не трябва да се следва стриктен списък. Все пак сме на „почивка“. Деня започна с йога на терасата (12/16/24). Предполагам, че всички комшии са свикнали да ме гледат по боксерки. Отсреща има един чичка, който всяка сутрин [...]

септември 17, 2014

Свиване

Предизвикателството със стихотворенията  

Получих няколко литературни предизвикателства. Никой не ме предизвика да се полея с кофа ледена вода, но като стана дума за стихотворения дойде и моят час. Тъй като съм срамежлив няма …
Свиване

Иван Димитров: Аз не съм поет!  

На Жоро Илиев

                  „И падам си по теб Ема Бовари - по леля ти, по майка
                  ти, по баба ти – ебал съм ти смъртта, ебал съм ти и другото”
                                                                                                        Елин Рахнев

Днес редакторът на първия ми роман
ми написа:
“честит рожден ден, баце.
пожелавам ти голем stardom
и лично щастие.
вместо прокълнат поет,
по-готино си е да бъдеш
тарикат поет,
един такъв щастлив :)”

Редакторът ми е един такъв
щастлив пияч на топла бира,
обожава долните задни корици на книги,
пада си по блус и Боби Фишър,
някой ден ще играе на шах с Иван Ланджев,
а аз ще ги гледам.

Редакторът ми е още:
върл фен на Боланьо,
като се замисля,
той ме открехна на него
с един от най-добрите му разкази:
разказ, в който има писател,
който вманиачено изпраща
разкази на литературни конкурси,
с който Боланьо печели някакъв конкурс,
но в който най-важното е дъщерята на писателя,
Клара

И още:
обожава синята кръв на Хавиер Мариас,
който става собственик на остров,
без да го е искал
и раздава благороднически титли
на любимите си хора на изкуството:
Алмодовар е дукът на Тремула,
а Копола – дукът на Мегалополис.

И накрая:
редакторът ми има красиви и изразителни,
изморени от четене зачервени сини очи
и сексапилните зъби на страшен,
но неизвестен бял блусар от 30-те,
когото чернокожите са скъсвали от ебавки.

И още по-накрая:
редакторът ми е един от малкото хора,
с които си позволявам да говоря на шопски,
щото с него ми идва отвътре,
щото той е голем,
а че и двамата сме чешити:
това и двамата си го знаеме
и нема никъв смисъл да спориме, копеле.

Не знам защо винаги пиша
така отвратително дълги неща,
ама така си ми идва
и в този случай сигурно
ще ми се върне тъпкано,
щото като пишеш поема,
посветена на редактор
не трябва да го нервиш,
щото нали е редактор
и може така да те утепе
с това, че си пропуснал една-единствена
запетайка в текст от 244 страници,
или некой член,
ама от ония, големите,
че да ти разгони и фамилията,
и всичко.

Работата е там,
че рожденият ден, окей,
нямам възражения,
ама stardom-ът,
ебаси,
да ебе и леля си,
и майка си,
и баба си,
да си ебе и другото.

Личното щастие за мен
не може да бъде друго
освен столично,
колкото и да пътувам
и да искам на планина и на море,
тоя град ме е хванал за топките,
така както може да те хване за топките
само любовта на живота ти:
и да ги стиска с всичка сила,
да ги стиска,
да ги стиска,
да ги стиска
и това да те кара да я заобичаш още повече.

Никакъв поет не съм,
редакторе,
прозаик съм до дъното
на черно-бялата си душа,
и ти това добре го знаеш,
и съм ти казвал неколкократно,
че некой като ми каже „поет”
нещо в корема ми се обръща
и ми иде да повърна
върху него.

Поет е Рилке,
поет е Бродски
(само като се сетя за Голяма елегия
за Джон Дън,
настръхват и космите на пръстите на краката ми,
редакторе,
щото и той знае как да ги реди стиховете,
деба,
и си го тепе без проблем!),
поет е Яворов,
поет е Далчев,
а ние тука пишеме некви текстове,
дето най-красивото им е,
че след дваесе години
никой нема да ги помни,
щото това е дзен,
нали се сещаш,
момента,
ефирността на битието и така нататък.

А за поетите тарикати,
редакторе,
ебаси,
това е втората причина, поради която
като някой ми каже, че съм поет,
докато наливам черен Буш
на някой пиян идиот,
който ме убива с двете „ледчета”,
дето иска да му ги завра вътре,
в „чашчицата”
и има наглостта да ми каже в очите,
че много обича „бушмилсченце”,
тогава, редакторе,
като ме изпсува оня, другия,
по-страшният идиот
с това, че съм поет,
ми идва да му счупя бутилката в главата,
но не го правя.

Не си заслужава
да се хаби хубаво уиски
за идиоти, които не знаят,
че единственият начин
да станеш поет
е да умреш от левкимия в Монтрьо,
или в изгнание от инфаркт в Ню Йорк,
докато сърцето ти е в Ленинград,
където са те нарекли порнографски
и антисъветски
шибаните комунистически тарикати,
или да си пръснеш главата с револвер
поради любимата жена
(два пъти),
или да се наложи
да спреш да пишеш
заради скапаните комунисти
от 44-та до 56-та,
и да изхранваш четирите си деца
с литературни преводи.

Единственият начин да станеш поет
е да умреш,
и тогава,
само тогава,
ония горе, повечето идиоти, естествено,
като ти стъпят на гроба
и кажат поет,
думата няма да е псувня
и ще стои на мястото си,
редакторе,
и ти това добре го знаеш,
ама си приказливо копеле
(затова те обичам толкова много).

А за поетите тарикати,
редакторе,
втората причина „поет” днес
да е най-долната, гнусна, воняща
на стомашни сокове псувня,
е в това, че има прекалено много тарикати,
които се наричат поети
и развяват тарикатщината си,
в която няма и грам поезия
и ебават майката на цялата поезия,
ама с тях ние няма как да се преборим,
а и не трябва,
поради същата причина,
поради която не трябва
да разбиваме бутилки Буш
в главите на хората,
които ни псуват в очите.

Редакторе,
аз никога няма да стана поет тарикат,
защото съм мъж, а не путка,
въпреки маниерността,
която понякога си позволявам
само защото тя е от великите времена
преди двайсти век.
Двайсти век за мен е като градът, в който живея,
мразя го и го обичам
в едно и също време.
За двайсет и първи век няма да говоря,
защото достатъчно псувах.

Редакторе, отдавна знам едно,
човек остава завинаги във времето,
в което се е формирал като личност,
затова аз винаги ще остана в 90-те:
след 60-те
това е последното велико време
в този съвършен, но изкуфял свят.

А ако някой ден,
когато умра,
някой дори за секунда се сети за мен,
че и вземе да каже, че съм прокълнат поет,
ебаси,
ако мога да стана от гроба,
ще ходя да му стисна ръката,
въпреки че със сигурност
това няма да се случи,
защото единственото важно нещо
в този живот е моментът,
а това дали има нещо преди или след,
ебал съм го и него.

Другото, което знам,
е че съм проклет
(от проклет до прокълнат
пътят е обидно малък)
защото нито за момент
не цепя басмата на никой
и винаги казвам това, което мисля,
дори да не ми личи
(виж и теб взех, че те напсувах
няколко пъти в това стихотворение,
ама ти си пич и нема да се засегнеш).

А ако съм прокълнат,
редакторе,
това ще е защото съм избрал да бъда прокълнат,
и няма да се вайкам,
ами ще нося прокълнатостта със себе си
във всеки един момент
от сутрин до вечер и обратно
и тя ще си ми стои добре,
като черна блуза с черни панталони,
защото ще си е моята прокълнатост
и това ще съм си аз,
а на който не му харесва,
знаеш какво може да прави,
май спирам с псуването за днес.

А за поанта, редакторе,
и само защото един мъж
много добре трябва да внимава
как и кога свършва,
ще задържа всички
нереализирани псувни в себе си,
ще ти се озъбя,
ще се усмихна,
и ще повторя: „Аз не съм поет!”



Иван Димитров


  Иван Димитров в Иван Димитров в “Кръстопът”.
  Иван Димитров в DICTUM.

Свиване

Lenovo най-вероятно ще запази бранда Motorola, но само на някои пазари  

Lenovo най-вероятно ще запази бранда Motorola, но само на някои пазари
Сделката по придобиването на Motorola Mobility от Lenovo ще приключи по план до края на годината, а китайският производител най-вероятно…
Свиване

Първо по Дарик #93: Представяне на Lenovo Vibe Z2 Pro  

Първо по Дарик #93: Представяне на Lenovo Vibe Z2 Pro
Здравейте с брой 93 на технологичната рубрика на nixanbal.com в Дарик радио! Във втория епизод от следотпускарския сезон представихме две…
Свиване

VIVACOM пуска допълнителен пакет за по-изгодни разговори и интернет в роуминг  

VIVACOM пуска допълнителен пакет за по-изгодни разговори и интернет в роуминг
VIVACOM обяви нов допълнителен пакет, който потребителите могат да активират към тарифния си план и да ползват по-добри условия за…
Свиване

Една година доброволчество / One year of volunteering  

Find English translation below

Преди година една приятелка се свърза с мен за да й помогна да разбере как български граждани могат да осиновят непридружени непълнолетни бежанци. На следващия ден ме попита дали можем да намерим склад, в който да събираме дрехи. Така започна всичко.

Знаех, че в Сирия се води война, но така и не следях новините; знаех, че в България идват бежанци, но така и не следях новините и не си давах сметка, че се нуждаят от помощ.

Интересувам се от темата за бежанците и имигрантите от около 5 години (с прекъсвания) и дори бях направила една Фейсбук група, чрез която се опитвах да намирам доброволци, но нямаше успех и така или иначе живея далече от столицата, където беше единственият бежански център, за който бях чувала. Пишех за имиграцията в моя блог и от време на време помагах онлайн на истинските помагащи и говорех с хората за това колко е трудно за някои чужденци живеещи в България.

В началото бяхме трима души, колата на приятелката ми и моят блог. Съвсем естестсвено се включихме в голямото Фейсбук движение „Приятели на бежанците”, основано от група от София. И така се срещнахме с други хора и започнахме да си помагаме да помагаме на бежанците.

Някои хора се интересуват от моята мотивация. Не бих казала, че кой знае колко печеля в личен план от доброволчеството. Честно казано, не се нуждая от културното обогатяване, което предлага, от усмивките на хората, от тяхната благодарност и т.н. Ако не се бях захванала с това, животът ми така или иначе щеше да бъде смислен и щях да имам време да се фокусирам върху неща, които много обичам и трябваше повече или по-малко да пожертвам. Доброволка съм не защото се нуждая от това, а защото има хора, които се нуждаят от помощта ми. В момента, в който видя, че могат да се справят и без мен, с удоволствие ще се оттегля … или пък ако чувствам, че повече не издържам.

В самото начало бяхме фокусирани основно върху хуманитарните нужди – дрехи, одеяла, храна, миещи и хигиенни материали, лекарства. Сега до известна степен тези нужди са покрити от Червения Кръст и Държавната агенция за Бежанците. Не бих казала, че тези нужди са изцяло покрити, но има огромен напредък, особено за търсещите закрила (но не и за получилите статут или получилите отказ).

В същото време ние трябваше да насърчим търсещите закрила също да доброволстват. Нямаше да успеем без тяхната помощ. Когато казвам доброволци, нямам предвид лидери на общности, които вземат решения за своите общности – някой ден може би ще пиша за този наистина важен въпрос. Работейки заедно, доброволците от и извън лагерите, успявахме да идентифицираме нуждите на хората, проблемите им и да им помогнем колкото се може по-ефективно.

Всички образователни дейности в лагера в Харманли (с изключение на курсовете по български, финансирани от ВКБООН) са стартирани от доброволци. УНИЦЕФ осигури няколко кутии с материали. ВКБООН стартира и частично финансира курс по изкуства, който в момента водим. Начално училище, курсове по английски и немски бяха финансирани и водени изключително от доброволци. Имаме идеи, и съм сигурна, че ще успеем да намерим финансиране за по-сериозни образователни дейности, но единственият проблем е, че Държавната агенция за бежанците е някак бавна в осигуряването на стаи, където можем да ги провеждаме, така че минават месеци в питане и молене.

Въпреки, че някои бежанци (единици) в Харманли имат достъп до личен лекар и получават направления към специалисти ( а само до лекари в лагера, които нямат право да издават направления), повечето от тях нямат, така че ние трябва да водим някои хора на лекари и зъболекари и да плащаме за тяхното обслужване и лекарства. Червениятъ кръст, разбира се, поема голямата част от тази работа, но ние все още трябва да покриваме лечението, което те не биха могли да покрият. За съжаление, имаме силно ограничени ресурси.

ВКБООН плаща на Българският Хелзинкски Комитет да предоставя правна помощ, но ние също трябва да допълваме тяхната работа, тъй като няма достатъчно адвокати и от тях не се очаква да осигуряват всички необходими видове помощ. Ние сме благодарни за сътрудничеството с тях, но ние също така разчитаме на други организации като Фондация за достъп до права и Глас в България. Валерия Иларева от Фондация за достъп до права ми е помагала най-много в тази област. Ние, доброволците, правим юридически справки, превеждаме, търсим адвокати и им плащаме, защото понякога служебните адвокати, за съжаление, не са компетентни в имиграционното право, а някои от тях не си правят труда да се подготвят за съдебните заседания.

Доброволците помагат на търсещите и получилите закрила да общуват с български институции и административния персонал в бежанските центрове – не само като преводачи. Това изисква много дипломатически умения, и тъй като аз никога не съм била добра в комуникацията с институции и винаги съм избягвала такава комуникация, за мен е доста стресиращо. Добре, че съм смирен човек с его по-малко от нормалното и не се нуждая от това да показвам на хората, че съм умна или важна. Егото на някои хора от институциите, обаче, не е толкова малко, така че често ме възприемат като заплаха и трябва да приема и лукавството, и агресията. Опитвам се да бъда търпелива и разбираща с тези хора, и наистина съм благодарна, че има и такива, които са наистина отдадени на работата си и се издигат над личните неща.

Доброволчеството включва и преодоляване на културни и личностни различия с други доброволци и намиране на начин да се работи с тях, въпреки че понякога проблемите изглеждат непреодолими.

Като цяло, ние, доброволците сме някак замесени във всички аспекти на живота на бежанците – здраве, храна, подслон, работа, игра, образование, правни въпроси, дори емоционални и духовни нужди. Така че понякога работим 24 / 7, тъй като се случва месеци наред да сънуваме бежански лагери.

Опитваме се да даваме на обществеността обективна информация за ситуацията на бежанците, и освен че споделяме в социалните медии, също така помагаме на чуждестранни журналисти да получат достъп до бежанските лагери, властите и т.н. Ние трябва да бъдем внимателни с медиите, тъй като те следват свой дневен ред, който понякога изобщо не е полезен за бежанците, дори и ако е продиктуван от добри намерения.

Някои от нас също така се опитват да променят публичните политики и законодателството.

Често толкова много от нашите усилия биват осуетени и ние чувстваме, че правим толкова малко, и се чувстваме безполезни и глупави, лесно губейки това, което сме постигнали, че понякога се питам дали не е добра идея да се откажа, но тогава осъзнавам, че ако го направя, ще прекъсна една от немногото спасителни нишки, които бежанците в България имат.

ENGLISH

A year ago a friend contacted me to help her figure out how Bulgarians could adopt unaccompanied refugee minors. The next day she asked me if we could find some storage space to collect some clothing for the refugees. Here is how it all started.

I knew a war was waged in Syria, but I never followed the news; I knew there were refugees coming to Bulgaria, but I never followed the news and did not realize they needed help.

I have been interested in the refugee / immigration issue … on and off for 5 years and had even started a closed Facebook group to try recruit volunteers, but it was not a success, and anyway I lived away from the capital where I knew there was a refugee center. I had been writing about immigration in my blog and on and off helping the real helpers online and talked to people about how hard it was for some foreigners who lived in Bulgaria.

At the very beginning we were three people, my friend’s car and my blog. Joining the huge Facebook movement (Friends of Refugees), started by a group from Sofia was only natural. And this is how we met other people and helped one another help refugees.

Some people are interested in my motivation. I would not say I gain huge personal benefits from volunteering. Honestly, I do not need the cultural enrichment it offers, people’s smiles / gratitude, etc. Had I not started that, my life would have been meaningful anyway, and I would have time to focus on things that I deeply love and needed to more or less sacrifice.  I have been volunteering not because I need to do it but because there are people who need my help. The moment I see they could make it without me, I would happily quit … or if I feel I cannot take more of this.

At the very beginning we were focused mostly on humanitarian needs – clothes, blankets, food, detergents, hygienic materials, medicines. Now to some extent these are covered by the Red Cross and the State Agency for Refugees.  I would not say these needs are fully covered, but there has been huge improvement, especially for asylum seekers (rather than status holders or people who have been denied asylum).

At the same time we needed to encourage asylum seekers to volunteer too. We would not have been successful without their help. When I say volunteers, I do not mean community leaders making decisions for their communities – some day I might discuss this really important issue. Working together, volunteers from within and without camps, we could identify people’s needs and problems and try to help as efficiently as we could.

All the educational activities at camp Harmanli (except for the Bulgarian classes funded by the UNHCR) have been started and run by volunteers. UNICEF provided several boxes of materials. UNHCR started and is partially funding an art class run by us. Primary school, English and German classes have been funded and run exclusively by volunteers. We do have ideas, and I am sure we could find funding for more serious educational activities, but the only problem is the State Agency for Refugees is slow at providing us with rooms where we could run them, so it takes months of asking and pleading.

Although some refugees in camp Harmanli  have access to general practitioners (only to camp doctors who cannot give referrals) and get referrals to specialists, most of them do not, so we have been taking some people to doctors and dentists and paying for their treatment and medicines. The Red Cross, of course, takes the lion share of that work, but we are still needed to cover for treatment they are not supposed to cover. Unfortunately, we have severely limited resources.

UNHCR pays to Bulgarian Helsinki Committee to provide legal aid, but we also need to complement their work as they do not have enough lawyers, and they are not supposed to provide all necessary types of aid. We have been grateful for their cooperation, but we also rely on other organizations, such as Foundation for Access to Rights and Voice in Bulgaria. Valeria Ilareva from FAR has been the most helpful person in this respect. We, volunteers, do legal research, translation, seek out and pay lawyers who sometimes need to represent asylum seekers in court as service lawyers, unfortunately, are not really competent in immigration law and some of them do not care to prepare for court hearings.

Volunteers help asylum seekers and refugees communicate with Bulgarian institutions and refugee camp stuff – not just as translators. That involves a lot of diplomatic skills, and as I have never been good at communicating with institutions and I have always avoided such communication, I have had a lot of stress. It is good that I am a humble person with an ego that is smaller than usual and I did not need to show people I am smart or important. However, some institution people’s egos are not as small, so I am often perceived as a threat and have to accept cunning and aggression. I try to be patient and understanding with these people, and I am really grateful that there are also institution people who are really dedicated and above personal issues.

Volunteering also involves overcoming cultural and personal differences with other volunteers and finding ways to work together despite issues that sometimes seem insurmountable.

Generally, we, volunteers are involved in all possible aspects of refugee lives – health, food, shelter, work, play, education, legal issues, even emotional and spiritual needs. So at times it is 24 /7 as there have been months of even night dreaming of refugee camps.

We also try to provide objective information to the public about refugee issues, and besides sharing in social media, we also help foreign journalists gain access to refugee camps, authorities etc. We do have to be careful with media as they follow their own agenda, which sometimes does not help refugees at all, even if there are good intentions.

Some of us also try to change public policies and legislation.

Often so many of our efforts are frustrated, and we feel we are doing so little, and we feel useless and stupid, easily losing what we have achieved, so sometimes I ask myself isn’t it a good idea to quit, but then I realize that if I do, I will sever one of the not so many lifelines refugees have in Bulgaria.


Filed under: активизъм, бежанци и имигранти, политика Tagged: refugees
Свиване

Видео: Димитър Бечев на Форум Заедно  

dimitar_bechev

Вижте и чуйте Димо Бечев и неговия разказ за големите европейски надежди, илюзии и разочарования. Накратко – приказката на Европа и нашата роля в нея.

Димитър Бечев за съжителството ни с 500 милиона европейски граждани from горичка on Vimeo.

Свиване

Патешко бутче конфи върху полента и сини сливи в мерло  

От края на миналата година до края на пролетта на тази година се бях вманиачила на тема патешко конфи. Спомням си, че първия път, когато реших да приготвям патешки бутчета конфи беше преди три-четири години, а презентацията им мина с гъсто ароматизирано с розмарин сладко от пресни череши и карамелизиран лук и цялата тази симфония поднесена върху препечен бял хляб. Сервирах ги (до колкото мога да помня вече) на последното грандиозно парти, което организирах за рождения си ден. Приготовленията на готовото патешкото месо с останалите съставки бяха с помощта на Цеци и признавам, бях оставила почти всичко в неговите ръце, като само му подшушнах идеята си с какво бих искала да бъде съчетано. Когато някой от гостите питаше какво е това, аз отговарях „Патешко конфи със сладко от череши, карамелизиран лук и розмарин“, а те ме гледаха премрежвайки очи и казваха „Няма значение, много е вкусно.“ Наистина тези брускети бяха много вкусни (и много малко на брой), но преди да стигнат до гостите имах малко забележки от страна на Цеци, относно приготвянето на самото конфи.

Патешко бутче конфи върху полента и сини сливи в мерло

Понеже съм бях предвидлива и организирана, бях приготвила патешките бутчета конфи седмица предварително. Следвах рецепта, в която бутчетата се готвеха дълго време на котлона, а моята задача беше да следя мазнината да не завира, така че месото да не се пържи, но и да не е твърде слаба температурата на котлона, така че да станат все пак в рамките на свободния ми ден. Измежду тези регулации на температурата, явно е трябвало да удължа времето за готвене, защото Цеци, когато след седмица видя готовото месо ми каза, че му е трябвало още малко време за готвене, докато само пада от кокала и се разделя на късове свободно, без излишен натиск. Взех си бележка, но както вече става ясно, новите опити започнаха доста по-късно от този случай.

Хладното време на изминалия есенно-зимен-пролетен сезон беше обагрено с какви ли не приумици за съчетаване на бавно сготвеното патешко месо. Правих опити почти през седмица, топях патешка мас, смесвах букети от провансалски подправки, ръсех с морска сол и пипер през мелничката и търпеливо зачаквах ниската температура и продължителното време за готвене да си свършат своята работа. Една част от месото изяждахме веднага, а друга оставях да замръзне в бялата мас и ползвах при необходимост, или иначе казано, когато трябваше да сготвя нещо много бързо. Така месото от бутчетата се появяваше  накъсано в топла салата от киноа и карамелизиран лук (където има карамелизиран лук, няма начин да не съм замесена в това) или бутчетата биваха затопляни на тиган докато кожата им стане тъмно кафява, хрупкава и без какъвто и да е спомен от мазнина под нея, или просто ги претоплях във фурната при картофите, които се запичаха за гарнутура и поемаха от наситената с аромати на билки, дафинов лист и чесън патешка мас. Още на първия от подновените опити смених начина на приготвяне и вместо в тенджера на котлона, започнах да готвя бутчетата в мазнината в чугунената си тенджера във фурната. Това, което беше важно да прочета и приложа е температурата, която трябва да се поддържа във фурната и разбира се времето за готвене, което този път продължаваше доста повече от първия ми опит.

Патешко бутче конфи върху полента и сини сливи в мерло

Преди да започна потърсих опита на шеф Ивелина Иванова в рецептите ѝ в списание „Меню“ и така попаднах на една рецепта за патешко конфи, което се готвеше във фурната. Разбира се разгърнах и някои от най-добрите книги, от които често се консултирам и намерих същата техника в The Cook’s Book: Step-by-step techniques & recipes from the world’s top chefs. В двете рецепти съществува минимална разлика в температурата, на която се готви месото, но това е напълно нормално, предвид особеностите на всяка фурна, така че трябваше да открия златната среда за конфи в моята. Това не беше особено трудно. С Вальо се радвахме на крехко и сочно патешко месо.

Въпреки че конфи е термин и начин на приготвяне на месо предназначено за по-дълго съхранение, в днешни дни вероятно е останала само техниката, от която се получава наистина превъзходно месо, което често се консумира веднага. Всъщност, тази техника не се използва само за месо и аз много харесвам рецептата на Хестън Блументал в книгата Family Food за чесън конфи, който става мек и сладък като мармалад. Трудно е да му се устои, както е трудно да се устои и на току-що приготвени патешки бутчета конфи. Ако приготвях четири бутчета, две от тях сервирах веднага, а другите две оставях в патешката мас в хладилника, но мисълта, че там има нещо много вкусно и топящо се в устата и което е превъзходно с почти всеки продукт за гарнитура не ми даваше мира за по-дълго от седмица. Не след дълго и резервите бяха изваждани, а после започвах отначало да топя патешката мас, да смесвам букети от провансалски подправки, да ръся с морска сол….

И така докато не стана топла и уханна на зелени треви пролет. Като че ли сезонът за патешко конфи свърши. Пък и да ти кажа, да ядеш често едно и също, било то и патешко конфи може да омръзне. Но не беше само това. Беше пролет и очите, и апетитът търсеха съвсем други храни. Това се случи тогава, когато почти бях готова да направя публикация за патешките бутчета конфи (готова със снимков материал, това имам предвид). Но обратът между сезоните настъпи бързо и аз оставих потъналите в патешка мас бутчета да отлежават в хладилника чак досега. С първите есенни дъждове, хладен вятър и прошарени нападали тук-там листа от дърветата, реших, че е време да възродя съдържанието на тавата в хладилника, оставена там в края на месец май.

Без да бъде целенасочено, това беше добър опит да видя дали наистина месото може да се съхрани по-този начин. Не че трябва да бъда мнителна относно френските техники практикувани от векове, но съвсем различно е усещането, когато съм минала през личния си опит и наблюдения. Е, четири месеца по-късно, извадих тавата с патешката мас, в която се бяха сгушили четири бутчета, а за гарнитура… хм, сезонът подсказва жълта кремообразна полента и сини сливи сготвени в червено вино.

Патешко бутче конфи върху полента и сини сливи в мерло

Всъщност, тази идея за полентата отлежаваше отдавна. Сега просто случих сезона, времето и настроението за настоящата рецепта. Първоначалното ми хрумване беше да отделя месото на бутчетата от кокала и да го накъсам на по-малки парчета, които да затопля при вече карамелизиран лук (нали вече се разбрахме за този лук) и да сервирам върху топлата полента. Обаче, пресните сини сливи ми влязоха в ума и предрешиха комбинацията. Това не означава, че бутчетата трябва непременно да се сервират по този начин. Класиката винаги е говорела много и в този случай казва пържени, сотирани или печени картофи. Но съчетаването на различни кухни, също може да бъде интригуващо, затова сега нека опитаме френски патешки бутчета конфи, италианска полента а ла Джейми Оливър и сини сливи в мерло а ла Йоана.

Следват трите рецепти поотделно, като наблягам на основната причина за тази публикация – патешките бутчета конфи.

Патешки бутчета конфи

Патешки бутчета конфи

Основни техники са взaимствани от menumag.bg и книгата The Cook’s Book: Step-by-step techniques & recipes from the world’s top chefs.

Знам, че първото нещо, което ще ме попиташ е откъде да си намериш патешка мас. Ами, за съжаление такава не се продава в магазините, затова е необходимо да си я приготвим сами. За целта трябват патешки обрезки (намерих само в Метро), които се загряват в тенджера на слаб огън докато всичката мазнина се разтопи и останат пръжките. Мазнината се прецежда през тензух и е готова за употреба. В някои магазини се продават патешки фенери или горни бутчета (това всъщност са крила), в които също има доста мазнина, но от тях ще е нужно голямо количество и голямо обрязване докато се съберат около 1,4 литра разтопена мас. Аз така и не можах да преценя с точност колко пакета обрезки са нужни за събирането на това количество мазнина, защото имах малко патешка мас от една птицекланица около Ловеч и ми трябваше още малко за да събера за конфито. Първият път даже се бях заела да обрязвам крила и мисля, че бях взела три пакета от тях. Не се отдели много мазнина, но беше достатъчна за да допълня количеството, което вече имах. Знам, тази част не е приятна и дано някой производител или вносител скоро се сети, че не само в ресторантите може да се готвят конфита. В крайна сметка, това (патешката мазнина) не е продукт с кратък срок на годност, а някои дори биха го ползвали и за съвсем не готварски цели (както прочетох в някои форуми).

Добре, ако вече знаем как да си набавим патешка мас, то останалото е да си вземем патешки бутчета, малко подправки и здравото ни търпение. Не се тревожи, всичко от тук нататък е много лесно, но за да бъде ясно направих снимки от етапите на приготвяне. Готовите патешки бутчета може да се консумират веднага след като са приготвени или да се съхранят в патешката мас за няколко месеца.

За 4 патешки бутчета.

Продукти:

  • 4 патешки бутчета (ако са замразени се размразяват в хладилника от предния ден)
  • 2 чаени лъжици морска сол на по-едри кристали или люспи
  • 1 чаена лъжица зърна черен пипер, счукани
  • 2 дафинови листа, натрошени
  • 1 клонче прясна мащерка
  • 2-3 скилидки чесън, обелени
  • около 1 литър патешка мас за готвенето и още около 400 мл ако бутчетата ще се съхраняват в мазнина за по-дълго време

Суха марината за патешките бутчета

В купичка се смесват солта, пиперът и натрошените дафинови листа.

Сухо маринованите патешките бутчета

Патешките бутчета се измиват и подсушават с кухненска хартия. Нареждат се в керамичен или стъклен съд с кожата надолу. Поръсват се с подправките. Съдът се покрива със стреч фолио и се оставя в хладилник за 24 часа.

На следващия ден фурната се нагрява на 150°C. Бутчетата се почистват от подправките (не се измиват, а само се изтръскват от тях) и се подсушават с кухненска хартия (много вероятно е да се отдели течност под въздействието на солта).

Подготвените бутчета за готвене в патешка мас

Бутчетата се нареждат в подходящ дълбок съд за фурна с кожата надолу. При тях се поставя клончето мащерка и чесънът. Патешката мас се разтопява и с нея се заливат бутчетата. Трябва да бъдат покрити напълно с мазнина.

Съдът с бутчетата се слага във фурната (не трябва да е покрит с капак) и се готвят час и половина. След това температурата се намаля на 140°C и бутчетата се готвят още два часа и половина или докато месото започне да се отделя от кокала, стане крехко, а мазнината от кожата почти се е стопила.

Сготвените бутчета конфи

Изваждат се от фурната и се оставят да се поохладят в мазнината. Може да се консумират в този момент или да се подготвят за по-дълго съхранение.

Подготовк на бутчетата за съхранение

За по-дълго съхранение, когато бутчетата и мазнината се охладят (може да са топли, но да не са горещи), бутчетата се изваждат от нея. Ако е необходимо мазнината се загрява леко и след това се прецежда през тензух, за да се отделят всякакви частици от подправките и от месото.

Подготовка на бутчетата за съхранение

Подготвя се керамичен или стъклен съд, в който ще се съхранят бутчетата. Дъното му се покрива с малко от стопената мазнина и се охлажда в хладилника докато стегне. Тази стъпка е важна, защото месото не трябва да се опира в стените на съда и покрай него трябва да има само мазнина. Иначе ще се окисли и месото, което не е около мазнина ще почернее. Когато слоят мазнина стегне, върху него се подреждат бутчетата с кожата надолу.

Подготовка на бутчетата за съхранение

Наредените бутчета се заливат с останалата пречистена мазнина, като трябва да бъдат напълно покрити от нея. Съдът се слага в хладилника и бутчетата могат да се съхранят там няколко месеца.

Изваждане на бутчетата от мазнината

За да се приготвят след дълго съхранение, бутчетата се изваждат внимателно от мазнината, като излишната по тях се остъргва с тъпата страна на нож. Бутчетата сега могат се претоплят във фурната или на тиган, като се запържват откъм кожата. Когато се готвят в тигана ще се отдели още мас от тях. Тази мас е добре да се излее от тигана, за да не пуши и цвърчи навсякъде. Бутчетата се готвят докато кожата стане златисто-кафява и хрупкава. Друг начин за използване на месото е то да се отдели от кокала, да се накъса на парчета и да се добави към задушени ястия, топли салати или гарнитури.

Патешката мас може да се претопи, след това да се прецеди през тензух и да се използва отново.

Кремообразна полента

Рецептата е адаптирана от книгата Jamie’s Italy.

Отдавна харесвам рецептата на Джейми Оливър за полента и дори вече Даниел си хапва от нея. С патешките бутчета предпочитам кремообразния ѝ вариант, докато е гореща и ухаеща на масло и пармезан, затова тази рецепта ще бъде именно за кремообразна полента, която трябва да се сервира веднага след като се приготви. Ако искаш да приготвиш полентата стегната и подходяща за нарязване на парчета, то необходимо е да се използва 850 мл вода и когато полентата стане готова да се разстели в тава и да се остави да изстине напълно.

Ако количествата се увеличават, то времето за варене също ще се увеличи с десетина минути.

За 2 големи или 4 по-малки порции.

Продукти:

  • 120 г царевичен грис за качамак
  • 1 л вода
  • 1/2 чаена лъжица сол
  • 50 г масло, нарязано на кубчета
  • 60 г прясно настърган пармезан

Водата и солта се слагат да заврат в дълбока тенджера. Когато водата заври котлонът се намаля на умерен и в нея по малко се изсипва царевичния грис като се разбърква с дървена лъжица. Вари се около 20-30 минути като се разбърква периодично. Когато започне да се сгъстява полентата започва да пръска навсякъде, затова тенджерата се покрива с капак, който се оставя леко открехнат. Когато се сгъсти достатъчно се маха от огъня и се добавят маслото и пармезанът. Разбъркват се докато се разтопят. Полентата се разсипва в чинии и се сервира веднага.

Сини сливи в мерло

Това плодово допълнение е много лесно за изпълнение и може да се приготви предварително или малко преди сервиране. Сладкият плодов и леко трапчив вкус на сготвените в червено вино сини сливи е добро предложение към солените патешки бутчета, но може да се съчетае и с други видове меса. Би могло към сливите да се добави пръчка канела, звездовиден анасон, ванилова шушулка и/или други подправки, които да отделят аромата си по време на готвене. Изборът им зависи от това с какво ще се сервират сливите. За патешкото конфи избрах натуралните аромати на сливите и мерлото, подсилени с малко захар.

За 4 порции.

Продукти:

  • 6-8 сини сливи, обезкостени и нарязани на четвъртини
  • 1 супена лъжица захар
  • 250-300 мл мерло

Всички съставки се смесват в тенджерка и се слагат на силен огън докато захарта се разтопи и виното заври. Щом заври котлонът се намаля на умерен към силен и сливите се готвят 12-15 минути или докато по-голямата част от течността се редуцира и сгъсти.

Патешко бутче конфи върху полента и сини сливи в мерло

Кулинарно - в кухнята с Йоана

Патешко бутче конфи върху полента и сини сливи в мерло е публикация на от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Свиване

Епилация  

Времето се влоши, всички обуха дългите панталони и тъкмо когато идва ред на мислите а ла: днес няма да се бръсна, така или иначе съм с панталон; тази седмица ще пропусна кола-маската и тази вечер вместо да пусна епилатора – ще си пусна филм – аз пък ще пиша за епилация и ще правя ревю на Braun Silk Epil 7 SkinSpa.

Започвам с уговорката, че аз ревютата ги пиша на принципа, на който коментирам и виното: „харесва ми“ „не ми харесва“. Нета вече е пълен с пространствени ревюта коя част от комплекта какво прави (което май е подразбиране) – така че ако имате повечко свободно време гугълнете: Braun Silk Epil 7 SkinSpa. Освен това зверски ме домързя тази сутрин да редя сетове за яки снимки – за това колкото, толкова!

Съставни части: епилатор, четка за тяло и четка за лица, както и торбичка, кабел и четчица за почистване на епилатора.

Удобство и практичност: удобни за хващане, разглобяване и сглобяване на отделните части, четките стоят стабилно на уредите, основата на епилатора и четката за тяло е с насочваща светлина.

_DSC0032

Епилация: от всички епилатори, които съм имала до сега този определено е най-добрият. Неща като масаж, безболезненост и т.н. мен лично изобщо не ме интересуват. Това, което ме интересува от един епилатор е: да е бърз, за да не вися по час в банята;  да е лек; да не ми къса космите и най-вече: да не ги завива/обръща – не съм убедена точно какво, но има някои епилатори, които правят уроки и след това космите се забиват под кожата, растат навътре и става кошмарно трудно да се изчегъртват. Бонус: може да се ползва и под душа и има лампа тип насочваща светлина.

_DSC0030

Ексфолиация: тук почти не мога да правя сравнителен анализ, защото опита ми с ексфолиращи четки се свежда до една четка на The Body Shop, с която се самомасажираш и разни процедури в козметични салони, които никога не са ми били приятни и отдавна не съм се подлагала. За това моите наблюдения и коментари са следните: четката за лице върши добра работа за измиване, като аз я пробвах и за сваляне на грим + мляко за грим, за миене с почистващ гел за лице и за по-яка ексфолиация с ексфолиращ крем. Четката за тяло ползвах пак по няколко начина: със сапун/душ гел и с ексфолиращ крем за тяло, като втория вариант за по-дълбоко почистване беше супер-сполучлив!

Забележка: важно е след ползване на четките да се използват кремове и лосиони за подхранване и овлажняване на кожата. Лично аз след по-старателна ексфолиация с четка + ексфолиращи кремове през лятото не съм се излагала поне ден-два на слънце и винаги след ексфолиране на лице слагам крем със слънцезащитен фактор.

_DSC0028

Други впечатления: забелязвам, че кремовете ми за лице след редовно почистване (с четката за лице, много ясно!) попиват по-добре и кожата ми определено има по-добър тонус и изглежда по-гладка. Т.е. кремовете ми против бръчки би следвало сега да бъдат по-ефикасни. Също така четките измиват много добре след плаж и многократно нанасяне на мляко/масло за слънце. Ако ползвате високи фактори, като мен, може би сте изпитали мъката да се измиете в края на деня: кремовете стоят като забити в кожата и трудно се отмиват, особено ако водата е по-варовита и бързо отмива сапуни и душ-гелове.

Неочакван бонус: в началото си мислех, че е безразсъдно, но позволих на дъщеря ми да използва четката за тяло, за да ексфолира краката си. Колената и прасците на Ади цяло лято бяха покрити в рани и следователно в тъмни петна, които се получават след като новата кожа под раните потъмнее от слънцето. Следях да ползва четката леко, винаги с нейния душ-гел и на не по-често от 10-14 дни. Ефектът е много добър – голяма част от белезите изчезнаха и краката й отново приличат на такива на госпожица.

Забележка с молба за подобрение: единствения недостатък, който аз откривам (но може тотално да бъде пренебрегнат) е малката торбичка, в която целият комплект едвам се побира. Планирам да си ушия специален несесер с място за отделните чаркове, но време така и не ми остава – ако все пак някога се случи това – ще покажа резултата!

Свиване

Филипините (10)- Походът на смъртта  

Към Филипините (9)- За кобрата и бойните изкуства

Сега продължавам с нашето априлско великденско пътуване, което май се оказа по-важно и цветно от крайната цел. Бяхме се отклонили от магистралата за Манила, за да ми покажат моите приятели странния обичай на Добрия Петък. Тръгнахме обратно, за да се влеем отново в нея. Добре че испанците не са се сетили да въведат филипинците в тайните на Светата инквизиция и кладата, която върви към нея, а са ги запазили само за себе си чак до 1834 г, когато е горяла последната клада… Че каквито са предани последователи местните, не искам да си представям какво би станало…


Не е толкова лесно да бъде категоризиран в опростени обобщения наборът от противоречиви културни ценности. Няма лесни отговори. Разпознаването на различни социални модели с различна ценностна система ме кара да приема, че няма „черно и бяло, правилно и грешно” и универсално възприятие за етикета в човешкото общество, извън специфичната култура. Но много от обявените в света духовни ценности и общи цивилизационни нагласи не са напълно и задължително приети от филипинската култура, понякога откривам противоречия в тълкуването им. И тук ценят тези добродетели, но от много различна гледна точка. По-нататък ще потърся корените на тези отлики във възприятията. Антропологията е наука за опознаване на другия, чуждия. Но неговото опознаване е път и към по-доброто самопознание.

Заета с такива мисли, не пропуснах обаче да забележа един особен паметник, покрай който завивахме в момента. Успях да направя два кадъра в движение и заразпитвах за него.

Филипините, паметникът, посветен на Батаанската битка и Похода на смъртта

паметникът, посветен на Батаанската битка и Похода на смъртта

С глас, все още подтиснат от преживяното преди малко, Паоло заразказва за този мрачен исторически момент. “Не си ли чувала за Марша на смъртта? Не?” /интересно, че и като бях в Китай, от мен очакваха да познавам в тънкости тяхната история. Там ме приеха като своя, нали съм ви казвала… Това, че не знаех името на една императрица, предизвика възмутено учудване у Сун. Но никога не е късно да попълниш познанията си/. По протежение на всичките 130 километра бели каменни знаци с нарисувана в черно фигура на изтощен войник, едва пристъпящ, бележат този страшен маршрут.

Филипините, паметникът

паметникът

Батаанският поход на смъртта е започнал на 9.4.1942г., по време на Втората световна война. Япония е воювала срещу американските и австралийските сили като числено е превъзхождала всички американски сили в Далечния изток. Целта на японците е била с капитулацията на американците да установят контрол над югозападния Тихи океан.

Битката на полуостров Батаан е връхна точка във войната на Императорска Япония срещу Филипините. С подкрепа от артилерията на Манила бей /Манилския залив/ защитниците /американци и филипинци/ са очаквали да издържат, докато пристигне подкрепление. Но след като при Пърл Харбър Тихоокеанският флот бил частично потопен, нямало кой да ги спаси. Японската императорска армия насилствено прехвърля 80 000 филипински и американски военнопленници като принуждава умиращите от глад и болести хора да вървят под горещото априлско слънце от Маривелес, Батаан до Камп О`Донъл, Капас, провинция Тарлак.

Сто и тридесет километровият марш е бил придружен от физическо насилие и убийства. По-късно военната комисия е определила този акт на малтретиране от страна на японската армия като военно престъпление. На пленниците не е давана храна, нито вода, разрешено им е било само да пият мръсна вода от локвите на водните биволи карабао отстрани на пътя. Били са бити, пробождани с щиковете, а някои паднали са били обезглавени от японските офицери със самурайските им мечове от гърба на коня, камионите са минавали през падналите от изтощение мъже. Японската култура се е придържала към становището, че всеки воин, който се предаде, няма чест и не се третира вече като човешко същество. Затова и те не смятат, че са извършили престъпление срещу хора. Загиналите в този марш са десет хиляди филипинци и седемстотин американци.

„Но някои от пленените са успели да избягат от своите пазачи. Така е избягал и нашият дядо - с горди очи и прояснено лице завърши Паоло.
- Престорил се е на мъртъв и е имал късмета да го отминат. После се е укрил с помощта на местни хора и така е оцелял.”

През 2010 г. японският външен министър Кацуя Окада се извини на група от шест бивши американски войници за репресиите и покани тях и техните семейства да посетят Япония на разноски на японското правителство. Не стана въпрос обаче за филипинските войници. Генерал Джордж Маршъл направи следното изявление относно Похода на смъртта: „Бъдещето на японския народ зависи изцяло от неговата способност да се развива, надмогвайки своите коренни варварски инстинкти.”

И Джералд, чичото на Полин, потвърди в по-късен разговор: „От всичките ни завоеватели по-жестоки от японците няма, неописуема свирепост, наистина”.

Попитах моите приятели за отношението им към японците. „Война е било, всеки е воювал срещу някого – отговори Паоло уверено. – Християнско е да се прощава.”

Четири месеца по-късно с Кими, друга моя приятелка, която се гордее с дядо японец, посетихме Ангелес в провинция Пампанга.

Филипините, църквата в Ангелес

църквата в Ангелес

Филипините, Градската библиотека в Ангелес

Градската библиотека в Ангелес

Филипините, университетът "Светият ангел" в Ангелес

университетът "Светият ангел" в Ангелес

Филипините, призрачната болница край Ангелес - американска военна болница, отдавна напусната и изоставена

призрачната болница край Ангелес - американска военна болница, отдавна напусната и изоставена

Филипините, оризови ниви по пътя за Ангелес

оризови ниви по пътя за Ангелес

Филипините, Градският музей на Ангелес

Градският музей на Ангелес

В Градския музей стоях дълго пред тази покъртителна рисунка. Тя е нарисувана от един от участниците в жестокия епизод от филипинската история. Художникът тогава е бил дете на единадесет години, на рисунката се вижда в долния ляв ъгъл с къси панталонки и кошница с „паноча” /вид филипински сладки/, в момента е хвърлило сладкиш към войниците.

Филипините, картината  "Хвърлянето на храна"

картината "Хвърлянето на храна"

Историята е следната:
Устата бързо съхне, езикът пламва. Слънцето сипе жар върху земята, над нажежения път трепти мараня, която заслепява очите и им причинява болка. Някои от победените войници вече не са в състояние да противостоят на лишенията и умората от това ужасно пътуване. Само преди няколко часа те са притежавали смелост, бодрост и издръжливост, но сега са напълно рухнали и силите им са изцедени до капка. Влачейки крака, те едва стигат до Сан Фернандо, където някои от оцелелите са натоварени на влакове и камиони. По време на Смъртоносния марш японците са забранявали на местното население да дава храна на пленените под страх от смъртно наказание или мъчения. Но по някакво чудо, когато композицията стига до Ангелес, те са дали разрешение.


Жителите на града се струпват на гарата и започват трескаво да хвърлят храна към изнемощелите мъже като така спасяват мнозина примрели от глад от ранна смърт. Момчето по-късно е станало известен художник и той е нарисувал по памет този неизличим исторически момент като последна почит към хилядите невъзпети герои. Авторът на творбата е роден в Ангелес през 1930 година и е жив все още. За съжаление са пропуснали да напишат името му.

Филипините, от експозицията на музея

от експозицията на музея

Изстрадал народ. Приключвам темата с откъс от националния химн на Филипините, който е бил забранен за изпълнение по време на американския колониален период. На 12.2. 1998 г. законът официално утвърждава химна на тагалог като изоставя използваните преди това испанска и английска версии. Преснех го от бронзовия паметник на Децата на слънцето в Свободната зона, където живея. Фигурите представляват филипинци, които снемат превръзките от очите си и проглеждат – за свободата, за истината…

Филипините, Децата на слънцето

Децата на слънцето

ЗЕМЯТА НА УТРОТО
Децата на слънцето се завръщат
Ние – децата на слънцето-
бяхме загубили пътя си,
апатия ни заслепи,
лиши ни от нашата сила,
зароби нашите души.
Но това не беше всичко.
Небесата потъмняха,
земята се разтресе,
Пинатубо ни научи на смирение пред природата.
И тогава американците изчезнаха /си заминаха/.
Природата взе нашата работа, нашето богатство, нашата сигурност…

Филипините, Родината майка

Родината майка

Досега ви занимавах само с ужасите на филипинския Великден. Но той има и друго лице – пъстро и весело. Скоро ще ви го покажа.

А Манила ме посрещна с Китай.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Свиване

Индия (1): Делхи и Джайпур  

Човек и добре да живее, все някога прави ревизия на мейла си и… открива невероятни неща понякога. Не, не открих пикантни снимки на бивши гаджета, но открих един готин пътепис за Индия, който по неизвестна причина съм пропуснал. Представям ви Индия на Емилия :)

Приятно четене:

Индия

част първа

Делхи и Джайпур

 

  • Маршрут: Делхи, Биласпур, Дунгарвас, Амбер, Джайпур, Дауса, Бхаратпур, Фатехпур сикри, Агра, Матхура.
  • Цена(2 човека): 1800€. Самолетни билети 1200€; визи, кола под наем със шофьор, хотели, храна, други разходи – 600
  • Визи: 50€ на човек. Вадят се предварително. Визата е мнoгoкратна. Няма вариант за еднократно влизане.
  • Ваксини: няма задължителни (т.к.обстановката е променлива, преди такова пътуване задължително проверете актуалната ситуация в Националния консултативен кабитет по паразитни и тропически болести – бел.Ст.)

 

Индия

 

 

Това е едно от пътешествията ни, което тотално ме накара да преосмисля живота си! Когато ме попитат за Индия, винаги казвам: има живот преди да видиш Индия и има след това!

Това е едно от най-разтърсващите ми преживявания по света,

трайно оставило дълга пътека към сърцето ми. Никoй не е подготвен за това пътуване! Повярвайте ми, никoй! Много бях чела за нея, много филми бях гледала, много бях слушала, много информация по форумите за пътувания бях попила и всички ми казваха: Трябва психически да си подготвен да влезеш в тази страна…

Индия не те оставя безразличен!!!

Слушах всичко това, приемайки го по-скоро като клише, мислех че зная какво е бедност, мизерия, мъка, нещастие и безизходица, защото преди да стъпя в тази свещена земя бях видяла много бедни страни и народи. Но шокът, който изживях там никога не бях изживявала през живота си!!!

Същевременно екстазът от грандиозността, величието, красотата на цветовете, различността на тази култура беше най-силният изпитан през живота ми!! А прекрасният усмихнат, миловиден народ, толкова естествен, толкова първичен, останал непроменен във вековете е най -голямото богатство на тези земи…
Излетяхме от Мадрид за Делхи. Прехвърляне на летище Хийтроу 2 часа. Прехвърлихме терминала (имайте в предвид, че летището е едно от най-големите и зависи колко отдалечени са терминалите един от друг). Трябва да го правите възможно най-бързо, за да не изпуснете полета. На нас ни отне 1 час, защото прехвърлянето включваше и превоз на автобус между терминалите.

Хванахме полета за Делхи. Нощен.

Препоръчително при дългите полети да гледате при купуване на билетите да е нощен полет. Само веднъж ми се е случвало да летим дневен, спомням си беше за Хонконг и не мигнахме 15 ч, в резултат на което бяхме смачкани и изцедени, когато пристигнахме там и беше рано сутринта. Така губите цял ден, защото имате нужда от възстановяване на силите. Това като съвет.
Преспахме няколко часа и сутринта в 7 часа бяхме в

Делхи

Слязохме, взехме багажа и се запътихме към изхода, където трябваше да ни чака нашият шофьор. Предварително го бях наела за обиколката из страната. Фирмата която използвах за наемане на шофьор и кола е: carrentaldelhi
Абсолютно гарантирам за професионализма и услугите им. Шефът се казва Боби Тхакур. Невероятно любезна персона. Бях намерила препоръки във форумите за пътувания. Писах му, казах какъв е маршрута ни и колко дни. Извършихме ритуала по пазаренето и стигнахме до консенсус – 33€ на ден, което включва: бензин, пътни такси и такси за преминаване от една провинция в друга, шофьор, неговите разходи, (шофьорът е 24h на разположение).

Летището е доста малко и схлупено,

изобщо няма вид и големина на летище на столица. Излязохме от летището и ни посрещна онзи топъл и влажен въздух, наситен с непознат за нас индийски аромат, тежък и лепкав, който и сега усещам, когато си мисля за Индия. Заоглеждахме се за посрещач с нашите имена. (1 седмица преди полета бях говорила с Боби Тхакур и потвърдила всичко. Предварително не трябва да плащате нищо. Уговорката беше – когато пристигнем да дадем половината от сумата и в края на обиколката другата.)

Зачакахме, но никoй не идваше да ни вземе. Върнахме се, излязохме от другата страна-пак няма наши имена. Имаше много посрещачи с надписани имена на плакати..Това продължи около 15 мин., при което, ние свикнали на точност, живеещи в нормално функционираща държава се постреснахме. Най-вече аз. Защото цялото ни пътешествие зависеше от тази кола и шофьор. Не исках и да си помисля, че тепърва трябва да търсим други, нови преговори и да загубим най-малко 1 ден! Докато Габи (съпругът ми) изпуши 2 цигари и гледам към нас се приближава усмихнат индиец, на средна възраст. Изглеждаше около 50, но се оказа че е на 40 (впоследствие го научих). Разгъна лист с моето име и аз казах: Да, ние сме.. Попитах го какво е станало, защо се е забавил и той ми отговори, че понеже самолетът закъснял (30мин.) решил да закуси!!!


Английският му беше труден, но определено щяхме да се разбираме. Понеже моят е лош и разбирам само зле говорещи, като мен :)))) Всъщност до края на пътуването аз превеждах на Габи (който има перфектен английски), защото стигах логично до това, което иска да ни каже шофьора. Казваше се мистър Синг. Той се движеше бавно пред нас с цялото спокойствие, което е присъщо за тези хора. Аз винаги прибързана и нетърпелива, почти го надминах и му дадох знак да побързаме. Междувременно ни нападнаха от всякъде носачи, които искаха да ни носят багажа, срещу бакшиш. Ако не искате тази услуга, трябва да сте доста напористи и твърдо да казвате не. И да не си оставяте и за миг багажа, защото те го грабват и тръгват пред вас. Всички тези тънкости ги знаех предварително.

Всъщност за Индия най-много съм чела. Организацията ми отне почти 6 месеца и то не толкова по самото пътуване, колкото изчитането на тонове информация по форумите за всякакви трикове, маниери и начини да преминаваме на дадено място… Мистър Синг ни каза, че ще отидем първо в офиса на Боби (шефа му), за да уточним подробностите и после в хотела. Така и стана. Качихме се в колата: Тата, типична индийска кола, приличаща на Волга, доста широка и удобна и навлязохме в града.

Автомобил Тата, Индия

Първи впечатления: магистрала водеща към града, 2 платна.

Колите се движат от двете страни, не само коли. Всички видове превозни средства, които можете да си представите! Защото има такива, които аз за пръв път виждах и не знаех какво са. Но за това по нататък. Стори ми се горе долу нормално, малко напомняше на Кайро и хаоса му, но шосе, няма дупки и движението беше учудващо добре за това, което очаквах.
Когато

влязохме в града

нещата се промениха. Стигнахме до сградите с офисите. Паркирахме и слязохме. Сега да ви обясня какво представлява сграда с офиси. Това е нещо подобно на външен паркинг, на много етажа, полуразрушен, имаше вид, като след атентат. Добре, че съм луд фен на предаването Аmazing race, че иначе щях да се шокирам доста. Всичко, което виждах сега, го бях гледала, когато състезанието минаваше през Индия. Но за човек, нямащ представа, това би било плашещо, защото най-малкото, което би помислил при вида на тази сграда е, че го водят да го оберат или нещо от този род.

Тръгнахме по стълбите, които бяха от цимент, няма мозайка или плочки, всичко ожулено, изронено, мръсно,тавана прихлупен. Качихме се на третия етаж и започнахме да правим кръг, за да стигнем до офиса. Навсякъде имаше хора – седящи, клечащи (най-често срещания начин по който ще ги видите) и всички ни гледаха с любопитство без да се смущават, че буквално ни зяпат. С времето свикнахме с тези погледи, но в началото ни беше доста странно. Всички “офиси” бяха малки, с климатиче и стъклена витрина. Стигнахме до търсения от нас офис. Мистър Синг ни покани да влезем. Почукахме и влязохме. Така наречения офис беше едно клаустрофобично помещение, което мисля, че нямаше  повече  от 1,5 кв.м. Това беше по-малко и от китайски дом в Хонконг. Боби стана, посрещна ни усмихнат, лъчезарен и ни покани да седнем. Веднага извадиха безалкохолни напитки, вода да ни почерпят. В това стайче едва се бяхме събрали тримата и то седящи. Ако някой трябваше да стане, другите също, за да се разминем.


Английският му беше перфектен. Оставих Габи да говори. След размяна на обичайните любезности, за пътуването и т.н., платихме половината от сумата в евро. Не държеше на тяхна валута. Даде ни разписка, телефона си и ни обясни, че шофьора ще бъде 24 часа с нас, което ние не знаехме до този момент. Каза ни да не се притесняваме, че той ще спи в колата пред хотелите ни. Обясни ни, че шофьорите получават пари за хотел, но те предпочитат да си ги спестят и спят в колите си през цялото време на обиколките. Каза ни също, че е прието в случай, че сме доволни от него да му даваме бакшиш 2 – 3 евро на ден. Но това само, ако искаме./аз бях чела за това и знаех, че е по желание/ Побъбрихме за всичко – за обиколката, за времето, за препоръки. Той ни каза да се съобразяваме със съветите на мистър Синг за всяко нещо. Предупреди ни подробно за всичко, което може да ни се случи и макар аз да бях чела и го знаех./ а още повече ние сме пътешественици от много години и сме се сблъсквали с какво ли не/ Това определено беше един плюс за мистър Боби, че ни представи нещата в истинската им светлина. След около час си тръгнахме.
Озовахме се в

новата част на Делхи,

където беше хотелът ни. Всички хотели по времe на това пътуване се водеха 3 звезди. Бях чела много за мизерията в Индия и реших да не спим в бекпекъри и guest houses, както обикновено практикуваме, защото отзивите бяха лоши. Исках да се предпазим поне от нежелани заболявания.
Пристигаме на адреса на хотела, слизаме и гледаме –

хотелът полуразрушен

Издънени прозорци, строителни работници носят тухли, греди, кипи ожесточен ремонт. Влизаме питаме на рецепцията (рецепция силно казано), защото входът и рецепцията са едно. В антрето е сложено малко бюро и там седи момиче. До вратата има малко канапе и на него седят две млади индийски момчета, които любопитно ни зяпаха, особено мен без да отместват очи. Трябва да ви кажа, че за несвикналите това гледане е доста дискомфортно. Не знаеш защо го правят и макар, че аз бях облечена още с дрехите от пътуването /дънки и тениска/ и нямаше с какво да привличам вниманието им, очите им явно ме изпиваха… Дадох си сметка още в началото и беше така до края на пътуването.

В арабска страна не бяха ме зяпали така.

Но в последствие разбрах, че е естественото им държание, когато видят бяла жена. Дадохме си резервата и момичето, без да казва нищо, започна да звъни по телефона и да уговаря нещо. След като свърши ни накара да платим, даде ни фактура и каза на шофьора да ни закара в друг хотел. Никой не ни беше известил, че запазеният хотел е в ремонт. Явно нямаха такава практика. Излязохме на улицата и тръгнахме за другият хотел.

Сега набързо да опиша какво представлява

Ново Делхи

Представете си огромна строителна площадка с много блокове в строеж. Ниски, не повече от 3 – 4 етажа. Улицата няма асфалт или е разбит, сградите порутени. Стъпваш и гледаш в краката си да не паднеш, защото навсякъде са разхвърляни строителни материали и отпадъци.

Мръсотията по улиците

е невероятна. Тонове боклук изсипан и разпилян. На всяка крачка превозни средства: рикши,коли. Мотори, велосипеди… А шумът е неописуем, за да се чуете трябва да си крещите в буквален смисъл, защото постоянно пищят клаксони отвсякъде. Направо оглушаваш. Цялото обкръжение е еднакво. Аз смея да твърдя, че съм пътешественик и се оправям навсякъде с карта и без нея, но тук всичко беше толкова еднакво и неразличимо. Надписи – големи и крещящи, ожулени сгради, приличащи си като две капки вода. Попивах този нов свят с очи и внимавах да не се загубим, следвайки шофьора, защото той паркира на по отдалечено място.

Всичко това беше шокиращо.

Не бях попадала на такова място досега. Имаше едно сравнение за нещо разбито и разкопано „като в Бейрут“, но като гледах наскоро снимки от там, повярвайте ми Бейрут си е европейски град. Тук, все едно беше паднала водородна бомба!

Стигнахме до хотела

Същият на вид в триетажна сграда. Влязохме и мистър Синг им каза, че ни пращат от другия хотел. Картината беше същата. Безделно седящи на дивана любопитно следящи ме с очи млади индийци. Регистрирахме се и се качихме в стаята. Казахме на мистър Синг, че вземаме душ и слизаме.

Стаята ни беше на втория етаж. Отключихме и влязохме. Стая 10 кв. м – баня, чисти чаршафи, работещ душ, без прозорец, климатика функциониращ. Първото нещо, което трябва да направите на такова място е да проверите дали работи климатика. Особено в Индия. Повярвайте, там без климатик не може да се издържи. Може да колабираш за 15 мин. което и ни се случи, слава Богу последния ден, но ще разкажа за това по- нататък. Веднъж в Китай ни се случи да забравим да проверим работи ли климатика и когато се прибрахме, се оказа че е повреден, а вече нямаше свободни стаи да ни преместят. Издържахме една нощ, но оттогава си имам обица на ухото и не допускам подобен пропуск. Взехме душ, сложихме къси панталони и излязохме.

Затваряме вратата и гледам – по нея пълзят 2 огромни хлебарки. Но като казвам огромни, имам предвид гиганти!! Не преувеличавам… не се стряскам изобщо, мен малко неща могат да ме изплашат при пътуване, а и когато си подготвен психически, нещата се понасят доста по- лесно.

Обръщаме се и поглеждаме на етажа, на който сме, направили един вид кухня. И дават закуска за гостите на хотела. Закуската беше един огромен варел с ориз и с черпак разсипваха на всички в някакви съдове със съмнителна чистота. До ден днешен, след всичко което видяха очите ми в Индия се чудя, как успяхме да излезем от тази страна без нито една болест! Просто не проумявам как е възможно да няма задължителни ваксини!

Слязохме и се качихме при мистър Синг. Наричам го така – защото така беше прието: той ни казваше – мистър Гаврилов, а към мен се обръщаше с „мем“. Както по времето, когато са били английска колония. Да ви кажа честно, до този момент бях все сеньора, но това „мем“ ми звучеше като обръщение към дама със синя кръв и ми харесваше, определено:)))) Много изискано беше!! Хахахахаха
Казах му какъв беше планът и какво трябваше да видим и го оставих той да реши подредбата на местата, които трябваше да видим.

Сега малко история: Делхи

е третият по големина град в Индия. Той е основният град в Северна Индия. Делхи е разделен на две части, Ню Делхи и стария Делхи. Основната част от столичния град попада в Ню Делхи. Градът е добре планиран, с широки улици и колониални сгради. Те са построени, когато е бил столица на империята преместена тук през 1911 година. Парламентът, Индия гейт , президентския дворец, стария форт, хумаюн гробница, Qutub минар, зоологическата градина са някои важни места в Ню Делхи.

Старият Делхи

е столица на възраст между 17 и 19 века.

В стария Делхи има паметници, свързани с арабската история: джамии, Червеният форт и Яма Масджид – най-голямата джамия в Индия и базари на стария град.

Делхи е смесица от различни култури, религии и традиции.

Тук Дурга Пуя се празнува със страст. Това всъщност беше и нашия план за гледане. Първо отидохме в джамията. Пътуването до там  ни отне повече от 1 h. Аз исках да слезем и да ходим пеша, защото движението беше ужасно, но мистър Синг ми каза: ” Мем, седете си отзад!” хахаха и аз си затраях. Все пак Боби ни беше предупредил да го слушаме. Трябваше да се въоръжа с търпение, което повярвайте ми не е моята силна страна!

Движението беше нещо ненормално.

Пред колата ни бяха кръстосани във всякакви посоки различни неща, каруци, рикши. Никoй не спазваше правила, всеки правеше каквото и както си иска и задръстването беше невероятно. Но имайте в предвид, че не говоря за коли подредени една след друга, а за превозни средства, движещи се в различни посоки, просто идея нямате, кой какво се опитва да направи и накъде отива. Това не се описва с думи, това трябва да го види човек.
В много страни съм била,

знам какво е техния подреден хаос, но тук идея нямах какво става

Освен превозните средства, имаше хора, крави, деца, просещи по улиците…някаква пълна улица..Седях там втрещена и не проумявах как не сме прегазили още някои!

Стигнахме до джамията

и слязохме. Вход около 0,50 €. Всички входове са много евтини в Индия. Повече от 1-2 € не съм срещала. Единствено Тадж Махал беше скъп, но освен входовете, трябва да платиш носенето на камера за снимки, видео, за което ни искаха 3-5€. И това не е държавна такса, а самите работници на входовете си изкарват допълнително. Аз си нося чанта и слагам всичко вътре и когато не го видят не плащам, но ми се е случвало да влизат с нас и да вървят зад нас, за бакшиш. В тази джамия беше така. Индиецът ни даде задължителното за мен наметало, черно, което не знам как успях да си наложа да облека, защото със сигурност не беше прано от Втората световна война! И не че съм гнуслива, както казах малко неща могат да ми развалят удоволствието при пътуване, но просто там се страхувах да не пипна някоя неизвестна зараза и да не мога да разгледам страната!
Абсолютно нетрадиционна, джамията беше в червен оттенък, съвсем различна и невероятно красива. Въобще всичко в Индия те грабва със цветове, пъстрота и местата просто греят от това! Индиецът от вратата ходеше по петите ни, което лично мен ме влудява. Дадох му бакшиш, за да ни остави, но той още по-ожесточено ни заобяснява. Аз в такива ситуации, направо откачам. Искам когато вляза някъде, да няма хора, гид, да не ме притесняват и да мога да се отдам на даденото място и да го погълна. Но тук този беше толкова напорист, че леко ме извади от равновесие (не че ми трябва много де, кръвта ми е доста гореща и кипвам лесно за дреболии. Характер, какво да правя??). Та се наложи да го отрежа, за да ни остави.
Сега малко за

джамията Яма Масджид

Също така се нарича “петък джамия” и е една от най-големите джамии в Индия. Тя е основният център за поклонение на мюсюлманите в Делхи. Разположена срещу Червената крепост, джамията е построена от император Шах Джахан Ярък между 1644 и 1658. Сградата заема обща площ от 1200 квадратни метра. Говори се, че повече от 500 занаятчии са създали нейната конструкция, но основната е  създадена от архитект Ощад Халил.
Джамията съдържа някои части от мощите на пророка Мохамед:  косъм, сандал и отпечатък от крака му*
След джамията разгледахме тези неща, в тази последователност:

Червеният форт (Червената крепост) в Делхи

и е край река Чмуна (сега реката се е променила) е неправилен осмоъгълник, заобиколен от стена на около 2,4 км и е изградена от червен пясъчник, откъдето идва и името и. Шах Джахан, ярък император, премества столицата от Агра до Делхи и крепостта е завършена през 1648 г Крепостта разполага с два главни входа – Делхи гейт и порта на Лахор, който се намира срещу известния пазар наречен Чандни Чоук.

Индия гейт

Индия гейт, Делхи

Това е триумфална арка – паметник. Проектиран от Лутyенс. Тази структура е 42 метра висок паметник на загиналите в Първата световна война и войните в Афганистан през 1919 година. Това е един вечен огън, наричан  Amar Jawan Jyoti в чест на незнайния воин. Това е колониален паметник построен през 1921 г.

Къщата - парламент, Делхи

Къщата – парламент

Сансад Бхаван

е кръгла сграда, проектирана от английския архитект Херберт Бейкър през 1912 година. Покривът се основава на 257 кръгли колони гранит.

Храм Бирла или храмът на Лахми

Лахиминараян храмът е построен в чест на Лахми, богинята на съдбата и съпруга на Вишну. Този храм е построен през 1622 и реновиран през 1973 г., от 1938 г. семейството Бирла е отговорен за неговото опазване, от там можете да приемат това друго име.

Делхи, Индия

 

Хамаюн

Тази гробница, построена през 1562 от съпругата на император Хумаюн, който е вторият ярък император. Строителството продължило осем години. Бегай Бегум, съпруга на императора е погребана тук. Това е единствената структура, която е в центъра на добре планирана градина. Комбинация от бял мрамор и пясъчници. Като цяло, тя се счита за прототип на известния Тадж Махал в Агра.

Сикхите храм

в Гурдвара, Нана сахиб е храм на вярата сикхи и е построен в областта на Чандни Чоук, стария Делхи в мястото, където е гуру на сикхите. Тегх Бахадур бил обезглавен по заповед на император Аурангзеб Ярък през 1675 след отказ да приемe исляма.

Храм Лотус

Красив храм на един от най-малките независими религии, бахайската вяра.
И накрая като черешката на тортата, моето любимо място в един град-пазарът, където най-силно усещаш многообразието, смесицата на хора, религия, бит и ставаш част от тях.

Чандни Чоук

Това е стар, оживен пазар в стария Делхи. Мястото е с историческо значение и фокусира тук важните религиозни паметници и храмове, където има истинска културна хармония. На този пазар можеш да намериш индийски сладкиши и традиционни храни, коприна, дрехи, обувки, кожени изделия, занаяти, всичко.

Делхи, Индия

Късно вечерта се прибрахме изтощени в хотела. На другия ден ни чакаше път по нашата обиколка и пътуване към Джайпур. Станахме рано, както винаги при пътувания и преди да напуснем града се отправихме към последната забележителност, която предният ден не можахме да видим, поради липса на време –

Кутуб Минар

Кутуб Минар, ДелхиКутуб Минар, Делхи Кутуб Минар, Делхи

Кулата на минарето е висока 72,5 метра. Тухлената структура е най-високата в света и най-старият ислямски паметник в Индия и е включена в списъка за световно наследство.

Тази страхотна структура, която е в южната част на столицата е била построена от мюсюлманите кинг, Кутуб-уд-дин Аибак през 1199 г. Лично за мен беше нещо наистина красиво, пак в червени тонове. Изящни постройки и грациозност… Бяхме сами вътре, беше още много рано, обикаляхме и се наслаждавахме на прелестите на това място.

На излизане от града

минахме през мюсюлманската зона,

където беше най-голямата беднотия, която сам виждала. По думите на мистър Синг, който не спираше да ни обяснява всичко, разбрах че и тук мюсюлманите не са много обичани. Той ни разказа, че те са тези, които са просяци, които осакатяват децата си (отрязват им ръка или изваждат око и го пращат на улицата да просят). Всъщност имаше в предвид мафията, която взема такива бездомни деца и ги използва по този начин.

Тук ще отворя една скоба, за

да разкажа личното си изживяване в тези първи дни в Индия

Смея да твърдя, че много неща съм виждала по пътешествията ни, но тук не само бях шокирана, душата ми беше смазана!! Аз съм много сладкодумна, говоря повече отколкото е необходимо, като всички жени, но тези първи дни и всичко, което виждах ме шокираха и аз просто замлъкнах… В продължение на 3 дни, само гледах, седяща отзад в колата и сълзите ми се стичаха по лицето, без да мога да спра тази мъка, която раздираше сърцето ми. По целия път, след излизането от Делхи, видях най-ужасните картини. Картини, които не бях виждала в живота си.

Например: спирахме на светофар и докато чакахме да светне зелено, за колата се залепваха десетки дечица, носейки братчетата си(бебета), залепваха лица за прозорците, слагаха ръчички и с черните си влажни очи молеха за милостиня… Беше нещо, което човек просто не може да си представи!!! Боси, полуоблечени, с голи бебета в ръце и с големи черни очи!!! Това е най-жестокият спомен, който е останал в главата ми от Индия. Ние спирахме сутрин, купувахме плодове и храни и раздавахме на тези бедни, нещастни дечица. Знаехме за мафията, която ги принуждава и после им взема парите, а и мистър Синг каза: Но мъни! (не,пари).

Друга картина: на средата на двупосочно шосе, на бордюра, който разделя двете платна виждаш семейство, което спи там със всичките си оскъдни вещи. Децата се пробуждат, стават сънливо и отиват в съседната локва, която е на самото платно и започват да си мият очите!!! Майката вади от някакви парцали по купичка и слага малко ориз и те закусват. Прането им простряно на самата улица и по черно от дрехите на вдовица(от страшния трафик и пепел, който се вдига наоколо)

Убийствена, смачкваща, душата ти гледка!!!

Не можех да понеса тази картина. Мълчах като няма, гледах и не спирах да плача. Нещо вътре в мен се беше разкъсало завинаги, на фона на тази безумна мъка, която никoй не може да си представи, преди да я е видял. Габи също мълчеше, не коментирахме нищо. Бяхме потънали всеки в неговите си мисли…За живота, за смисъла му, за приоритетите, за това какво е нещастие, за това, как до преди да стъпим тук ние сме мислили, че имаме проблеми (дребните трудности в живота на всеки човек: как да се справя, как да постигна повече, как да си платя ипотеките…) Тук разбрах едно нещо: че съм толкова щастлива, неизмерно  щастлива!!! И че никога не съм си дала сметка за това до сега! Само фактът, че бях родена и израсла на друго място  беше достатъчен…

Не можех да понеса тази мизерия, тази трагедия, която ме заобикаляше…

В тази година, в този момент, в тази държава проумях, колко безсмислено е всичко материално в живота на човек, че всичко е преходно, че вещите са нестойностни, че само стъпвайки в тази земя, човек може да си даде равносметка за това, какво притежава и колко щастлив е той!
Обикновеното търсене на щастието при всяка персона е цял живот, защото винаги не сме доволни, винаги нещо ни липсва винаги мислим, че сме нещастни! Но ще ви каза: Грешим!! Колко много съм грешала и аз!! Трябваха ми толкова години, за да го осъзная и

Индия беше моето просветление!

След нея, след това което изживя сърцето ми там, никога не съм искала нищо. Погледнах на живота си от друг ъгъл и все още продължавам да гледам така!! Много е трудно човек да осъзнае това, мнoго. И сега, убедена съм когато четете тези мои думи, много от вас ще ги чуят и забравят след ден след два, но изживял ли си нещо с такава сила, както беше Индия за мен,то тогава ти се променяш!

За мен Индия стана най голямата ми любов!

Тя е като първата младежка любов, която се помни вечно! Толкова години след това, минах през толкова места по света. В много остана част от душата ми, като Филипините и Бали, например, но  сърцето ми остана в Индия..Аз се завърнах, но то не!

Всъщност, никой не си тръгва от Индия завинаги. Казвайки това, зная че бих искала някога, в някои неопределен момент от време и пространство да се завърна там, но просто не съм готова…Не бях готова, когато стъпих на тази земя, без да го разбирам. А сега съм убедена, че не мога да понеса тази гледка втори път… Поне не на този етап от живота си… Преди да отида съм чувала много съвети: остави Индия за накрая… не разбирах защо… Сега съм наясно, защото видял ли си Индия, нищо друго не може по такъв начин да ти въздейства.

Делхи. Индия Делхи. Индия

Пътят ни минаваше през мюсюлманската зона, която както казах беше най- бедна.

Тук видях какви ли не картини. Например гледаш на улицата изкарано колело и на него сложен един апарат, наподобяващ телефон и една жица незнайно къде води и изчезва по пътя. И виждаш голям плакат: Поща! Това бяха места, където можеш да се обадиш по телефона. Къщите им бяха едни малки стаички, няма бани, тоалетни, няма прозорци, кал наоколо, с отворени врати и вътре дървен миндер и на него лежащ индиец или най-често клечащ.

Друга картина: един индиец прави нещо (примерно лепи гума) и има 30 около него, клечащи и наблюдаващи го. По пътя срещахме

всевъзможни видове транспорт,

но най-интересното беше: „дюгал“. Мистър Синг така го наричаше, не зная правилното име ли е на това изобретение, понеже той го произнасяше зле. Та да обясня какво е това: от водна помпа се прави мотор и този мотор е прикрепен към колела, отворен е, няма капак, няма нищо, което да го закрива. И това съоръжение влачи да речем ремарке и се ползва за превоз. Нещо наистина интересно.

Освен него, можеш да видиш колело с прикрепени по някакъв магически начин 50 пластмасови бидончета!  изобщо не преувеличавам!! или колело със слама, количество, което може  да напълни ремарке в България!!! Не можех да повярвам на очите си, как е възможно хем да закрепиш това, хем да караш колелото. Движението беше доста трудно, меко казано. Двата бели косъма, които още имам, са ми от това пътешествие. Постоянно срещу нас се движеха коли и всеки момент имаш чувството, че ще се ударим. Мистър Синг беше просто цар на волана. Пред него, Алонсо нищо не струва! ха ха:)))

Или виждаш автобус, някакъв, древен от зората на автомобилната промишленост и в него пълно със хора, едните висят като гроздове на вратата, незнайно как крепейки се, защото телата им буквално висят навън, други пък са на тавана на автобуса и са мнoгoооо. Незная точно колко, но натъпкани един до друг.

През всички малки села които се движехме

по пътя за Джайпур

 спирахме, слизахме разглеждахме. Пазарите им бяха нещо невиждано. Всичкото месо, както в повечето бедни държави, изкарано навън, накацано от мухи и почти не виждаш месото. Горещината жестока! Магазин за хранителни продукти не видях, освен пазара за месо и зеленчуци и малки дървени дъсчици пред къщите, където се продават безалкохолни, вода, чипс…

Колкото повече се отдалечавахме от Делхи, толкова по-бедно и мизерно ставаше.

Най -зле беше в зоните, където хората се занимаваха със земеделие. По пътя

хиляди крави, толкова хърбави,

че се чудиш как са живи все още. Необезпокоявани. Понякога спирахме за да изчакаме някоя, защото знаете в Индия-кравата е свещено животно и се оставя на свобода. Гледката беше просто неописуема, след всеки метър ставаше все по-бедно, по-мизерно, миризмата е жестока, тонове отпадъци разхвърляни по средата на селата им, където играят децата, боси и голи тичайки след скъсана топка.
Понеже

всички тези райони нямат тоалетни,

няма течаща вода ток, навсякъде виждаш хора излезли и вършат нуждите си на самата улица! Мъжете леко загърбени до някои къща, а жените!! е това беше гледка, която няма да забравя никога.

В едно от селцата по пътя, слизаме и до нас спира автобус със индиийци, от който слизат няколко мъже и 4 – 5 жени. Мъжете се обръщат с гръб към нас и уринират (ние седим буквално на 2 м), а жените, както са със саритата, повдигат ги леко, клякат и пишкат с такава натуралност, която в живота си не бях виждала!!! И това е по средата на селото, има хиляди хора и ние гледаме втрещени.. Стават, пускат сарито и се качват в автобуса. Предполагам, че изобщо не носят бельо!!! Въобще такива първични картини, с такава естественост, че ти просто оставаш омаян от това тяхно държание и начин на живот…
Пристигнахме в

Джайпур

късно вечерта.

Джайпур, Индия

 

Джайпур е на 260 километра от Делхи и 240 км от Агра и трите града формират “златен триъгълник “на туризма. Той е оживен град и бизнес център с всички капани на големия град, но все още с исторически чар, който винаги носи изненади и незабравими преживявания. Старият Джайпур, боядисан в розово, може да изпълни всеки посетител с възхищение.
Впечатляващите древни крепости Нахаргарх, Амер, и Моти Ягарх Дунгри напомнят отминалата епоха изпълнена с романтика.

Джайпур, Индия Джайпур, Индия

Хотелът ни тук беше древен замък, черен мрамор, старинни мебели. Някакво изящество. Всъщност

в Джайпур спахме в едно от най-хубавите места, където сме спали по света

Преплитането на историята и лукса беше истинско удоволствие. Бяхме смъртно изморени и направо си легнахме, защото ни очакваха натоварени дни. На другия ден рано сутринта бяхме на крака и започна нашата обиколка, която за тези дни включваше:

Хауа Махал

е построена през 1799 г. от махараджа Савай Пратап Сингх, най-разпознаваемият паметник на Джайпур. Пет етажен полу-осмоъгълен паметник с 152 прозорци, впечатляващ, с висящи решетести тераси, невероятно произведение на архитектурата Райпут. Първоначално проектирана за кралските дами, за да гледат и да се наслаждават на шествия и други дейности на улицата по-долу. В момента там се помещава музеят.

Джайпур, Индия – бел.Ст.

 

Джантар Мантар

Построен през осемнадесети век от махараджа Джай Синг II Савай. Огромният слънчев часовник все още предоставя точнo време.

Джайпур, Индия Джайпур, Индия Джайпур, Индия

Дворецът е в сърцето на стария град, разположен на около една седма от старата градска част. Дворецът е съчетание от Райпут архитектура, съдържа седем етажа. Чандра Махал има великолепен изглед към градините и града. Диван – Е – син (Зала на публиката) е с декорации и колекция от ръкописи, Диван – Е – Кхас (Зала на частна аудиенция) е с мрамор. Галерия Мубарак Махал разполага с богата колекция от носии и тъкани. Часовниковата кула е в близост до Мубарак Махал.

Джайпур, Раджастан, Индия
През тези няколко дни обикаляхме всички тези места. За мен лично едно от най- расивите не само в Джайпур, но и в цяла Индия е „Двореца на ветровете” ,както още се нарича Хауа Махал. Имаше едно невероятно изящество и розовочервеният цвят го правеше необикновен…

Сега малко за града:

Централната част не беше толкова голяма и можехме да ходим пеша. Тук по протежение на една дълга улица има магазини от двете страни и се продават всевъзможни неща:сувенири, сарита, платове и всичко, което може да ви хрумне. Един от дните посветихме на това да се слеем с хората и всекидневието им на този пазар. Мистър Синг ни остави и ни каза къде ще ни чака. Със слизането, бяхме обградени от всякав вид амбулантни търговци. Всеки ни дърпаше за ръцете и опитваше да ни набута в магазина си и беше някаква олелия невероятна. Доста притеснително. Веднъж съм се чувствала така в Египет на един пазар, когато в бързината си да вървя напред бях обградена от 10 арабина и напъхана в един магазин. Всеки се опитваше да ме пипне за ръка или да ме докосне и докато се усетя, нямаше излизане и се наложи да изкрещя, че да ме спаси Габи, който беше изостанал назад. Хахаха.
Та тук се получи нещо от този род. Страхотен наплив, почти не можехме да се движим по улицата. Аз исках да си купя сари, защото си имах мечта да се снимам пред Тадж Махал с него, но като видях какъв ураган се завихри покрай нас, тези тела, навсякъде около теб, шумът,миризмата и топлината, която отделят, погледите им, които буквално полепват върху теб и се отказах напълно. Опитвахме се да се проврем в навалицата от дърпащи ни ръце и да мога поне някои и друг сувенир да си купя, защото на мен са ми слабост и купувам всевъзможни боклучета от цял свят. Цените са безумно евтини. Например: двойка марионетки, типично индийски, голям размер – 3€, кукли – 1€, шалове – 0,50€

Сари-

тата вървяха от 5 до 30€, зависи от коприната и материала. Шие се на място.
Всъщност сарито е 5 метров плат, който се навива по тялото на жената и се ушива блузка, къса, която стига до под гърдите. Плътно впита в тялото, така че да изпъква бюста. Тук ще отворя една скоба, на тема сарита. Нямате идея какви десени, цветове, каква красота, кое от кое по пъстри и свежи, на цветя, на линии, на фигурки. А когато видиш индийка да го носи, грациозно стъпваща по улицата е несравнимо с нищо. Просто се влюбих в тази гледка. Дори когато индийките просто метяха пред домовете си и невъобарзимият пепеляк се вдигаше във въздуха, като в мъгла виждаш едно женско грациозно тяло в пъстри цветове… Прекрасно!!!

Но най-красивата гледка беше индийка седнала по женски, на мотор, зад съпруга си и развятото сари, което се движи след нея! Очарователна гледка! И сега ми е пред очите…Просто тези жени имат една вродена грация, която години след това открих у виетнамките…
Продължавахме да се опитваме да се движим в тази лудница и съвсем скоро си дадох сметка, че сме едва ли не единствените чужденци. Защо ли, не зная?! В интерес на истината ще кажа, че хората дори опитвайки се да ни спрат и привлекат за клиенти, бяха мили, лъчезарни, усмихнати, отворени. Дори когато ни чуха да си говорим на испански, веднага изникна някакво момче и ни заговори на кастеляно и каза, че е живял в Барселона и т.н. Разказа почти целият си живот за кратки минути..Една усмивка, едни бели зъби на тези прекрасни мили лица!
Хората в тази страна са най-голямото богатство. Толкова гостоприемни, толкова приветливи, толкова щастливи… Моята теория: колкото по-бедни, толкова по добри, за кой ли път се потвърждаваше! Така преминаха дните и трябваше отново да се отправим на път за Агра.

 

Очаквайте продълженито

Автор: Емилия Петкова

Снимки: авторът

*И друг път съм имал повод да кажа – „космите от брадата“ на Мохамед като реликви са повече, а и от същия вид като „главите“ на Йоан Кръстител по света (не ме карайте да ви казвам доводите си за това твърдение) Но! Фактите са без значение, когато искаме вярата! Последното го твърдя напълно сериозно  – бел.Ст.

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:

Индия
Свиване

Валенсия, ден 6  

Изкарах тежка нощ. Явно съм изгоял доста зловещо. Будя се на половин час, кожата ми пари… Тя също не е много по-добре. Някакво упорито главоболие я мори в последните дни и днес е особено неприятно. След закуска решихме единодушно, че плажа е твърде голямо усилие и за двамата. Имаме още една близка цел за разглеждане [...]
Свиване

Арестуваха китаец, изнасял части и информация за новия iPhone 6  

Арестуваха китаец, изнасял части и информация за новия iPhone 6
Изтичането на информация се превърна в сериозен проблем за Apple в последните години и в доходоносен бизнес за находчиви китайци.…

септември 16, 2014

Свиване

малахит  

the green fairy

“Този ремонт кой го е правил?”,

възмути се, гледайки вързаните, завързани, превързани и преплетени бледи нишки в ръцете си. Бяха оставени в изцапаните му със зелена боя ръце, подарени, зарязани, захвърлени, а той имаше пълна власт над тях. Преплете две нишки, размина ги, едната завъртя между пръстите си, така че завъртането напомни почти на безкрайност…

казах му,

не се занимавай сега,

нямаме време,

имаме по-важни неща

(тук и сега),

не ме послуша, направо се захвана, според него няма иначе как и трябва да има материално изражение на любовта му, докато все още го е страх от вербалното, та мойрите неохотно му предадоха в ръцете нишките и една веднага побягна, една остана да гледа боязливо зад огромното дърво с червени листа до езерото зад него, а една надничаше през рамото му и строго го следеше,

нужда от контролиране той нямаше, защото ако другите знаеха колко е критичен към себе си, та дори и мойрите, щяха да са побегнали вече надалече и изпили третия си абсент, та ако някой знаеше колко строго съди себе си, винаги щеше да му прости колко строго е съдил него,

ако сега той беше над моята глава, щеше вече да ме съди, че се отклонявам,

обръщам се през рамо, усмихвам му се,

усмихва се и той, но погледът му пак ме съди

(само аз виждам, когато погледът му съди),

връщам се тогава, та,

нишките бяха вече в ръцете му, в безбожно красивите му ръце и всички богове го следяха, може би всички богове бяха в главата му, защото реалните богове са си хардкор хедонисти и отдавна пиеха покрай хижа Безбог, та нишките се докосваха плавно и до малахита, и до белега от рис, и до също толкова зелената гривна и плетяха съдби или души или кой знаеше какво щеше да се случи;

казах му

а ти все пак реши да се захванеш

дори не ме погледна

замълчах

той не виждаше друг начин и нямах място да се бъркам, това не беше между мен и него, а между него и вселената; реших, че въпрос на уважение е да го оставя сам да води собствените си битки, а не пренебрежение към помощта и личността,

обърнах поглед и просто престанах да гледам, оставих го сам, той наведе глава и заработи, завихряше нишките, а те покорно се огъваха, свиваха, упорстваха, инатяха се и накрая потичаха спираловидно в другата посока, там, накъдето щяха да служат най-добре, да са най-полезни, леко и бляскаво подмамващо обещаващи,

изпитанието и прекрояването на съдбата продължи може би миг, може би вечност, както обикновено, никой не знаеше, но един въпрос разсече мига вечност и проехтя в бялото пространство:

„Здравина ли целим или естетика?”,

здравина, отговорих, винаги здравина, след нея красотата би дошла сама,

а красотата, знаем, винаги е там, само понякога очите закъсняват,

(извиняваме отсъствието на очите, защото най-същественото, нали, е невидимо за тях

обичате някой да цитира Малкия принц, нали, приятели)

здравина, съгласи се и той и рязко започна да навърта нишките ми в зелени и жълти воали вместо в обичайното черно, извади вампира наяве и го предизвика за негово добро, но това предизвикателство почти не беше отбелязано, защото с Воланд споделяме един общ фактор: зелените очи,

а жълтото, жълтото все някак ще го приема,

воалите се завихриха все по-бързо и аз с тях, а при достатъчно голяма скорост всички цветове изглеждат бели, само черното не, защото не е цвят, но щом всички цветове ще са бели, мога да приема всички, стига да не ми пипат черното, черното дори ще го пазя от бялото, така че всичко в един миг стана наред, нагласено и изначално подредено, но един въпрос още кънти в главата ми, а именно, леко ядосано и в един паралелен ръкав на реалността:

„Този ремонт кой го е правил?”,

поглеждайки някъде надълбоко в зеленото.


Свиване

кал  

Няма как да обидя сънародниците ми – нито от Розово, нито от Калище. Те не са слабоумни, безпросветни или зли. Да, може би са страхливи – или по-точно уплашени. Разбира …
Свиване

Блокада  

Хотелиери ще блокират утре пътя край Ахелой, защото искат държавата да има отделно министерство на туризма. Има логика. В България туризмът е прикачен ей така, между другото, към едно твърде „широко” министерство и в никакъв случай браншът не получава достатъчно подкрепа от правителството. В България туризмът дава 13.6 процента от БВП, което не е малко спрямо средното в ЕС – 9 процента.

Едно е всички да говорят гръмогласно какъв огромен потенциал има страната да печели от туризъм, ама съвсем друго е да се направи нещо смислено, стъпка по стъпка, че поне донякъде да догоним двете ни южни съседки.

Едно от исканията на хотелиерите е да се вземат мерки на държавно ниво за преодоляване на кризата с подготвените кадри в туризма. Друго интересно искане е увеличаване на личния състав на РПУ - Несебър... 

Бих могъл да им подскажа с добро чувство и още нещо важно - да поискат фиксиран минимален процент от бюджета за държавно спонсорирана международна реклама на България. Кога за последно сте видели реклама на родината по Си Ен Ен например? - Никога, май.
Свиване

За допълнителните секции в чужбина  

Събирането на данни за изборните секции и показването им на Glasuvam.org има за цел да помогне на съгражданите ни в чужбина да намерят най-удобната за тях секция. Както много често се случва с данните обаче, оказва се, че може да ги използваме по неочаквани начини съвсем различни от първоначалните намерения.

 politika idei bylgariq За предишните парламентарни избори разработих алгоритъм към картата, който да показва зоната около дадена секция, в която гласоподавателите трябва да пътуват приблизително 30, 60 и 90 мин. с кола, за да гласуват. Така нагледно се показва какво покритие има секцията. За целта задавах 48 точки в няколко концентрични кръга около мястото и използват навигацията на Google Maps, за да науча колко време ще отнеме да се стигне от тях до секцията. На база тази матрица алгоритъмът преценя границите на тези зони. Всичко това се прави напълно автоматично при добавяне на нова секция.

Тогава ми хрумна, че ще е интересно да се види къде се припокриват тези зони. Налагайки всички една върху друга показва територията, която се покрива от всички секции. Разбира се, за различните избори получаваме различни карти. На следните графики се вижда покритието на парламентарните избори през 2013-та (тъмно зелено) и допълнителните зони за тези избори (светно зелено).

 politika idei bylgariq

 politika idei bylgariq

Забелязва се значително увеличние на покритието, особено в щатите, Германия и Великобритания. В Германия специално помогна много изключението, което властите направиха позволявайки отваряне на секции извън консулствата. За повечето секции по света вина има облекчения режим предвиден в новия Избирателен кодекс и няколко паралелни информационни кампании. На доста места като Лондон, Франкфурт или южното крайбрежие на Испания не се забелязва непременно увеличение на територията, но има повече близки една до друга секции там, където има голяма концентрация на българи. Това също е голямо подобрение, защото на всички избори до сега са ставали огромни опашки от чакащи. Заради тях не малко хора са се отказвали да гласуват.

Тези карти показват доста добре къде има най-голяма концентрация на българи в Европа и щатите. По-подробен анализ на разстоянията би оптимизирал отварянето на секции в бъдеще, вместо да се разчита на плоски правила разгледайки всяка секция поотделно. Подобен алгоритъм би помогнал също на Външно да планира доста по-добре консулствата си. Пример е западна Германия, където на някои българи се налага да пътуват 3-4 часа до най-близката консулска служба. Това води до сериозни разходи, загуба на време и претоварване на някои консулства за сметка на други.

Свиване

iPhone 6 има NFC, което ще бъде абсолютно безполезно в България  

iPhone 6 има NFC, което ще бъде абсолютно безполезно в България
Тази година Apple за първи път оборудва свои устройства с NFC антена, която намери мястото си в двата нови модела…
Свиване

Видео: Приятели на бежанците на Форум Заедно  

friends

В началото на учебната година това клипче отново е особено актуално. За съжаление. Иска ни се да сме в някакъв етап, в който хората се посрещат с любов, а не с омраза, в който помагат на нуждаещите се, а не се страхуват от тях. Иска ни се поне да сме поели в тази посока. И вярваме, че рано или късно ще стигнем до там. Ето такива хора, като тези от видеото, ни дават тази вяра.

Свиване

Отново на училище  

Ади Б. е 3-ти клас, по-точно 3-ти Б. клас. Майчиното ми вълнение тази година е изместено от обикновената човешка радост, че мога да я водя на училище всеки ден. Не знам дали го разбира, аз се опитвам да й обяснявам, но все пак за нея е някак абстрактно това, че има изобщо възможност да ходи на училище, да се облича както си иска, да вее коси, да играе свободно и спокойно и да се състезава наравно с останалите деца, момчета включително.

Защото много момичета по света нямат тази възможност, днес.

Свиване

YouTube ще бъде достъпен и офлайн, засега само в Индия  

YouTube ще бъде достъпен и офлайн, засега само в Индия
Google проявява сериозен апетит към индийския пазар и след като вчера пусна първите смартфони върху платформата Google One в страната,…
Свиване

Близо 100 милиона продадени броя iPhone 6 до края на годината очакват анализаторите  

Близо 100 милиона продадени броя iPhone 6 до края на годината очакват анализаторите
Apple се похвали в понеделник, че само за първите 24 часа поръчките на новите модели iPhone 6 и iPhone 6…
Свиване

Galaxy Grand Prime ще бъде първият смартфон с 5 МР предна камера на Samsung  

Galaxy Grand Prime ще бъде първият смартфон с 5 МР предна камера на Samsung
До момента Samsung не акцентираше върху предните камери на своите смартфони и остави сериозна преднина на компании като HTC и…
Свиване

Microsoft обяви събитие за 30 септември, очакваме Windows 9  

Microsoft обяви събитие за 30 септември, очакваме Windows 9
От известно време насам знаем, че в края на септември Microsoft ще бъде готова да разкрие пред света следващите крачки…
Свиване

Хвощ  

Хвощът с право може да бъде наречен "динозавър" на билките. Хвощовете (Equisetum) са представители на висшите спорови растения и са "живи изкопаеми", представители на единствения оцелял вид от семейството на Хвощоподобните, които са доминирали една голяма част от "ниските етажи" на палеозойските гори.

Някои от тях са достигали до 30 метра височина. Днес техните представители наброяват над 20 вида и са със значително по-малки размери, Полският хвощ не надвишава 90 см, а негови близки роднини са с папратите.

Хвощовете виреят практически на всякакъв климат. У нас полският хвощ се среща по сенчестите и влажни места покрай реки, мочурища, понякога и по ливадите на височина до около 1600 метра.

Научното им наименование означава "опашка на кон", откъдето произлиза и името им на много други езици. В медицината на редица народи се използва хвощ от вида Equisetum arvense, останалите разновидности са отровни.

Хвощът има дълга и разнообразна история на употреба в медицината на различни народи. В китайската медицина той се е използвал за понижаване на висока температура, при настинки и грип, очни възпаления, нарушения на роговицата, дизентерия и хемороиди.

Древноримския лекар, хирург и философ Гален описва хвоща като охлаждащ и изсушаващ тялото. Николас Калпепер, английски хербалист, фармацевт и лекар го описва като "втвърдяващо" лекарство, т.е. такова, което потиска възпалителните процеси и извлича ненужните течности.

Химичен състав на хвощ

Полският хвощ съдържа около 25 основни съставки. Между тях са витамин С, силикати, флавоноиди (едвизетрин, лутеолин, изокверцетин), сапонини (еквизетонин), бета-каротин, алкалоиди (вкл. никотин, в пренебрежимо малки количества), оксалова киселина, дъбилни вещества и др.

Полският хвощ е източник на силиций (до 10%) за тялото, както и на калий, манган, сяра.

Здравословни ползи от хвощ

Най-забележителното качество на хвоща е изключително високото му съдържание на силиций, многократно надвишаващо всички останали храни и билки. Силицият е минерал, който въпреки че е един от най-често срещаните на планетата, нерядко е в недостиг в организма.

Силицият е "йога"-минерал, който поддържа костите, ставите и връзките ни еластични. Поддържа съединителната тъкан здрава, грижи се и за здравето на косата, ноктите и кожата.

В конвенционалната медицина се приема, че той подпомага абсорбцията на калция в организма, докато по-нови и алтернативни източници твърдят, че веднъж попаднал в тялото, силицият трансмутира в калций. Независимо кое от твърденията е вярно, никой не може да отрече приноса на този минерал за здравето на костната система.

Друго качество на силиция в полския хвощ е общото енергизиране на тялото и засилване на усещането за лекота. Заради високото си съдържание на силиций хвощът се препоръчва когато тялото има нужда да изгради костна тъкан.

 

Силицият помага на тялото да компенсира недостига на калций и му помага да регенерира костни, колагенови структури и други тъкани. Може да бъде използван при остеопороза.

В китайската медицина хвощът се използва от хилядолетия заради способността си да изгражда резерв от жизнената енергия, или есенция дзин, която се складира в бъбреците.

В комбинация с други билки хвощът се използва за лечение на възпалителни процеси по пикочните пътища. Приема се, че ефективността му идва от неговите алкализиращи урината качества, както и поради факта, че прави стените на пикочния мехур по-малко пропускливи за бактериите, причиняващи възпаления.

Хвощът е един от най-силните естествени диуретици, като увеличава отделянето на урина с около 30% над обичайното. Предполага се, че това му действие се дължи на сапонините и флавоноидите, които съдържа.

В модерната медицина употребата на диуретици е обичайно суплементирана с прием на калий, за да се компенсират количествата му, изгубени с урината.

Хвощът има "вграден" начин за запазване на калиево-натриевия баланс в организма. Докато в стандартната диета съотношението на калий: натрий е 2:1, в хвоща това съотношение е 150:1, което означава, че загубите на минерала чрез урината се възстановяват по естествен начин.

Хвощът има способността да възстановява белодробната тъкан след туберкулозни и други белодробни заболявания, тъй като силициевата киселина стабилизира разкъсвания по белодробната тъкан.

Скорошни изследвания на руски учени доказват и способността на хвоща да отвежда от тялото натрупвания на олово.

Здравословни рискове при консумация на хвощ

  • Хвощът може да бъде отровен за преживните животни. За хората се счита, че няма опасност от странични ефекти, когато се приема според указаната дозировка.
  • При предозиране с хвощ при по-чувствителни организми могат да възникнат симптоми на никотиново натравяне (учестен сърдечен ритъм, студени крайници и др.).
  • Големи дози от билката могат да доведат до разрушаване на тиамина (витамин В1) в организма.
  • Хвощът може да предизвика хипогликемия при хора с диабет тип 2.
  • Да се избягва при прием на антикоагуланти.
  • Не се препоръчва употребата му от деца.
  • Няма достатъчно изследвания върху действието му при бременни и кърмачки.  

Приложения

Полският хвощ може да се срещне под формата на билка за чай, на прах, тинктура, капсули. Освен за вътрешна употреба, можете да използвате хвоща под формата на билкова отвара за изплакване на косата, стимулираща растежа, или за гаргара при възпалено гърло – препоръчвам билкова отвара от хвощ с щипка морска сол и лимонов сок.

Прочетете и тези полезни материали:
Илиопсоасът (част II)
Само за жени: подвластни на менструалния цикъл
Босвелия (Boswellia serrata)
Супершейкове - магията на течната храна
Тропическите плодове (I част)
Илиопсоасът
Свиване

Галилея, Галилея (6): Бейт Шеарим (Израел)  

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската област Галилея – вече бяхме в Рош ханикра,  Монфор, индустриалния парк Тефен, Пкиин, и град Ако. Днес ще посетим националния парк Бейт Шеарим.

Приятно четене:

Бейт Шеарим

част шеста на

Галилея, Галилея

 

 

 

 

Прощавайте, море, шир, необятни простори, лазурна синева и чувство за безбрежие! Тръгвам на югоизток, към вътрешността на Галилея, и шосето веднага се гмурва в Израелската долина.

Бейт Шеарим, Израел

 

Пред мен е

Бейт Шеарим - сега прекрасен национален парк,

исторически резерват и едно от най-почитаните свещени места за еврейската религия. Поводите за този интерес са няколко.

Отначало историческият:

Епохата била тежка и преломна – началото на залеза на Римската империя. Вторият Храм бил вече разрушен, израелската държава изтрита от картата на света и част от народа разпръснат в емиграция, със стремеж за оцеляване след неуспешното въстание на народния водач Бар Кохба. След падането на Ерусалим Синедрионът – висшият равински съд и върховен орган на духовния живот-трябвало да напусне столицата. Спасявайки каквото могат от разрушения храм – религиозна утвар, документация, свитъци на Тора и много книги, служителите в храма, останалите живи след погрома мъдреци и най-изявените им ученици тръгнали на север. След кървавото потъпкване на това последно антиримско въстание (132 – 135г.) Синедрионът останал единственият носител на националния дух.

Поставен бил, обаче, между два огъня. От една страна, Рим не се доверявал на подвластните си поради масовите въстания, а от друга, самият народ се отдръпнал от духовните ръководители, които се стремели да смекчат разногласията между роби и господари. Така Синедрионът започнал нова политика – на отдалечаване от центъра на римската власт и от еврейските проримски настроени богаташи. Този обрат станал тук, в Бейт Шеарим, и десетилетия наред поддържал духа на обезверения в бъдещето си народ.

Всъщност Бейт Шеарим e третата спирка и основно седалище на Синедриона почти през целия втори век. А негов духовен водач в продължение на петдесет години бил един от най-известните мъдреци на епохата – Шимон бен-Гамлиел. През 135 година се ражда неговият син Йехуда ха-Наси, който унаследява от баща си този почетен и отговорен пост.

В много сборници с легенди се разказва за времето на управление на този мъдър, волеви и невероятно талантлив държавник, гъвкав водач на народа си. Като начало, с такт и далновидност той успял да влезе в придворните кръгове на Рим и да се сближи с император Марк Аврелий. Така обезпечил своя политически тил и направил всичко възможно за осигуряване на относително спокоен живот на народа си в тази твърде сложна историческа обстановка.

Той знаел, че един от механизмите за предпазване на народа от проримска асимилация, това е съхраняването на религиозния живот. Затова всячески подпомагал желаещите да изучават Тора. Даже освободил духовенството от данъци, което обаче довело до недоволство на трудовите слоеве от населението, нежелаещи да поддържат тунеядци. От друга страна, като глава на единствения орган за еврейско самоуправление, раби Йехуда издал указ за фиктивно и временно изключване от пределите на Израел на отделни области, което автоматически снело от тях отговорността за плащане на данъци. Така спасил от гладна смърт хиляди бежанци, оказали се в Галилея след потъпкването на въстанието на Бар Кохба.

И още веднъж в това тревожно време Йехуда ха-Наси помогнал на своя народ с умен, дипломатичен ход. Длъжността му съвместявала да бъде както върховен съдия, така и глава на религиозния живот. Той виждал колко тежко било на евреите да съблюдават една от най-важните заповеди на Тора – да не се обработва земята всяка седма година – „шмита” с цел почвата да си отпочине. Римските власти, обаче, не се интересували дали отглеждат нещо техните поданици или не. Те искали ежегодно плащане на данъците. Опирайки се на гласуваната му власт, главата на Синедриона постановил: с цел избавяне на народа от нищета и дългове, може да се сее и през седмата година! Каква религиозна гъвкавост му е струвало това, днес само можем да гадаем…

От друга страна, ха-Наси придавал голямо значение на запазването на иврит като език. През тези времена практически цялото население на Палестина говорело арамейски, а на иврит се водили само научните спорове и службите в синагогата. Но Йехуда, семейството му и даже прислугата разговаряли само на иврит. На иврит през 200-тата година той успял да завърши основния труд на своя живот – Мишна – систематизирания свод от закони, който станал общоприето ръководство за живот на еврейското население и на територията на бившата държава, и извън нея. Той окончателно събрал, записал и канонизирал устните закони на юдаизма – плод на умствените усилия на десетки поколения мъдреци тълкуватели.

Друго не по-малко значимо дело на тази харизматична личност била известната школа, която той организирал в Бейт Шеарим. Там той обучил и възпитал цяло поколение равини – литератори, историци и житиеписци, пазители на традициите.

Йехуда ха-Наси бил богат, известен и влиятелен за времето си човек. Негова била цялата долина около Бейт Шеарим, но сърцето и животът му принадлежали на Синедриона. Затова, когато религиозният живот се преместил не далеч от тук – в Ципори, ха-Наси също заминал, но завещал да бъде погребан тук. Според народното предание, преди да почине през 220-тата година, той повикал тримата си сина – Гамлиел, Шимон и Ханина, и им поверил трите най-важни длъжности в обществото. Най-главен бил раби Гамлиел, известен и в наши дни като един от извисените представители на нацията. И днес, в моменти на политически дебати или обсъждане на класически юридически казуси, се цитират негови мисли, превърнали се в сентенции с непреходно значение.

Втората причина за известността на това красиво кътче от Галилея е гигантският подземен некропол в „Долината на мъртвите” с давност осемнадесет века. Началото е положено с гробницата на ха-Наси от 220 г., вкопана в меката варовикова скала. Със смъртта на мъдреца, както гласят древните писания, „си отишла славата от Израел и безкрайно се увеличила неволята на народа”. Оттогава там, където в Бейт Шеарим, бил погребан видният равин, мястото става популярно за погребения не само на местни хора, но и на евреи от диаспората, пожелали да почиват в Святата земя до гроба на този изключителен праведник.

През 352 година обаче, цветущият град бил варварски разрушен от римляните, отстъпващи пред натиска на набиращата мощ Византийска империя. За дълги векове цялото това минало великолепие потънало в забрава и само тези, за които юдейската литература и история представлявали интерес, възкресявали спомена за славното минало на Бейт Шеарим.

Всичко започнало с Александър Зайд и неговите любителски разкопки в двора на фермата му. Той бил руски емигрант, местен герой патриот и лесничей от земеделския фонд ”Керен кайемет” през 30-те години на ХХ век. Препускал на кон и с пушка охранявал поверената му територия. Понякога със сила, а често и с добро, той постигал мир със съседите, но бил убит с изстрел в гърба. Сега край шосето, на върха на хълма, ясно се различава паметник на човек на кон. Това е единственият натуралистичен паметник от този тип в Израел, където даже и сега, в годините на либерализация на вероизповеданието, не е много разпространено да се създават паметници с човешко изображение.

Бейт Шеарим, Израел

Карта на археологическия резерват

 

 

Сериозните археологически разкопки продължили и били открити катакомбите – пещерни погребения.

Именно те донесли на това място световна известност. Тук изследователите намерили цял подземен некропол, умело планиран в съответствие с най-добрите инженерни постижения на епохата. Всички скални погребения в 26-те пещери са от времето на Мишна и Талмуд (ІІ-ІV век) и са в скъпи, каменнорезбовани саркофази, разположени в естествени скални кухини или в допълнително вдълбавани ниши.

Това гробище на богатите мъртъвци днес представлява туристически добре поддържана, неголяма територия с парк, алеи, тревни площи и много цветя. Обиколката тръгва от малкия музей - също в пещера, където приказката за този древен некропол започва с ефектно осветени табла и историческа справка, карта на терена, номерация на отделните пещерни погребения с резюме и графики на резбите и рисунките, които предстои да се видят.

Бейт Шеарим, Израел

Пещерата на саркофазите

 

 

Със страхопочитание пристъпвам към

„Пещерата на саркофазите” – основния обект за посещение

Тук цари смразяващ хлад. Това тъжно и упокойно подземие на достолепна възраст внушава респект и интерес за непосветения. Попадам на истинска изложба от богато резбовани огромни, бели каменни ковчези, положени в добре осветени ниши или произволно „оставени” в коридора на главната пещера. В саркофазите (в превод от гръцки „ядящ месо“) през тази епоха погребвали само много богати хора, като в него роднините поставяли и някои лични вещи на покойника. Скъпо струвал не само самият саркофаг. Скъпо било и издълбаването на пещерата за него. А саркофаг с инкрустации, разбира се, струвал повече.

Навлизам неволно в дълбините на еврейската религия и с любопитство узнавам, че скритият смисъл на цялата традиция се състои в съхраняването на една свещена кост под названието „луз”. Вярвало се, че по нея в деня на Страшния съд всеки от блаженопочиващите ще бъде възстановен. На тази гаранция за сигурно съживяване вярвал всеки. В Талмуд много се спори коя точно кост от човешкия скелет е „луз”, но до единно мнение не се е стигнало и до днес.

Макар че, както се казва, „пред смъртта всички са равни” и „на онзи свят никой не може нищо да занесе даже и да е живял богато на земята”, кастовите различия добре личат в Бейт Шеарим. Бедните хора били погребвани в малки каменни саркофази, в които били полагани само костите, отделени от всичко останало. Как ставало това?

След смъртта тялото се оставяло в отделна пещера за една година. През това време месото се разпадало, а според традицията се считало, че и душата на човека вече се е оттеглила съвсем на онзи свят. След това костите се подреждали в малката каменна кутия, направена според дължината на бедрената кост – най-дългата в човешкото тяло. Любопитно е, че в домовете на средното съсловие при разкопки археолозите намират цели складове от саркофази за всеки член на семейството, осигурени още приживе.

Предполага се, че тази традиция е възникнала още по времето на Втория Храм с появата на вярването за възкресението след смъртта. Еврейските погребения от по-ранния период преди новата ера, като по правило представлявали ями, където хвърляли костите година след погребението в каменния саркофаг. Днес в такива ями са открити хиляди струпани кости. Вероятно оттам води началото си деликатният поетичен израз за починал човек: „отишъл да спи при бащите”.

Старателната археология и на други места по света (например в Рим) е открила подобни надземни каменни еврейски гробници, но никъде находките не са така богати на голямо количество резбовани красиви саркофази, както тук – в Бейт Шеарим. По-голямата част от тях са направени не от местния мек варовиков камък, а от доломит, донесен от планината Кармел. Обработвали го тук, на място, за да не пострадат при превозването формата и рисунките. А за придвижване на всяка една от каменните грамади ползвали трупи, които претъркаляли напред.

 

 Бейт Шеарим, Израел

 

 

Входът в

централния акропол,

наречен още „Пещера на саркофазите”, е украсен с три арки – явно римско влияние. Такива конструкции се използвали за триумфални арки, градски порти, врати на храмове и базилики, а по-късно и за синагоги. Вероятно затова преводът на името Бейт Шеарим е „Дом на вратите”. Всъщност тук са открити много и оригинални врати, водещи към гробниците – резбовани с оригинални орнаменти, с надписи, отличителни знаци, гербове и филигран, не загубил стойността си през вековете. Уви, всички те са вход към царството на мъртвите!

Влизам през тройните врати, от които само централната сега е вход, и попадам в голяма подземна зала, от която вляво и вдясно тръгват многобройни коридори с обща дължина 75 метра. Те водят до лабиринт от сводести помещения, изкопани направо в скалата. Нишите за индивидуалните погребения били за осем тела едновременно. В тях сега почиват в покой и забвение общо 135 саркофага, най-големите от които достигат пет тона. Всъщност това са катакомбите за средната класа и простолюдието, където в мрежа от скални ниши са открити каменни, а също и следи от мраморни и оловни саркофази. Последните, обаче, липсват – ограбени са поради скъпия материал. Болшинството гробници също са разграбени още преди първите разкопки през 1936 година. Въпреки това, за щастие на археолозите, били открити много лични вещи – ценни доказателства за живота през епохата. Крадците пробивали отвор в ъглите на каменния ковчег и така търсели съкровищата си. Това било по-лесно, отколкото да повдигат еднотонния капак. В тези древни каменни гробове са намерени съвсем малко кости, но от наличието на костен прах се предполага, че те просто са се разсипали с течение на времето.

В Бейт Шеарим докарвали саркофази от цял Израел и диаспората. Многобройните надписи в погребалните ниши и на самите саркофази са на иврит, арамейски, гръцки и палмирски езици и позволяват днес да се установи къде са живели починалите. Ето примери за някои погребални надписи: „Беше силен човек Симон, но на човека не е дадено безсмъртие”; „Аз, Гискиус, лежа тук до своята жена. Този, който посмее да отвори саркофага, нека не бъде възкресен за вечен живот”; „Нека този, който оскверни гроба ми, бъде съден от Самия Възкресител на мъртвите”.

Четем, че тук са погребани хора от много далечни места – Антиохия, Бейрут, Сидон, Палмира, Вавилон и от целия Арабски полуостров. Това показва, първо, че тук почиват изключително богати хора, които са могли още приживе да заплатят превозването на тялото, изработването на гробницата, както и каменоделската работа по саркофага. И второ, говори за светостта и притегателната сила на това място за целия еврейски свят през ІІ – ІV век.

Изображенията на саркофазите и особено проклятията на мъртвите са изключително интересни и разказват много за живота и представите на хората от тази епоха. В украсата явно се чувства влияние на гръко-римската култура, тъй като дотогава саркофазите въобще не се украсявали. Има и много несиметрични изображения. Или майсторите не са успели да ги завършат към момента на смъртта, или това е направено нарочно – като символ на внезапността на прекъснатия живот. Често вместо скъпата каменна резба украсата е с рисунки, които отначало били цветни, но с времето цветовете са избледнели.

Тук са открити повече от двадесет изображения на менора – еврейския седемсвещник; на шкафа със свещените книги – най-важния атрибут на синагогата; на вратите на Храма. Има рисунки, напомнящи ковчега на Светия Завет; на лодка с платна; на два ревящи лъва, изправени на задните си лапи; на вълци; на страховити орли с извит клюн – верни стражи на тленните останки. А най-разпространените мотиви са красива розетка от цветя и геометрични орнаменти, шофар – ритуален рог или нежни райски птици. В единични случаи, само на най-богатите саркофази, са изобразени ловни сцени и моменти от живота на починалия.

Beit She'arim, Израел

Истинска находка и голяма рядкост е откриването на саркофаг с уникално изображение на жена с криле – очевидно богинята Ники. Това е абсолютно неприемливо, обаче, от гледна точка на еврейския Закон, забраняващ изображения на хора и още повече на богове. Но в Бейт Шеарим са намерени и други еретични зарисовки – на Леда с лебеда и даже с Ерос. Има изображение на бога слънце – Хелиос, и на други гръцки и римски богове. Изследователите са категорични, че тези естетични, но светотатствени рисунки са на еврейски погребения и даже, съдейки по надписите, на известни равини. Отговорът е в по-широкото тълкуване. Възможно е Божията заповед да не се създават изображения в тази епоха да се е възприемала с ударение на втората и част: „…не им се кланяй и не им служи…”- Втора книга Моисеева – Изход (20:5). Освен това, за евреите било трудно да не възприемат поне частица от традициите на другите народи, след като живеели потопени в околния „варварски” свят. Даже има предание, че раби Гамлиел, който обичал да се къпе в басейна с изображението на древногръцката богиня Афродита в Ако, бидейки умен и тактичен естет, на въпроса не прави ли нещо грешно, отговорил, че това е с нищо повече от едно изображение, ако човек не му се покланя. В действителност в различните моменти от еврейската история отношението към тази заповед било различно.

Бейт Шеарим, Израел Бейт Шеарим, ИзраелБейт Шеарим, Израел

 

 

Излизам навън и разбирам, че обширната площадка пред „Пещерата на саркофазите” не е случайна. Тя е един мини театър с възвишение-подиум в средата. Вероятно там се е възправял обелиск с имената на всички, завършили последния си път тук. Такава площадка има и пред всяка една от индивидуалните гробници. Строила се тридесет дни след смъртта на праведника и това било мястото, където се събирали близките за помен и отдаване последна почит на починалия.

Всъщност

Бейт Шеарим, като град некропол,

представлява туристически добре оформена територия. Открити са над тридесет пещери с погребения, изсечени в склоновете на хълма. Стълбища с перила и обозначения, пътечки, покрити с бели камъчета, указват къде и на кого е съответната гробница. А те са най-различни. В големите пещери има стотици погребения, а в по-малките – десетки. Входът в болшинството пещери е през открит отвор, като се минава през каменна врата, въртяща се около оста си. Названията на възможните за посещение гробници са условни. Ако се движим по предварително раздадената карта, даже и без екскурзовод може да стигнем до: усойната гробница на главния равин на синагогата; гробницата на продавача на платове; на Сара; на сирийските евреи. И още до пещерата на проклятията; пещерата на самотния саркофаг (един единствен саркофаг с множество инкрустации); пещерата на люлава (неидентифициран гроб с инкрустации на сгънати палмови клонки – едно от трите свещени растения за евреите, заедно с етрог и мирта, почитани на празника Сукот); до гробница с надпис: „Тук почива скъпата…”; до пещерата на изкуствата и други.

Така постепенно стигам до

пещера № 14,

където са погребани най-важните личности в Бейт Шеарим. Това е семейната гробница на Йехуда Ха-Наси. В първата зала има само двоен саркофаг без надписи. Във втората – три саркофага с тленните останки на синовете на достопочтения раби – равините Гамлиел, Шимон и Ханания, както указват надписите. С основание се предполага, че саркофагът без надпис е на самия Ха-Наси и съпругата му. А надпис няма, понеже съвременниците му са били сигурни, че последният дом на този популярен светец наистина няма нужда от надписване – всички го знаят. Тази гробница в умален размер прилича на основния некропол – „Пещерата на саркофазите”, но е затворена за посещения от съображение за сигурност – за да не се създава поредно място за масово поклонение, както и за да се запазят за поколенията прекрасните цветни рисунки там.

 

 

(((((((((())))))))))

 

 

И така, след няколкочасово бродене в безмълвния свят на каменните гробове се оттеглям с почит и възхищение. Упокойният свят на забравата, тишината и безкрайния сън, досегът с вечността, меланхолията и нямото съзерцание притаяват дъха ми, а очите ми почиват върху древните руини.

Тук, в Бейт Шеарим, за хората живели някога, а после погребани в каменните саркофази всесилното време още преди 17 века е спряло завинаги. Изпитвам безкрайна жалост към тях! В необозримо далечното минало са останали животът и борбите им, работата и успехите или неуспехите им, любовта и стремежите им, мечтите и надеждите, щастията и нещастията, проблемите, знанията, натрупаният опит… Едва се долавя ехото на завещаното от тях…

Къде отива миналото? Откъде идва бъдещето? Мисълта лети назад във времето без граници и пулсира въпросът: Дали вече са успели да се преродят отново и отново в друга епоха, на друго място и в друг живот? И като какви личности са се изявили? А дали не са и сега сред нас? Отговор няма – само свежо усещане за леко дишане и радост, че живея сега и в момента.

Не се срамувам от самодоволния си егоизъм! Скоростта, с която времето тече през живота на отделния човек, е различна и много индивидуална – зависи от възрастта, здравето, темперамента и съдбата му във всеки миг от битието.

Аз, понякога равномерно, а по-често задъхано чувствам неговата скоротечност и съм убедена, че точно времето е най-големият импулс в човешкия делник. То диша плътно зад мен и ме кара да ускорявам хода си, защото силно искам да успея…

Затова и нищо не питам. Летя към бъдещето със самочувствие на щастлив човек, с широка усмивка, и с такъв заряд, че си пожелавам: дано ми стигнат силите да водя още дълго живота си напред и успешно! Дано веселият хепиенд на времето скоро не спре за мен и ми даде шанс неотлъчно да го следвам през годините!

 

Очаквайте продължението

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел

 

 

 

Свиване

Валенсия, ден 5  

Днес ще ходим на плаж, пък ако ще и жаби да валят. Станах много изморен. Хич не успявам да се наспивам тука. Пробвах да си направя сутрешната, гимнастика, но се отказах след третото повторение. Майната му, ще се кълча на плажа. Хапнахме набързо и започнахме да гласим багажа. То не че има много багаж. За [...]

септември 15, 2014

Свиване

А преди Apple значеше нещо друго  

Реших да върна своя iPhone към заводските настройки – ей така, да започна на чисто. Свързах го към Mac-a, взех всички предпазни мерки и после натиснах „Restore“ бутона. Уверен в обмислената простота на процеса, просто се доверих на машината, за да мога да вечерям на спокойствие.

Няколко минути по-късно минах през поздравителните екрани на интерфейса на iOS 7, който само преди година не исках да приема. Вече съм свикнал и само бегло си спомням настроението си, когато го видях за първи път и първоначално отказвах да премина към новата версия на операционната система.

След като избрах 11-те приложения, които ползвам, и ги подредих на основния екран, тръгнах да търся в менюто на iTunes възможността да синхронизирам с iPhone настройките на някои от имейлите, които ползвам на Mac-a. С удоволствие си спомних колко лесно и удобно беше – ще сложа няколко отметки, ще натисна един бутон и изобщо няма да се чудя за пароли, за мейл сървъри и портове. След кратко търсене се зачудих дали пък аз не бъркам нещо, че не мога да открия нито отметките, нито бутона. Оказва се, че с Mavericks, най-напредничавата операционна система на пазара (след предстоящата Yosemite, разбира се), Apple са ни освободоли от едно удобно парченце от системата. Вероятно под някаква форма се опитват да пресъздадат работата му с помощта на своя iCloud, но засега неуспешно, поне между настолните и мобилните си устройства.

И тогава се сетих за любовта, която развих през 2007 с първия си Mac. И за всичките приказки за екосистемата, която те обвива в пелените на удобството и красотата – дотолкова, че чак забравяш за външния свят. Подвластен на случайността, докато се разхождах из една тема във форумите за поддръжка на Apple, попаднах на коментар на друг, леко разочарован потребител. Видимо на прага на яда си, почти потънал в света на беразличието, той е написал:

… и вече нямате стимул да създавате велики неща, „защото Стийв би искал това от вас“.

Без да търся мястото на покойния Стийв във всичко това, просто се чудя дали скоро ще си позволя отново да имам високи очаквания към създаваните от Apple иначе красиви неща. Защото не мога да си представя какво точно ще те накара да покажеш невероятните хардуерни възможностите на новия си смартфон с игра.

Преди Apple значеше нещо друго. Apple позволяваше на хората да създават, а не се фокусираше върху превръщането им в консуматори. В Apple ръководещ беше перфекционизмът и търсенето на още по-доброто решение. А сега? Сега просто се търси най-търсеното решение.

Синхронизирането на имейлите с iPhone явно също не е било сред тях.



А преди Apple значеше нещо друго е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.

Свиване

За училището като за емоция  

Включвам се в предизвикателството на Цвета Брестничка от асоциация "Родители" да разкажем за емоционалната страна на ходенето на училище.

Помня как на една разходка дядо ми ме попита дали искам да тръгна на училище. Исках. Той ме беше научил да чета, имах приказките на Сутеев, "Незнайко", Андерсеновите приказки и една голяма книга за билките в България, откъдето ми заръчваше да чета какъв чай трябва да пие (беше тежко болен). В първи клас бях на шест, също като всички останали деца (някаква експериментална паралелка). Около десетина можехме да четем, така че първият ми срок мина в игри в задната част на стаята (пъзели и рисуване). Най-тежко ми беше спането следобед; имахме триетажни легла, които бяха супер, но и много ме разсънваха. Учителките ни изрязваха от гланцово блокче разни наградки - за четене пчеличка, за смятане детелинка, за спане следобед червено кръгче и т.н. А аз все нямах червено кръгче. Веднъж обаче получих всичко, всичко, и то защото много майсторски се преструвах на заспала. А баба ми да вземе да ми изпере престилчицата (червена на бели точки) и да съсипе в джобчето ми всички награди. Помня как ги глади после. В прогимназията установих, че минавам за зубър (и попаднах в една ситуация а ла "Плашилото"), но тъй като още не харесвах момчетата от класа, ми беше все тая. Известно време размишлявах дали трябва да се преструвам, че не ми е интересно да уча, за да ме харесват. После ми се видя много сложно.

Всъщност не ми беше интересно по всичко. Обожавах математиката заради другарката Томова, която ни пускаше да пием вода по средата на часа (целия клас, ако е горещо), устройваше ни състезания и спокойно пускаше шеги по адрес на габаритите си, врачанския си произход и пр. Недолюбвах литературата, въпреки че четях така, че веднъж се блъснах в едно дърво на път за училище („Тримата мускетари” бяха виновни). Това обаче нямаше нищо общо с часовете по литература, където рецитирахме "Йохан" наизуст, целият клас поред, и тежко ти, ако сбъркаш. Едва в седми клас учителката се разболя и заместникът й ни пита защо малката кобилка у Йовков си има име, Ая, а другата е черна и безименна. Искаше да се сетим, че тя е сянка, а ние не се сещахме и гледахме озадачено, защото никога не ни бяха питали нещо, което не го пише в учебника.

В гимназията нещата се обърнаха, защото учителят по математика беше одаскален, а учителката ми по английски не се интересуваше от учебника ни, а ни даваше да поставяме „My Fair Lady’, да превеждаме Бърнс и Бредбъри, да сваляме текстове на песни и да пишем криминални разкази. Въобще става ясно, че пак ми беше интересно и пак не можех да докарам модния незаинтересован куул. От пълния социален крах ме спаси само фактът, че решително се противопоставих на всякакви опити да ме включат в училищния оркестър.


И още – списание „Космос” – и „ЛИК” и „Съвременник” у една по-голяма приятелка; майкините лекции по западноевропейска литература, изровени на тавана, и „Отчуждението” на Цветан Стоянов; „Гаргантюа и Пантагрюел” и „Раждането на трагедията”, и зорът да завърша по-рано, защото ми се струваше, че ще е далеч по-интересно да студентствам (права бях).

А, и в четвърти клас – сълзи, сополи и „Седнало е Джоре, дос” по ноти до полунощ, все по-фалшиво и безнадеждно.
Свиване

а готови ли сме за климатични имигранти?  

climate5

денят бе съпроводен с голям срам. за пореден път. уж гостоприемните и толерантни хора у нас, спасили евреите, приели толкова други, днес отказаха на сирийски деца да започнат училище тук. деца, чиито семейства са прокудени от домовете си от война.

днес бе и лекцията, посветена на промените в климата на проф. Фийлд в София. в края на срещата бе поставен и въпросът за климатичните имигранти. да, скоро ще има такива.

къде сме ние, мисля си. къде сме ние.

Свиване

С нами блог!  

Силата на блоговете и заигравки с реалността.

10253772_10154565785750510_5279087980981338508_n

Свиване

Милко Георгиев в “Усещане за жена”  

Свиване

КЗП завежда колективни искове срещу Мтел, GLOBUL и VIVACOM  

КЗП завежда колективни искове срещу Мтел, GLOBUL и VIVACOM
Комисията за защита на потребителите обяви днес, че завежда колективни искове срещу трите водещи телекома в страната Мтел, GLOBUL и…
Свиване

Нов рекорд за Apple: Над 4 милиона поръчки на iPhone 6 и iPhone 6 Plus за 24 часа  

Нов рекорд за Apple: Над 4 милиона поръчки на iPhone 6 и iPhone 6 Plus за 24 часа
Предварителните поръчки на iPhone 6 и iPhone 6 Plus са прехвърлили 4 милиона броя само през първия ден, в който…
Свиване

Училището, емоцията, децата…  

„Училището е и емоция“!

Поговорете с децата си за техните вълнения в училище.Това е най-важната част от подготовката за новата учебна година.

Включвам се в инициативата на Асоциация Родители, целяща да насърчи родители и деца да говорят повече и по-често за чувствата и емоциите, придружаващи училищния звънец.
***

Родена съм в първата половина на годината, но в края на полугодието. Това преди 30 години значеше, че трябва да тръгна на училище от шестгодишна. По стечение на обстоятелствата обаче, тъй като живеехме в друга, все така комунистическа, чужбина, където родителите ми работеха известно време, майка ми имаше възможност и избра да отложи тръгването ми в първи клас след като навърша седем.

Първата ми братовчедка, родена в началото на същото това полугодие, тръгна от шест и ми пращаше писма, в които ми пишеше как помага на леля ми да чисти с ‘прахосмучката’ и ми пращаше задачи от първи клас – колко е 2+3? 4-2? 5+4? Ей Богу, плачех от яд и завист, сърдех се на майка ми, виж – тя ходи на училище, учи такива интересни неща, които аз, нищо че чета от 4-годишна, не разбирам! Кой да ми каже, че и много години по-късно математиката все така ще ми е слаба страна…

Когато дойде и моят ред, бях толкова щастлива, развълнувана, радостна, че спах с новата раница на гърба. Очакванията ми се оправдаха: в училище беше чудесно. Другарката Елза се радваше искрено на работата си и ние всички бяхме едни щастливи хлапета, които обичахме нея и училището. Винаги намираше с какво да ни насърчи, тетрадките ми бяха само с „Браво!“ и „Отлично!“

Върнахме се обратно в средата на втори клас. От малък клас в училище-къща (поне така го помня), попаднах в кварталното начално училище в голям клас с 30 деца, начело с другарката Н., на която видимо й беше поомръзнало да се занимава с деца, преподаване, училище… аз още си спомням ужасния шок и искрената обида, че съм същата, не правя нищо различно, но вече няма похвали, няма окуражаване, няма радост и за година и половина само веднъж получих „Браво!“… така и не зная защо ми се падна тази ръка карти, но наистина промени много начинът, по който гледах на училището.

В четвърти клас кандидатствах в математическа паралелка – по думите на майка ми, тайно (да, тогава още разбирах математиката, а пък и те малко ме подведоха с „риба и половина струва лев и половина, колко струват три риби?“). Приеха ме и попаднах отново на другарка, същата като предната, уморена, отегчена, а ние децата бяхме нещо като бреме, излишен товар. Тя не ме хареса, нито пък аз нея (но тя почна първа!) На родителски срещи се оплакваше на майка ми, като ме обвиняваше в много нелепи неща – добре, че бях захлупена и майка ми го знаеше, та не повярва. На онези години думите на учителя значеха много…

После ме приеха в езикова гимназия. Стари порядки, учудваща строгост, противно на историите, които уж се разправяха за езиковите. Пет страхотни години, които ми дадоха толкова много и ме научиха на наистина много неща! Изпитвам искрена благодарност към всичките си учители.

А в началото на септември двете ми момичета тръгнаха на училище – в чужбина. Госпожичка, вече навършила 11, е в гимназия – по тукашному, седми клас. В края на миналата учебна година получи от гимназията календар, отброяващ дните до новата учебна година. И тя наистина отброяваше нетърпеливо.

Колко е странно да каже човек „гимназист“ за някой единадесетгодишен! Но няма как, тук випуските се движат по набори. В прогимназиалното училище прецениха, че напредва много добре, аз също се убедих, че притесненията ми са неоснователни и детето ми се чувства добре, разбира се със съучениците, всеки ден проговаря все повече език – и решихме да не се противопоставяме на идеята за гимназия. Не сгрешихме. Вече трета седмица ходи, има нови приятели, чувства се добре.

Малкото ми момиче също тръгна на училище. Та тя няма пет! Какво училище, хора! Но такива са правилата… от 3 до 4 ходят в ‘основополагаща’ предучилищна група, от 4 до 5 – в подготвителна предучилищна група. От 5 са в първи клас. Тъй като Ръкавичка е родена след първи септември, е в предучилищната група на 4 до 5 годишните. Но всичко е сериозно – училищна униформа, чанта за книги, нормални училищни часове, изобщо, училище си е. Най-големите от предучилищната, като моята дъщеря, учат заедно с най-малките от първи клас, смесен клас. За разлика от сестра си обаче, Ръкавичка не говори езика, никак. Да не мислите, че й пречи? Ами! Никак дори. За мое удивление ходи усмихната и с желание от първия ден. „Какво правите?“, я питам. „Нищо… играем!“

Преди новата учебна година говорихме много пъти с децата за училище. Мисля, че аз се тревожех доста повече от тях (тези деца от мен ли са? с такова добро самочувствие, самоувереност и весело очакване!) Госпожичка имаше някои страхове – да не е изолирана в училище, дали ще ги разбира достатъчно (тук съм виновна и аз, защото посочих, че ще учи нови предмети и трябва много да се старае, за да догони другите деца, които имат предимство да говорят езика от рождението си). Но засега е много щастлива, чувства се добре в новата среда. Особено е доволна, че е в гимназия и как е „прескочила“ две години :D Ръкавичка имаше само едно притеснение – че няма да я разбират. Съвсем сериозно й предложих ако има нещо важно, да им го каже на български, придружено с жестове, и я успокоих, че всички малки ученичета тепърва ще се учат на много неща. Повече не повдигна въпроса и явно с жестомимика се справя добре; учи нови думи, а ми е интересно дали някое от дечицата няма да прихване от нея някоя българска дума?

Няма да ви учудя, като кажа, че тук е различно. Не се наемам да кажа по-добре или не, още повече, че за двете начални училища, които посещаваше голямата ми дъщеря в България, и за двете начални учителки мога да кажа само хубави неща и да съм им благодарна за това, което правят. Също само хубаво имам да споделя и за детските градини на двете момичета, където четири учителки влагаха душа и сърце в работата си с децата. Щастлива съм, че имахме възможност да се опознаем и да работят с децата ми.

Но сега сме другаде, и е различно. И на децата им харесва, ходят с желание, ентусиазъм, нетърпение… и така ми напомнят на моите първи трепети, на радостното очакване, което имах към училището някога. А щом искаме да отгледаме хора, човеци, които ценят и уважават знанието, това е най-важното, нали?

11-DSC_0487

Очаквайте скоро още за тукашните училища и опитът на Госпожичка и Ръкавичка с тях.


Tagged: 15 септември, гимназия, грижа и възпитание, деца, общество, училище, учители
Свиване

Panasonic Lumix CM1 е мощен камерафон с обектив Leica  

Panasonic Lumix CM1 е мощен камерафон с обектив Leica
Panasonic опитва и се проваля с мобилните телефони вече няколко пъти, но новото предложение изглежда по-обещаващо от всичко досега. Смартфонът…
Свиване

Преди и след: как се реновира гръцки курорт от 60-те  

Ако си мислите, че само в България има курорти, създадени от нищото, насред напечените и голи склонове до Балчик или на полето до Несебър, лъжете се. През 60-те и 70-те години на миналия век курортният туризъм упорито и последователно успява да преобрази редица пусти и враждебни, но за сметка на това живописни места в Европа.

Добрите примери от това масово курортно строителство (засегнало по равно и Запада, и социалистическия Изток) предлагат ниско застрояване, умела и сдържана намеса в естествената среда и днес отдавна вече не са пусти чукари, а потънали в зеленина mid-century modern поселища, където очакваш да срещнеш най-малкото Шон Конъри на почивка след поредния Джеймз Бонд филм.

Ние винаги се радваме, когато открием добре обживяна и сдържано цивилизована среда, независимо дали в България, Хърватска или Гърция (жалко е, че в България ни се случва все по-рядко). И особено се радваме, когато такава среда е претърпяла културна реновация и предлага удобства, но без да дразни.

Комплексът, за който ще стане дума след малко, се намира в Гърция (банално, сори, но не се отказвайте да четете), при това на един от най-популярните и достъпни острови. Построен е през 1965 година и до днес продължава да бъде просто няколко каменни къщи, разпръснати по склон над класически гръцки залив и групирани около два-три едноетажни павилиона, които служат за рецепция, ресторант и таверна. Такива места, смятаме, не са рядкост, но е рядкост приятната модернизация, която точно това място претърпява през последните две години: последователна, с уважение към старата архитектура и към средата.

Природата

Една от старите (и доста некачествени) снимки при рецепцията показва как е изглеждал заливът преди да се построи курортът:

През 1965 бунгалата са разпръснати по хълма, а дървета почти няма:

Близо 50 години по-късно сградите вече не се виждат сред дърветата, а умишлено създаденият парк пази сянка и климатизира естествено.

Къщите

Къщите са каменни и не повече от 2-3 типа. Каменният им цокъл-тераса помага да се “катерят” лесно по хълма и е повторен в семплото терасиране на парка около тях. Тази лесна и успешна формула не е променена и до днес.

Нови къщи няма, а реконструкцията на старите засяга само детайлите. Приватизаторите на български соц хотели да си водят бележки.

Фасадите

Преди

Така изглеждат къщите преди сегашната реконструкцията — плъзгащи се капаци, сравнително малка витрина и плътна стена между двете тераси:

След

А така изглежда реконструирано бунгало — голяма витрина без капаци (дърветата вече са големи и пазят сянка):

Входът

Преди

Характерни дървени врати, а до тях — прозорец на банята:

След

Вратите не са сменени, а само пребоядисани и е добавена електронна система за заключване. Табелките с номерата вече са по-видими и са изнесени на стената.

Можеше все пак да запазят прозореца на банята.

Терасите

Преграднатa стена от мрамор с място за простиране е заменена от дървена преграда и място за сядане

Преди

След

Интериорът

Преди

Какъв е бил интериорът през 60-те не знаем, но така изглеждат още нереконструираните къщи:

След

След реконструкцията вече има голяма витрина, нова настилка, нов декоративен дървен таван и нови мебели, които обаче остават близо до стила на предишното обзавеждане.

Дограмата и настилки

Преди

Дограмата преди реконструкцията — плъзгаща се, алуминиева, с комарник и капаци. Настилката в къщата и на терасата е мрамор.

След

След ремонта дограмата отново е плъзгаща се, алуминиева, с комарник, но вече без капаци. Мраморната настилка е подменена с големи плочи гранитогрес. Изглеждат добре, но ние бихме запазили мрамора, който е много характерен за района.

***

Всичко това можеше да се случи на Дюни или на Русалка у нас. Но не би.

Свиване

Сбогом, Джери!  

 

Далеч под моста на дъгата, далеч от лоши хора, от болести и занемаряване, тичай свободен, скъпи Джери!
pizap.com14107769348651

 

 

Свиване

На 38  

Странен е светът на 38. Поне не е какъвто изглеждаше на 28, да не говорим пък на 18. И смятам, че за намаления ми ентусиазъм са виновни не годинките, а всички хора, които през въпросните годинки полагаха усилия да ме карат да гледам в определена посока и да ме вкарват в някакъв “път”. Много са и някои може би не се усещат, че го правят, но резултатът е, че все повече и повече се уморявам да живея своя си живот сред толкова много хора, които знаят как трябва да се живее. Но нищо – аз и моят приятел Рене Декарт ви благодарим – той знае защо, пък аз от благоприличие, че нали му се водя колега. Сериозно – не се хабете, защото ентусиазмът ми е ценен и ако го губя в безсмислени битки, няма да е за дълго.

Иначе рожденият ден беше хубав. Не събрах хора, но пък бях със семейството си. Не направих тържество, но направихме голяма разходка с колата, децата играха на катерушки на полянка на чист въздух и видяхме приятели. Не видяхме всички, както искахме, но дано в близките дни и седмици наваксаме. След цял ден обиколки и търчане, мъката беше за нас с Краси, когато дойде време за приспиване и всички нерви от това. Децата явно трябва или да не се преуморяват въобще, или да живеем в къща с двор и с тайфа съседчета, играещи в квартала, за да не е толкова извънредно преуморяването. И да не го приемат толкова болезнено всеки път. Да не е като рожден ден, не че рождените дни не са приятни, просто са веднъж на сума ти време.

Не зная дали да си пожелавам нещо. Не смея вече. Надявам се новата ми година да ни донесе къща, но пък с порастването на децата това желание става сложно – особено с ходенето на училище. Днес Светли беше на откриване на учебната година, втори клас момче, а като знам колко е трудно да си нов ученик, преместен в друго училище… Между другото, има родители в класа, които водят децата си от през девет квартала десети – например има от Дружба, има и от Драгалевци… Вариант е, но не знам колко лесно е да се кара всеки ден детето от далече до Яворов, после на обед и да се взима… Като не съм в офис, може би е възможно, просто не познавам хора така. Или може би знам един човек от Лозен, но не съм го виждал цяла вечност. В крайна сметка и това е нещо, което човек намира как да уреди и да организира – проблемът е в ентусиазма. А ентусиазмът, както ви казвам, и на теб както ти казвам, мило дневниче, намалява. Тази година съм с по-малко сили да скоча ей-сега и да се пренесем другаде, дори и да имаме възможност, отколкото сили имах миналата година. И намаляват, абе все едно се окопавам някак. Трябва да намеря път извън това въртене в кръг, може би това ще ми е задачката за следващата ми година – да намеря начин, да намеря сили и да се стегна. Или… да се отпусна, как беше оня майтап с българския и американския психолог… :)

Наздраве на всички и за много години! Да ви се връщат пожеланията! :)

Свиване

Видео: Vox Populi и техният документален театър на Форум Заедно  

vox_populi

Новите ни приятели от Vox Populi демонстрираха наживо какво представлява документалният театър и какви възможности предоставя той. Признаваме си, че сме впечатлени. Всичко, което виждате на сцената е интерпретация на базата на реално интервю, което актьорите слушат в момента.

Свиване

Осиновявания, осиновявания!  

Най-после те намериха, Дичо! Минаха 4 години, преди най-добрият приятел на Дичо да се появи, но си струваше чакането! Ивелин Делчев си тръгна заедно с нашето момче!

DSCN2605

В дома на Лучия Валашевска, т зи деликатна госпожица ще се казва Ноа.

Noa

Братче на Ноа е и малкият Аристотел (явно това кучило е орисано да получава от осиновителите си интересни имена). Той ще бъде кучето на Надежда Бинева.
Ares
Преди един-два месеца се отбихме в общинския приют в Сеславци и без да искаме, си 
тръгнахме от там с две кучета. Сега и двамата си имат домове!
Голямото момче хвана окото и сърцето на Валери Петров. Вече си има и име - Канто. 

Kanto
Хъскито Хъси си отиде с Асен Михайлов, но всъщност беше избран от неговия син, който го хареса на секундата!

DSCN2277

Роджър беше част от навалицата през 2010 и остана незабелязан дълго време. Благодарение на Цветанка Стоева, от сега нататък, Роджър ще се шири в собствен дом!
Roger
Накрая, но не по важност е Скуби Ду, който, обективно погледнато, си е един малък бъзльо. Не и според Асен Давидов обаче, който избра тъкмо Скуби за член на голямото си семейство.

Scooby

Всичко най-хубаво от нас, кучанки!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Свиване

Появи се първият смартфон с логото Windows  

Появи се първият смартфон с логото Windows
Преди няколко дни излезе информацията, че Microsoft ще започне да заменя логото Windows Phone с това на Windows, а сега…
Свиване

Samsung събра коментари против Apple в новата реклама на Galaxy Note 4  

Samsung събра коментари против Apple в новата реклама на Galaxy Note 4
Новата реклама на Galaxy Note 4 ни връща към премиерата на първия модел от серията, когато медиите в света масово…

Бизнес: КапиталКариериПазариHo Re MagРегалStroitelstvo.infoОдитFoton.bgОнлайн магазинБлог

Новини: ДневникRe:TVЕвропаForeign Policy - България

IT: IDG.BGComputerworldPC WorldCIONetworkworld

Развлечение: Бакхусpipe.bg

In English: The Sofia EchoProperty Wise BulgariaExpat In Bulgaria