Блогосферата се развива. Направихме нова версия, в която се опитваме да оправим много от недостатъците на старата и да помогнем за по-лесното намиране на интересни блогове. Ако блогът ви участва в старата версия на Блогосфера, за да се включите в новата е нужно единствено в профила на вашата регистрацията в id.capital.bg да попълните адреса на rss емисията на блога.

Към новата Блогосфера »

октомври 02, 2014

Свиване

Можете ли да си представите?  

easth

Изт: seedandspark.com

Можете ли да си представите съвременния свят – такъв, какъвто го познаваме – без електричество?

Без осветление и отопление, без автомобили и транспорт, без интернет и медии, без комуникации и далечни съобщения, без дори най-елементарните удобства, които сме свикнали да приемаме за даденост, като течащата вода? Един свят, в който най-високата скорост е скоростта, с която препуска конят.

В такъв свят се развива сюжетът на „Когато токът спря“ – романът, който се пише в момента.

Началото четете тук.

Не знам кога ще е готов.

Тихомир Димитров


Свиване

LG подготвя първия си умен часовник с webOS  

LG подготвя първия си умен часовник с webOS
Сходствата между двата корейски производителя LG и Samsung са цял куп, а ето и още едно. До момента LG има…
Свиване

iPhone 6 с договор към VIVACOM струва 1560 лв.  

iPhone 6 с договор към VIVACOM струва 1560 лв.
Мтел вчера започна да продава iPhone 6 в 6 от магазините си в страната, а цената от 2000 лв. с…
Свиване

Филипините (11)- Манила ме посрещна с Китай  

Към Филипините (10)- Походът на смъртта

Още от средата на август нетърпеливите филипинци подредиха в големите книжарници изкуствени елхи и украшения към тях. Едва дочакаха първи септември и от сутринта по моловете загърмяха до болка познатите ни английски коледни песни.

– Защо е това бързане? - попитах Марвин, охрана в хотела. Не стига, че е вечно лято, ами и празнични приготовления пет месеца по-рано… Има време.
В месеца вече има „р”, значи Коледа наближава!
Каква Коледа, вие нямате сняг! – реших да го подразня.
Да, но затова пък имаме дъжд! И после, Коледа е толкова вълшебен празник и ние го очакваме с такава радост… Има магия в него.
Не ни остава друго, освен да се присъединим към дългото очакване… А дотогава ще ви разказвам какво видях преди дъждовния период.

Връщаме се към април, пътуваме към Манила. Насрещното движение отнася милиони манилчани извън мегаполиса – по родните места, за да празнуват с близките си. Също като софиянци, парижани и други столичани по света. И за радост на Паоло, който като шофьор се наслаждаваше на необичайно лекия трафик. Изглеждаше като че ли само ние тримата пътуваме за столицата, а като стигнем там, няма да има никой…


Моите приятели ми бяха подготвили изненади, знаеха какво ще ме зарадва. Ето, навлизаме в огромния град. Въпреки слабото движение, цял час ни отне, докато наближим центъра. Манила се простираше безкрайна на фона на едно небе, което приличаше на нажежен купол от полирана стомана. Градът беше забулен от трептящия нагорещен въздух. Паоло паркира леко с помощта на един от тези мъже, които помагат срещу дребни пари с намирането на място и с наместването на колата чрез почуквания по бронята. Слизаме, захапва ни неистовата жега. Разтварям веднага щита си срещу нея, купих си го скоро след пристигането в Субик, след като се убедих, че и широкополата шапка не върши работа в тропиците. Никой не носи шапка тук, спарва. Е, разбира се, чадърът ми не е чак толкова функционален като на онзи английски пътешественик на остров Цейлон, герой на Карл Май, чийто чадър успешно съчетава в едно далекоглед, лула, пушка и малко столче, но все пак върши работа и в двата сезона. През сухия влиза в действие светлоотразителната му повърхност и гумираната подплата, която спира слънцето, пак донякъде, а през мокрия си е дъждобран.

Но къде сме? Кръглите червени фенери с пискюли от ресни под тях са характерни за една единствена страна в света. С всяка крачка се потапях в Китай – там където преживях три години от моя живот. Облъхна ме уютът на чувството да се завърнеш у дома след дълго отсъствие, в страната, станала ми толкова близка, почти като родина… Полин ме погледна с лека усмивка, изненадата беше пълна.

улица "Онгпин" в китайския квартал

улица "Онгпин" в китайския квартал

Но по улиците не вървяха китайци, а китайски филипинци. Намираме се в Бинондо – най-старият китайски квартал в света, създаден през 1594 г. Това е мястото, където испанците са позволили на китайците, на техните филипински съпруги и потомците им – китайски метиси – да живеят.

Намира се на река Пасиг и вече е център на китайската търговия преди пристигането на първите испански колонизатори през 1521. „Бинондо” е топоним, означаващ „планински” /тогава теренът е бил хълмист/. Филипините първоначално са населени от малайзийци; днес, макар и малко на брой, те са запазили своя традиционен начин на живот и култура. След тях на островите пристигат малайо – полинезийци /австронезийци/ - тяхната култура е много очевидна в езика, храната, танците и почти всеки аспект на бита. Те са търгували с Китай, Индия, Япония, Близкия изток, остров Борнео и в резултат и техните обичаи също оставят своя отпечатък. Днес филипинската култура е една от най-пъстрите в света. Научих се безпогрешно да определям различните влияния в нея – това е от испанците, онова – от американците, а това пък – от китайците. Хронологически редът е друг – първи са китайците, в разкопки е намерена тяхна древна керамика във всяко кътче на архипелага.

високото лице на Бинондо

високото лице на Бинондо

Още през осми век ветроходни джонки са пренасяли китайските търговци с помощта на мусонните ветрове до Манила, където те са обменяли коприна и порцелан за твърда дървесина, перли, еленови рога и черупки от костенурки, ценени високо в родината им. Периодът между десети и шестнадесети век се нарича Епоха на търговия и контакти. Мъжете са пристигали сами, техните сънароднички са оставали далеч, а те са се заселвали охотно и трайно по тези места. Така китайците се женят за филипинки и техните деца съставят общността на китайските метиси. През годините тази колония се разраства бързо. Днес китайските филипинци са една от най-големите задгранични китайски общности в Югоизточна Азия. Те обхващат близо 30 процента от филипинското население.


Китайските филипинци са добре представени във всички нива на филипинското общество, ползват се със заслужен авторитет и са интегрирани политически и икономически. Присъстват в търговията и бизнеса, притежават компании, които са значителна част от филипинската икономика. Говорят мандарин, тагалог и английски. Религията им е шарена – римокатолическа, протестантска, будизъм и даоизъм. Процентът на смесените бракове между китайските заселници и филипинките е най-висок в страните на Югоизточна Азия, тъй като до миналия век имигрантите от Китай тук са били само мъже. Още от девети век те са създали селища на островите Лузон и Висаяс, някои от които се превърнали в най-големите и могъщи градове – държави. „Китайски метиси” е термин за хора с по един китайски родител. По време на испанския период те са формирали част от средната класа – прослойката, наречена Principalia /основна, главна/ - и са получили ред привилегии от колониалните власти. Когато испанците пристигнали, вече имало значителна популация на китайски имигранти поради връзката на градовете – държави с династията Мин. Сега Бинондо е един от най-динамичните и жизненоважни търговски квартали и част от колорита на метрополиса.

арката на главната улица в Чайнатаун

арката на главната улица в Чайнатаун

Когато преминахме и под китайската арка по главната улица „Онгпин”, вече не чувствах съкрушителната жега. Лъскавите палмови листа блестяха на светлината на следобедното слънце, за да напомнят къде сме всъщност, но аз не исках да знам… Куп спомени от китайския ми живот се стълпиха в главата ми и изместиха сегашните впечатления. Носех се леко – леко… Приятелите ми се радваха нескрито на моя ентусиазъм.

Минаваме покрай главния вход на академията „Лоренцо Руиз” – това е името на най-обичания светец в страната, убит мъченически в Нагасаки, Япония през 1637. На червените табла са имената и снимките на отличниците, по необичаен начин съчетали испански фамилии и китайски лични имена.

академия "Лоренцо Руиз"

академия "Лоренцо Руиз"

Отстрани се редуват характерните китайски магазинчета и ресторантчета, повечето днес затворени, нали е Добрият петък…

под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини

под неприбраната новогодишна честитка се виждат затворените магазини

Вярват ли в него тези хора със смесена кръв… Веднага получавам отговор, надниквайки в една от пресечките на „Онгпин”, преди да стигнем до Моста на филипинско – китайската дружба.

Мостът на филипинско - китайската дружба

Мостът на филипинско - китайската дружба

Светилище – олтар на самата улица, уникално и спонтанно възникнало. Първоначално кръст е маркирал границата между кварталите „Санта круз” /”Светият кръст”/ и Бинондо. Постепенно той е еволюирал до олтар, където поклонници палят дълги ароматни китайски свещи, както и малки, християнски… Така народът смесва непринудено култури и религии.

олтарът- светилище на открито

олтарът- светилище на открито

олтарът на улицата

олтарът на улицата

Преди да влезем в базиликата „Санта круз” в манилския Чайнатаун, решихме най-после да обядваме, разбира се, в един от малкото отворени китайски ресторанти. Май е време вече да ви разкажа за храната. В следващата част.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Свиване

Снимки на необявения Motorola Nexus 6  

Снимки на необявения Motorola Nexus 6
Вече чухме и видяхме подробности около задаващия се нов смартфон на Google, предполагаемият Nexus 6 от Motorola, но сега изглежда…
Свиване

Видео уроци за HR специалисти  


Защо си струва да се гледат филми с бележник под ръка
Свиване

Магията на гръцките острови (7 – 3): Остров Миконос  

Продължаваме плаване си из гръцките острови с лодката на Димитър. Цикладите започнахме с остров Андрос, бяхме на остров Тинос, а днес сме на остров Миконос.

Приятно четене:

Магията на гръцките острови

или из Цикладите (Андрос – Тинос – Миконос – Сирос) с лодка

седма част

Остров Миконос

трета серия

 

 

По принцип всяка една моя обиколка из далечните острови в Гърция се предшества от внимателно събиране на информация за тях – населени места, плажове, културни забележителности, къмпинги и т.н. Особено наблягам на места, на които евенуално бих се скрил по време на буря или неочаквано влошаване на времето.

След така събраната информация се опитвам да създам алгоритъм на движението – среден дневен преход, населени места, плажове за нощувка и т.н. В този ред на мисли движението ни по настоящия маршрут следваше да бъде: Андрос- Тинос-Миконос-Риня-Делос (или Дилос) и Сирос.

За протокола – Риня и Делос са малки и необитаеми острови и отстоят от Миконос на едва 2-3 км., като по-характерния е

Делос

поради наличието на архитектурни забележителности и руините на древен град:

 Остров Делос, Циклади – Егейско море, Гърция Остров Делос, Циклади – Егейско море, Гърция

И тъй като метео-сайтовете дружно предупреждаваха за силна биря в района, започваща на 03.06 /вторник/ и траеща до 05.06 /четвъртък/, предвиждах да се спасим от вълните на остров Риня в едно дълбоко и спокойно плитко заливче с подходяща пясъчна коса, изтегляйки лодката на брега за по-безопасно. След което да посетим Делос и Миконос и към петък да отплаваме за остров Сирос (на около 35 км. западно от Миконос). Това бяха плановете, които се пообъркаха…

Преспали на плажа Ставрос под параклиса „Свети Марко”, на другата утрин, станал пръв и опаковал целия си багаж, пиейки кафе докато Стоян си доспива, чух в непосредствена близост гръцка реч. И тъй като гърците далеч не са ранобудни, а и мястото е достатъчно уединено, се обърнах с учудване, за да видя…. четирима гръцки полицаи, идващи към нас. Приближиха хората, спряха до мен, любезно поздравиха и поискаха документи за нас и за лодката. Мислех, че ще минем само с това, но те започнаха да ме питат – кой съм, откъде съм, накъде съм тръгнал. Поискаха да отворя хладилната чанта – там само вода и бяло вино; показах сака с храна, сака на лодката и прецених, че това ще е всичко. Те обаче ни „поканиха” в участъка, като си взехме целият багаж с нас. Ето го и самия участък в града, докъдето ни откараха с ето този джип:

Остров Делос, Циклади – Егейско море, Гърция

„Втасахме я”, си мислих аз „ ето сега и глоба ще ни треснат….”. Пристигнали в участъка, преровиха целият багаж предмет по предмет – консерви, бельо, палатки, спални чували, дюшеци – т.н. Държа да отбележа, че бяха много внимателни и любезни и се държаха много професионално. След малко се увериха, че сме безобидни туристи (кой знае за какви са ни мислени отначало) и пак така любезно ни върнаха с джипа до плажа. Междувременно завързах по-дълъг разговор с един от тях, който ни предупреди за идващата буря и аз споделих с него, че възнамерявам да се скрия от нея на остров Риня. Той обаче каза, че там е абсолютно забранено дивото къмпиране и подлежим на много сериозни глоби и санкции поради близостта с една от големите културни забележителност в района – островчето Делос. Самият Миконос е безкрайно неподходящ за опъване на палатки, плажовете са много обитаеми и открити, къмпингите не работят още, което наложи преосмисляне на маршрута и завой към следващия по програма остров – Сирос и града му Ермуполи… Но тъй като по програма трябваше да бъдем на Миконос, в крайна сметка не го пропуснахме.. защото имахме късмет да сме на него месец преди това настоящето начинание….. ;) ;)

Краят на месец април. Без „Бисмарк”.

Със съпругата ми, Стоян и още едни приятели на борда на круизен кораб „Луис Олимпия” (маршрут Пирея-Миконос-Патмос-Родос-Крит-Санторини-Пирея) :

Круиз, Циклади – Егейско море, Гърция Круиз, Циклади – Егейско море, Гърция Круиз, Циклади – Егейско море, Гърция

Минаваме между островите Кея и Китнос (проклетото Каво Доро) :

 Между островите Кея и Китнос, Циклади – Егейско море, Гърция Между островите Кея и Китнос, Циклади – Егейско море, Гърция

и наближаваме

Миконос:

 Остров Миконос– Егейско море, Гърция

От “Луис Олимпия” ни прехвърлиха на брега с малки корабчета, тъй като пристанището на град Миконос не може за побере огромното туловище на кораба – фериботите спират на север от него, в градчето Турлос..

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 

Първи стъпки в градчето на един от най-известните гръцки острови –

Миконос:

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 

Миконос

 

Миконос така или иначе влизаше в плановете ми за близко бъдеще, но не съм предполагал че малко след един месец ще бъда в района със собствен превоз…

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 

при подобно време, което може да те накара да преосмислиш песента „Ах, морето…..”

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция

Навътре в градчето :

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 Ослепителна белота, сини кепенци, врява и хорска глъч на каквито езици се сетите, безкрайно апетитни таверни, ласкаво и гневно море – това е Миконос, привличащ туристи от цял свят…, от които доста …хм…. така де …

Остров Миконос – Егейско море, Гърция

Гръцка му работа ;)

 

По пътя към емблемата на Миконос – вятърните мелници…

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 

И самите те:

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 Контражур, мелници, кораби…

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 

 

Залези над Миконос

 

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 

и все още празните таверни, обрулени от силния вятър…

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция

Лодка на острова ….

 Остров Миконос – Егейско море, Гърция

 

Чао, остров Миконос, всеки по своя път…

Остров Миконос – Егейско море, Гърция

Очаквайте продължението

Автор: Димитър Иванов

Снимки: авторът
Други разкази свързани с Плаване Егейско/Бяло море – на картата :

Плаване Егейско/Бяло море

Свиване

Видео: Ultra HD запис със Samsung Galaxy Alpha  

Видео: Ultra HD запис със Samsung Galaxy Alpha
Даже като мен да не сте футболен фен, със сигурност сте чули за страхотната игра на Лудогорец срещу Реал Мадрид…
Свиване

Ядете ли салата два пъти на ден?  

Мисля, че на всички ни е ясно, че салатата и суровите зеленчуци като цяло е редно да бъдат включени към всяко едно балансирано меню. Проблемът е, че нещата често свършват дотук.

Да, знаем, че е добре да ядем салати всеки ден. Да, още по-добре е това да се случва 2 пъти на ден. Но, истината е, че нямаме време, желание или пък просто ни мързи да си приготвяме такава всеки ден, камо ли 2 пъти дневно. И това е напълно разбираемо.

В крайна сметка приготвянето на една зелена салата (да, точно така, зелена! Вижте статия "Да минем на зелено")) отнема 10 минути, а може да стигне и до 30, ако се налага да киснете, миете, подсушавате и режете маруля, например.

Готови салати, които ви чакат... в хладилника?

Това, което установих през последните години е, че времето за нарязване на 1 маруля е почти толкова, за колкото да се нарежат и 3, а когато имам нарязана маруля в хладилника, шансът да пропусна салатата към основното си хранене граничи с нулата.

За да си улесня живота още повече, започнах постепенно да добавям и други заготовки към марулята, като нарязани краставици, тиквички, моркови, зелен лук и като цяло всичко, което може да бъде съхранявано в нарязан вид.

А напоследък подминах нивото на заготовките и започнах директно да съхранявам цели салати в завършен вид. Но преди да стигнем до тях, нека видим какви са плюсовете и минусите на заготовките в ежедневието…

Плюсове:

  • разполагате с голям избор от зеленчуци във вид, готов за директна консумация;
  • приготвянето на салата преди ядене отнема от 1 до 5 минути, според това дали трябва да я сглобите или само да я изсипете в купа;
  • консумирате повече зеленчуци и салати от преди;
  • измитите и добре подсушени зеленчуци издържат по-дълго време в хладилник*.

Минуси:

  • Има частична загуба на ценни вещества, въпреки че теориите по темата са на двата полюса. Според някои от тях при намокряне (измиване) и нарязване на някои зеленчуци (най-вече зеленолистни) се активира процес на покълване в краищата и съдържанието на някои антиоксиданти се увеличава, но на други, като витамин С и бета-каротин, се намалява. Затова често се срещат препоръки салатата да се нареже минимум 30 минути преди консумация. От друга страна прекалено дългото съхраняване води до загуба на ценни вещества, особено ако не са съхранени правилно. За да избегнете второто, спазвайте триковете, описани по-долу.
  • Има риск от загуба на цвят, вкус и текстура на зеленчуците. Това е валидно основно при настъргване на зеленчуците и може отново да се избегне, ако спазвате препоръките по-долу. Това също така не е валидно, ако зеленчукът ще се ферментира или маринова.

Трикове:

  • използвайте керамичен нож, за да не окислявате зеленчуците или накъсвайте на ръка;
  • поддържайте перфектна хигиена в кухнята и лична такава, за да избегнете замърсяване на зеленчуците;
  • режете или накъсвайте на по-едри парчета и не използвайте ръчно ренде;
  • винаги измивайте и подсушавайте зеленчуците добре, за да не се развалят. Подходящи за целта са т.нар. сушилни или центрофуги за зеленчуци;
  • съхранявайте винаги в добре затворени стъклени съдове или буркани в хладилник.

*Въпреки че за някои може това твърдение да прозвучи странно, то е доказан факт. Измитите, подсушени и съхранени в стъклен съд в хладилник зеленчуци издържат с няколко дни повече, отколкото тези в целофанова опаковка. Пробвайте!
** Горните твърдения са валидни само за домашно измити и нарязани зеленчуци и не се отнасят до готовите нарязани в пакети.

Прочетете и тези полезни материали:
Как да намалим захарта
Тиквено семе (Pumpkin seed)
Свежи зеленчуци за свежи мисли и идеи
Хвощ
Илиопсоасът (част II)
Само за жени: подвластни на менструалния цикъл

октомври 01, 2014

Свиване

Новият iPad Air ще има златиста версия, очакваме го до края на месеца  

Новият iPad Air ще има златиста версия, очакваме го до края на месеца
Слуховете около новото поколение iPad стават все по-настоятелни и съвсем очаквано - до края на месеца би трябвало да видим…
Свиване

"сексът и комунизмът" готов  

току що го предадох на вики бисерова от издателство "ентусиаст". 
раздялата е леко мъчителна и ми отне доста време докато се престраша. изведнъж се чувстваш малък, слаб и изоставен от историята, която сам си сътворил. тя е духът изпуснат от бутилката, непредвидим и неуловим, и вече няма нищо общо с теб, ти си само средството чрез което е трябвало героите на романа да заживеят. обвивка като пашкул, изпразнила се от съдържание, вятърът ще я отнесе където пожелае.
щастлива съм и винаги благодарна на бог, на силата, на енергията, на светлината, на всичко, което ме движи за да мога да се изразявам пишейки. след детето ми, това е най-големия подарък, който съм получила от вселената. 
който не вярва във висша сила, се лишава от възможността и привилегията да благодари за това, което е. свят без благодарност е самотен лабиритн в който нямаш шанс да откриеш себе си. 
Свиване

Съдът отмени акт на данъчните срещу Цветан Цветанов  


По жалба на бившия вътрешен министър Цветан Цветанов, преди седмица Административен съд-София град (АССГ) е отменил ревизионен акт на Националната агенция по приходите срещу него. 

През октомври 2013 г. срещу Цветанов е бил съставен акт, с който е било определено, че той дължи 6623 лв. данъци за недекларирани приходи през 2008 г. Съдия Ралица Романова (която преди време отмени полицейското разпореждане, с което Цветанов беше задължен да си направи полицейска регистрация) обаче...

Свиване

Над себе си…  

Имаше един период, в който непрекъснато надскачах себе си и правех неща, които първоначално смятах за (физически) невъзможни…  Тогава обаче осъзнах, че когато си заобиколен от правилните хора и моменти, невъзможното не е фактор, особено физически. Само трябва да се довериш – на себе си, но по един особен начин – да се довериш, че тези, които вярват в теб, не грешат. Емоционално е точно толкова сложно и объркано, колкото звучи и като е написано.

Започнах да си мисля, че това състояние на надскачане на границите и живот отвъд тях ще продължи вечно и ще мога да преодолявам невъзможности със същите темпове. Човек е устроен да го вярва и да го иска, но слава богу, не е устроен да го постига…

Всъщност, най-трудното се оказа точно това – да осъзная, че ако днес съм полетяла с парапланер и това е било отвъд човешките ми граници и възможности, то следващата стъпка на надскачане на себе си не е да полетя, размайвайки енергично ръце. Следващата стъпка е да осмисля постижението си, да го оценя и да ползвам наученото, когато ми потрябва.

В първите години даже почти официално празнувах годишните от първия ми самостоятелен полет с парапланер, като тайно в себе си всъщност водех битка – достатъчно ли е тази година да си спомня постижението от миналата или ми трябва ново, още по-впечатляващо?

С годините обаче успях да постигна мир със себе си и, без да спирам да търся предизвикателства и невъзможности, се научих да ползвам тези дни за самоуверяване и самоутвърждаване.

Днес е един такъв ден. Преди 8 години, на този ден, за първи път полетях сама.

Пожелавам и на вас такива дни – дни, в които да можете да извикате с цяло гърло: „Аз мога да летя, смяташ ли, че това може да ми се опре?!”

Свиване

Сряда, 1 Октомври 2014  

Отварям сутринта гаража и виждам как задната ми гума е на капла. Мамка му, вчера я оставих ОК. Зачудих се дали да не взема другото колело и да оставя смяната за друг път, но реших да не оставям днешната работа за утре (първа грешка за деня!).

Смених гумата, а тази дето свалих за нищо не става, защото има огромна дупка. Ще се хвърля. Помпя ново сложената - няма никой, но пък се чува едно издайническо пссссст. Свалих пак гумата гледам новата вътрешна и виждам, че там където е била сгъната по ръбовете се е разпорила на две места. Добре че имам още една резервна.

Свалих бъгавата, разглеждам втората резервна и виждам, че и тя е тръгнала да си ходи като на едно място на ръба скоро ще се цепне. И без лепенка държеше, но все пак и лепнах една, напомпих я горе-долу и тръгнах към бензиностанцията да я донадуя.

Помпя на бензоностанцията (втора грешка за деня), помпя и по едно време - БУМ! Хайде останах пак без гума, пуста алчнотия да ги помпя много. За чий ми трябваше да я качвам над 4.

В крайна сметка от две резервни гума останах без нито една, а отгоре на това се наложи да ми сменят не само вътрешната, но и външната, защото и тя се била цепнала.

Равносметката за днес (засега) - минус три вътрешни гуми и една външна.

Свиване

Първо по Дарик #95: Премиера на Samsung Galaxy Alpha  

Първо по Дарик #95: Премиера на Samsung Galaxy Alpha
Здравейте с брой 95 на технологичната рубрика на nixanbal в Дарик радио! Тази сутрин в ефира на "Първо по Дарик"…
Свиване

#Mtelgate и високата цена на iPhone 6  

#Mtelgate и високата цена на iPhone 6
Тази сутрин в мол Сердика Център Мтел представи пред медии iPhone 6, което беше интересно, ако не сте гледали предишния…
Свиване

София през 1886 г. - пътепис (част 1)  


В няколко поредни публикации ще представим откъс от книгата "Два месеца в България (октомври и ноември 1886) - бележки на един очевидец" на Вико Мантегаца, публикувана на български език през 1899 г.



(...)
Най-сетне, след 15 часа път с пайтон, в късна вечер, виждам далеч далече да светят някакви огньове. Това е София.

Влизането в столицата на младото българско княжество не може наистина да направи благоприятно впечатление на чужденеца. Градът, на пръв поглед, представлява горе-долу същия изглед, както Пирот; същите тесни, криви и непостлани улици, между прихлупени, мръснички къщурки, неподведени под една черта. Едва като изминеш, за около четвърт час, тази част на София, която, разбира се, е вехтата част на града, ще ти се поразширят градите, когато излезеш, като из някоя пещера, на площада, дето е "конакът" и дето ще можеш вече да видиш по някоя права улица, някое двуетажно здание и фенери, наредени до нейде с известна правилност.

Близо до "конака" (дворецът на княза) се издига едно доста голямо триетажно здание — хотел "България". Подир Нишкия и Пиротския хотели аз се бях вече примирил с мисълта, че от доста дълго време не съм спал в спокойно легло, и заради това, лесно е да си представите, колко приятно бях изненадан, кога видях, че ми дадоха една приветна, удобна стая със салонче, и, което е най важното, легло меко, чисто и дори елегантно.

Беше именно това, за което чезнех.

III. София.

На север от София, на пътя за Берковица, се виждат още следите от старите стени на този град, който в римско време се е наричал Сердика, и е бил важно и многолюдно поселище. Константин Великий е казвал, преди да се премести във Византия: "Сердика е моят Рим". После градът се преименувал София по името на една византийска принцеса, която въздигнала тука черкова "Св. София", преобърната сетне в джамия. От старата черкова сега са остали само развалини, от които обаче ясно личи важността на зданието. В средните векове София пак добила за някое време част от своето предишно значение, като столица на страната, макар истински и класични столнини да са си били винаги Търново и Преслав. От последния град сега са останали само съсипии до сегашното село Преслав близу Шумен.

При създаването на новата държава България, Берлинският конгрес й определи за столица София. Съображенията, по които се е водил европейският ареопаг при този избор, ще да сa били различни. София не се намира наистина в средището на Княжеството, но тогава се е мислило, че тя ще стане най-централният град, когато княжеството се бъде оголемило с присъединението на Румелия и, може би, също и на Македония. Възможно е, да е дало повод да се направи този избор и обстоятелството, дето София лежи на пътя, който в скоро време ще свърже непосредствено западната търговия с Цариград. А пък за Русия, която, на Берлинския конгрес, се е застъпила за избора на София, като столица не ще да е било последно съображение обстоятелството, че като се избере София, която се намира речи на сръбската граница, за българска столица, ще се постави преграда за завоевателните намерения на Сърбия, покровителствувана и насърдчавана от Австрия.

Както и да е, но този избор не е бил посрещнат с ентусиязъм от българския народ, който благоговейно пази спомени за своята древна и класична столица, Велико Търново. Ала той не се е въспротивил и не е протестувал. Току що освободени от турското робство, българите не можеха, нито пък мислиха да разсъждават върху това, което великите сили решаваха, с изглед,
че вземат под своя закрила и настойничество този злочест народ, който подир пет вековно мъртвило се събуждаше за нов живот.

Положението на София не е никак хубаво. Тя се издига посред едно поле, обиколено от вси страни с венец от планини, подобна на амфитеатър. Полето е много широко и съвсем голо, сгодно хорище за ветровете, които духат от клисурите на планините и са една от главните причини за неустойчивостта на климата. Лятно време, поради запустелостта на почвата и поради извънмерните горещини, въздухът не е до там добър — и статистиките дават доста голяма процентуална смъртност. Зимата пък е много лоша.

София и полето, което я обикаля, са няколко стотин метра над морското равнище. Пътникът, който иде откъм Пирот, забелязва това, защото, преди да пристигне, цели пет часа, върви нанагоре, и поел, като дойде до едно място, речи незабелязано, озовава се нечаяно пред една равнина, която се растила на шир и на длъж пред него.

Промените на времето са много резки. Преходно време почти няма. В Октомврий често дори към средата на Ноемврий и по-късно, температурата е още умерена. Но едно хубаво утро, София се събужда, — обвита в снежен плащ, който остая до пролет. И само няколко деня по-рано далечните планини и неравните върхове на Витоша се покриват със сняг. И изведнъж полето, пейзажът, меняват съвършено своя изглед: белите планини изглеждат по-отдалечени, очертанията им, слени със сиво-синьото небе, едвам се забелязват. Окото се расхожда по този просторен кръгозор, по туй покрито със сняг ширине, като по някога не може да устои на заслепителното отражение на слънчевите лъчи.

Вън на полето, на няколко дори крачки от града, царува пълна тишина. Колята, талигите, конете минуват без ни най-малък шум. Цели кавалкади селяни препускат, и не се чуват дори. В пазарни дни, когато пътищата, които се не виждат, защото и те са покрити със сняг, са оживени с коля, талиги, цели кервани, които носят в София произведенията от другите части на България, цялата тази паплач, която се движи върху белия фон, без да се чува, прави едно чудно, фантастично впечатление. Сякаш е една вълшебна сцена. По-скоро би рекъл човек че са някакви сенки, а не живи предмети. Не сте ли някой път опитвали на бал, когато танцът кипи, да си запушите с ръце ушите, така щото да не чувате нищо? Не ви ли са правили тогава едно странно, куриозно впечатление всички тия мъже и жени, които се въртят и въртят? Зер впечатлението, което правят околностите на София в известни зимни дни, е донейде подобно, само че тука гледката е по-нова, по-художествена, по-живописна.

София през 80-те години на 19 век (поглед от Шарения мост)

С бързина, още по-голяма от тази, с която лятото преминава в зима, се преминава от зима на лято. Пролетта е кратка. Тя е само малък преход между двете крайни годишни времена. За няколко деня полето се облича в своята хубава зеленина, въздухът става топъл, растителността — колкото я има тук — буйно изниква. (По някои места в България, като напр. в Казанлък, розовите полета се покриват с цветя за няколко седмици, като по вълшебство). Само върхът на Витоша, висока 2330 метра, остая още за няколко време покрита със сняг, докато в полето времето е станало приятно и умерено.

Близо е до ума, че трябва да са чести в София известни болести, щом през Януарий термометърът слиза до 20° под 0 и се искачва през Август до 39°. Според наблюденията на г-н Тонард дневните промени биват често пъти с 15 или 10 град.

Както справедливо забелязва Лавеле, който неотдавна е издал една ценна книга за Балканския-полуостров, първото нещо, което трябва да се направи, за да стане пребиванието в София по-сносно и приятно, е да се засади близу до града един голям парк, както в Топчи-дере, до Белград, и да се разработи полето, като се посадят дървета. Не ще се срещнат мъчнотии поради отчуждения, тъй като тия места принадлежат всички на държавата. Княз Александър се е погрижил и затова, при всичките тревоги на своето князуване, и може би желанието на Лавеле щеше да бъде до сега удовлетворено, ако последните събития не бяха хвърлили страната в сегашната безредица, като спряха наведнъж нейното развитие.

/следва/


Свиване

Да прекараш месец в Азия, без да излизаш от апартамента  

Случва ли ви се със завист да гледате снимките от почивката на приятели и колеги, докато сте затънали до уши в работа? Е, може би малко, но все пак интересно успокоение е че познатите ви може дори да не са на почивка :) Разбира се, в общия случай това е малко вероятно, но е вярно в един интересен случай – този на Zilla Van Den Born, 25-годишна студентка от Амстердам. Момичето успява да убеди всичките си близки и далечни приятели, че е на екзотична почивка в Тайланд, Камбоджа и Лаос за 42 дни, докато се крие в апартамента си в Холандия. Всичко това е част от дипломен експеримент, който цели да покаже, че социалните мрежи не винаги отразяват реалността.

zilla

Zilla прекарва повече от месец скрита от всички, като успява да излъже дори родителите си – единственият посветен в плана е приятелят й. За да убеди всички, момичето провежда Skype разговори със специален декор и пуска SMS-и на приятели посред нощ, заради предполагаемата часова разлика. В дома си тя готви традиционна тайландска кухня и снима храната си за стандартните туристически снимки, от които на всички ни е втръснало, докато за по-сложни кадри като разходки по плажа и гмуркане използва софтуер за фото-обработка.

zilla

Всъщност, това не е просто експеримент за сложни лъжи – Zilla се опитва да каже, че в по-малка или по-голяма степен, много от нещата, които срещаме онлайн, са лъжовни. Независимо дали става дума за фото-модел с ретуширана талия или за фамозна снимка от ваканция, в подготовка за която сте прекарали много време. Така създаваме един невероятен (буквално) свят от снимки, доволни статуси и показност, които надминават многократно реалността – не е лошо просто да не забравяме, че този свят наистина не е съвсем реален.

zilla

Проектът се превръща в книга с кадри преди и след обработката и допълнителна информация, която може да се достъпи през augmented reality приложението Layar. Още снимки и видеа от проекта може да видите в сайта на Zilla, а аз ви оставям с видео-компилация от реакциите на приятелите и роднините, когато чуват истината за “ваканцията”:

Постът Да прекараш месец в Азия, без да излизаш от апартамента е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Свиване

В подготовка за „Песента на ханджията“: Малкото четене  

Приятели (:

Продължаваме със сбъдването на „Песента на ханджията“ (The Innkeeper’s Song) по българските земи.

Целта ни, разказахме ви, е да се продадат поне 700 бройки от готовата книга – електронна или хартиена.

Как да помогнете вие?

  1. Предварителни поръчки: ВНИМАНИЕ! Създадохме специална страница, където лесно да заявите колко и какви бройки (хартиени или електронни) желаете. Използвайте я. Благодарностите – към Елка Парушева, Ана Хелс и Александър Василев. :)
    (Ако вече сте ни поръчвали бройки, няма нужда да го правите пак – записани сте.)
  2. Разгласа – сред четящите ви приятели. В лични срещи, лични сайтове, блогове, форуми…
  3. Какво още – вие какво друго бихте предложили?

Събраните средства – и мисли – отбелязваме в тази тема. Пишете там (или тук, или в пощата ни) всичко, което ви хрумне.

Слушаме ви. :)

И… вече имаме очаквана дата за електронното издание: 8 ноември.

Тръпнем… :) :) :)

~

Из „Песента на ханджията“

Питър С. Бийгъл
Превод: Анна Антонова
Редакция: Калин М. Ненов, Илка Чечова

ТИКАТ

На деветия ден гладът започна да ме убива.

Носех твърде малко храна. И как иначе? Нали бях убеден, че ще ги застигна до първия залез и ще принудя онази черна жена да ми върне Лукаса. И до днес съм изумен, че дори съобразих да взема одеяло за хладната нощ, когато ще яздим, тъй щастливи, заедно към дома. „Тъй дълго лежа под водата, ще е премръзнала до клетото си сърце.“ Това бе единственото, за което мислех, единственото, всичките девет дни.

И, разбира се, сега зная, че щеше да е все същото дори ако бях спрял да открадна цяла дузина коне – сякаш имаше толкова в селото – и бях прекършил гръбнаците им с чували храна и вода, и дрехи. Защото така и не застигнах онези две жени, не ги доближих дори и на половин ден езда, макар кобилата ми да пръсна смелото си сърце, докато се опитваше. Никога не бяха по-близо от хоризонта, никога по-големи от палеца ми, по-плътни от дима над градчетата, които заобикаляха. От време на време се натъквах на остатъците от лагерен огън – внимателно разпилени, – така че трябва да са спали понякога; но и когато почивах, и когато препусках в галоп цяла нощ, на сутринта те винаги бяха отвъд полезрението ми и чак подир пладне долавях най-лекото движение по склона на най-далечния хълм, потрепването на сенки сред камъни, тъй недостижими, че изглеждаха като вода на пътя. Никога не съм бил толкова самотен.

Гладуването обаче, признавам му го, разсейва ума ти от неща като самота или мъка. Отпърво боли много, но скоро започваш да сънуваш, и сънищата са хубави, може би най-сладките, които са ме спохождали. Невинаги включваха храна или пиене, както навярно очакваш: най-често бях стар, у дома с момичето си, с деца наблизо, а ръката ми я беше прегърнала тъй крепко, когато парапетът на моста се счупи, че тя още носеше белега след толкова години. Сънувах и баща си, и учителката си, която била неговата учителка, сънувах и че съм малък, седя насред куп талаш и трици и си играя с умряла мишка. Бяха прескъпи сънища, всичките, и все повече и повече се опитвах да не се будя.

Не помня кога за първи път забелязах следите от втория кон. Земята бе твърда и камениста и ставаше все по-лоша, и често минаваха дни, без да съзра нищо освен драскотина-две от копито върху изровено камъче. Но трябва да е било малко след като почнаха сънищата, понеже се смях и плаках от радост да си представя, че Лукаса най-сетне си има свой собствен кон за езда. Когато бяхме дечица, тя ме накара да обещая някой ден да ѝ купя кон, какъвто подобава на една истинска дама, не от онези орни твари, които спокойно могат да минат и за волове, а изящно, игриво създание, тъй недостъпно за мен, колкото и сега, и навярно тъй безполезно в живота ни заедно, както гривни върху шопар. Но аз ѝ дадох думата си – толкова дребна ми се стори молбата, когато тя би могла да получи и очите ми, само да беше поискала. Бяхме на седем или на осем и я обичах още тогава.

Ако бях с ума си, със сигурност бих се зачудил откъде се е появил вторият кон в тия пусти земи и дали наистина носеше Лукаса или някой друг. Жена, която бе вдигнала с песен момичето ми от дъното на реката, би могла да призове и кон, като нищо; но защо сега, след като бяха стигнали толкова далече върху един, който явно не се и умаряше? Само че по онова време ходех колкото и яздех, висях на клюмналия врат на кобилата си, умолявайки я да не умира, да живее само още мъничко, половин ден, половин миля. Нямаше да познаеш кой от двама ни влачи другия – не че аз знаех, защото плувах из въздуха и се смеех на шегите, които ми разказваха камъните. Понякога имаше животни – големи бледи змии, деца с птичи лица, – понякога не. Понякога, когато черната жена не гледаше, Лукаса яздеше на раменете ми.

На единайсетия ден, или на дванайсетия, или може би на петнайсетия, кобилката ми умря под мен. Усетих я да умира, и успях да се просна встрани, за да не бъда смазан от костите ѝ. Ако бях достатъчно силен, щях да я погреба; вместо това се опитах да я изям, но нямах сила дори да разрежа кожата ѝ. Затова ѝ благодарих и я помолих за прошка, и се хвърлих върху първата птица, която протегна нокти към нея, и я удуших. Имаше вкус на кървава прах, но аз седях там, до кобилата си, дъвчех и ръмжах към другите птици. Те дълго не смееха да я приближат, дори след като си заминах.

Птицата ме засити за още два дни и умът ми се избистри достатъчно, та поне да разбера къде трябва да се намирам. Северната пустош – не пустиня, но почти толкова зле. Докъдето поглед стига, земята е раздробена на парченца, натрошени, напукани или настръхнали до последното. Тук нахвърляни речни камъни препречват пътя, най-малкият по-висок от конник; тукa речно корито, тъй отдавна пресъхнало, че сред него растат сбръчкани дребни дръвчета; а онези купчини и руини там може би някога са били планина, преди огромни нокти да ги разкъсат доземи. Няма път, нито дори следи от каручка – ако си с всичкия си, избираш пътя си през тази страна, молейки се на божиите богове да не счупиш крак или хлътнеш завинаги в някоя дупка. Ако пък полудяваш от глад като мен, се клатушкаш напред и си пееш, изпълнен с покой, без капчица страх. Сънувах смъртта си, а тя ме пазеше.

В един от онези сънища се появи старец. Той имаше ярки сиви очи и бели мустаци, виещи се в ъгълчетата на устата му, и носеше избеляло алено палто, което може да е било войнишко преди. В съня ми той дойде на препускащ жребец, наведен толкова напред, че бузата му почти допираше бузата на жребеца, и чувах как му шепти. За един миг, докато прелитаха покрай мен, старецът ме погледна право в лицето. В очите му видях смях, какъвто не очаквам да видя пак, докато съм жив. Събуди ме, този смях, върна ме към болката да умра сам в Пустошта, без Лукаса, и аз се строполих с плач и викове подир стареца, докато не заспах отново, заспах истински, на четири крака като бебе. Сънувах, че минават други коне, яздени от огромни хрътки.

Когато се разбудих, слънцето се снижаваше, небето се сгъстяваше и омекваше и се надигаше най-тихият полъх. Сънят и надеждата за дъжд ми дадоха сили и поех нататък, докато стигнах до място, където земята отвсякъде се вдлъбваше надолу и навътре: не долина, просто каменна падинка със застояла локва на дъното. Бяха там долу, хрътките, и бяха хванали плячка.

Преброих четирима, милдаси, ако се съдеше по камите и късите им коси. Само два пъти бях виждал милдаси преди – идват на юг рядко, което е хубаво. Бяха обградили стареца с аленото палто и го подмятаха в кръг, блъскаха го дивашки един към друг, докато очите му се подбелиха и не можеше да се държи на крака. Тогава почнаха да си го подритват, като парцалената топка, в която се сви, и през цялото време го ругаеха и му разправяха, че и по-ужасни болки очакват човек, тъй безумно глупав, та да посмее да краде милдаски кон. Не че знаех и две думи милдаски, но от жестовете им всичко ставаше ясно. Въпросният кон стоеше на свобода наблизо, с висящи юзди, и риеше сред камъните за бурени. Беше рошав, малък и черен, почти пони, породата, за която милдасите твърдят, че са развъждали хиляда години. Ядат каквото расте, и не спират да тичат.

Милдасите не ме видяха. Стоях подпрян зад една скала и се мъчех да мисля. Беше ми жал за стареца, но моето състрадание ми се струваше тихо и далечно като всички останали чувства, дори глада, дори съзнанието, че умирам. Но конят ми вече бе мъртъв, а имаше още четири милдаски коня, чакащи незавързани като черния, и аз знаех, че ми е нужен един от тях, защото трябваше да стигна някъде. Не можех да си спомня къде, нито защо трябваше да съм там, но беше много важно, по-важно от гладната смърт. Така че скроих възможно най-добрия план, докато гледах милдасите и стареца, и залязващото слънце.

Знаех за милдасите каквото знаят всички – че обикалят и плячкосват пустите земи, никога не се предават и ценят конете си повече от себе си, – и може би още нещо, което ми бе казал чичо Виан. Той бе пътувал с кервани като млад и разправяше, че милдасите са религиозни по своему. Те вярват, че слънцето е бог, и му нямат доверие, че ще се връща всяка сутрин без кръвен подкуп. Обикновено жертват някой от зверовете, отгледани за целта, но богът харесва човешката кръв много повече и те му я дават, когато могат. Ако чичо ми беше прав, те щяха да убият стареца точно когато слънцето докоснеше най-далечните хълмове. Заобиколих скалата бавно, като сянка, разтягаща се на слънце.

Конете ме наблюдаваха, но не издадоха и звук, дори когато съвсем ги приближих. Не ме бива с конете като някои – мисля, че ме взеха за приятел, техен братовчед, само заради безумието ми. Чичо Виан казваше, че милдаските коне са като кучета, верни и понякога свирепи, и не се плашат лесно. Щеше ми се да се помоля да бърка, но нямах време за молитви. Милдасите бяха с гръб към мен, приготвяха се за жертвоприношението. Вече не биеха стареца, нито го подиграваха – изглеждаха също тъй сериозни, както двамата свещеници в селото ни, когато благославят бебе или се молят за дъжд. Първо намазаха бузите му с нещо жълто, после в него нарисуваха с пръсти знаци, много внимателно. С нещо друго почерниха устата му. Той стоеше напълно неподвижен, без да говори, без да се бори. Единият от милдасите пееше: висок, стържещ напев, който трепереше сякаш него щяха да го убиват. Същите няколко ноти, пак и пак. Когато спря да пее, между слънцето и върховете на хълмовете бе останал тъкмо един повей на вятъра.

Милдасът, който пя, взе нож от друг. Показа го на стареца, накара го да го разгледа, посочвайки острието, дръжката и пак острието, също както учителката ми се опитваше да ми покаже как се създава една шевица. Бих познал този нож, ако го видя отново.

Конят, който си бях набелязал преди часове, преди дни, беше сив като заек. Той ме остави да го докосна. Милдасът отново запя, а аз вече бях върху сивия кон, виках и размахвах ръце, за да ужася останалите. Те изглеждаха изненадани, малко разочаровани от мен; затанцуваха на задните си крака и погледнаха към господарите си, които едва сега се обръщаха, зяпнали, мълчаливо слисани като конете си, но двама вече с извадени брадви. Милдасите могат да свалят и нощна птица с тях, казва чичо Виан.

Черният кон беше онзи, който внезапно реши да се подплаши, да рипа и цвили, и бяга, поваляйки пеещия милдас и прегазвайки другия с ножа, който се втурна да му помага. Последните двама скочиха към юздите, но черният се стрелна край тях, устремен към утехата на приятелите си. Но сега и те се заразиха от паниката, сякаш беше вързана за черния факла, която подпалва опашките им. Моят сив – Заека, както го наричах от онзи ден – се вдигна във въздуха, и четирите крака над земята, и се приземи, без да ме слуша, като хукна обратно право към двамата милдаси, препречили пътя с въртящи се алени брадви в ръцете. Прилепих се до гърба на Заека, притискайки го както бях държал Лукаса в реката. Не можех да видя стареца.

Едната брадва въздъхна покрай носа ми, отнемайки само кичур сива грива. Така и не видях втората, но бедният Заек нададе вик да ти се скъса сърцето, и се стрелна в друга посока, както правят зайците. Връхчето на дясното му ухо липсваше, а по ръцете ми пръскаше кръв.

Погледнах назад веднъж, навреме, за да видя и четиримата милдаси – двама от тях накуцващи – да търчат след конете си, които пък въобще не бързаха отново да се вразумят и покорят. После, докато главата ми още бе обърната, една ръка на седлото, една за колана ми, изпъшкване, хрип, аз почти се изсипах на земята – и старецът се оказа зад мен, смеейки се като вятъра.

– Препускай, момче – излая в ухото ми, – препускай! – И го усетих да се обръща, за да викне назад към милдасите: – Глупаци, слабоумни деца, да мислите, че можете да убиете мен! Само защото реших да си поиграя с вас, да си мислите, че сте ме хванали…

Заека прелетя над тясна клисура и старецът изскимтя и се вкопчи в мен, без да довърши самохвалството си, което напълно ме устройваше. Ако само млъкнеше, може би щях да успея да се престоря, че го няма.

Но той не спираше, даже за пет минути. Когато не плямпаше за глупостта на милдасите и не се хвалеше с бягството си от тях, ме караше да пришпорвам Заека още, за да оставя по-голямо разстояние между нас и преследвачите ни. Не исках да говоря с него. Промърморих, че е тъмно, че трябва да се движим внимателно, но той ме подигра пискливо:

– Имат очи на краката си, тези милдаски чудовища, цяла нощ ще препуска, без да се спъне. Също като тях.

Болеше ме глава от гласа му и, каквото и да говореше, вонеше на страх.

Милдасите така и не ни догониха. Не мога да кажа дори дали ни преследваха, защото не обръщах никакво внимание на знаците, нито пък на джавкането на стареца, нито на каквото и да е, освен на номера да се задържа на седлото, и на още по-трудния номер да помня причината за това. Бихме могли все още да сме по следите на Лукаса и черната жена; или да се връщаме обратно по пътя, по който дойдох. Бях на края на разсъдъка си, на края на всичко освен крепенето. Отвъд крепенето нямаше за какво да мисля.

Старецът ме спаси, дума да няма. Той ме държеше, когато заспивах и се килвах встрани, той насочваше Заека през разкъсаните земи цяла нощ, несъмнено приказвайки в ухото ми безспир, все едно чувам ли или не. Не помня нищо от онази нощ, никакви сънища, нищичко, докато не се събудих на твърд склон, загърнат в аленото палто на дядото; високото слънце ме заслепяваше и Заека ме побутваше, за да се докопа до някакви трънливи вейки под ръката ми. Стареца го нямаше.

Върху шията на Заека висеше мях с вода и аз пих от него, не много. Бях твърде слаб, но не мисля, че все още бях луд. Утринното небе изглеждаше бледо, почти бяло, а въздухът ухаеше на далечен сняг, дъх, довян отвъд планините. Облегнах се на Заека, отправих поглед над Пустошта, където птици като онази, която бях изял, кръжаха, спускайки се по вятъра, и доверих на сивото си конче:

– Няма да умра. В тази земя има вода и аз ще я намеря – има плячка за улов и корени за изравяне, иначе милдасите нямаше да живеят тук. Няма да умра. Ще последвам Лукаса през планините и където още трябва да ида, докато не говоря с нея и отново не я докосна. А ако тя не поиска да се върне у дома с мен – е, тогава ще умра, но не и преди това.

Заека си гризна от парцаливия ми ръкав.

Той надуши лисицата преди мен; едва когато изцвили и тръсна глава, та чак ушите му изплющяха, я видях да припка напето по склона към нас. Между челюстите ѝ се полюшваше птица наполовина колкото нея. Малка лисица, но яка и хубава, с ярки, ярки очи. Тя нарочно ме изчака да я позная, преди да се преобрази.

Полюшване във въздуха, нищо повече, същото, което виждаш да трепка над пламък, и онова там се оказа старецът, протегнал напред птицата, докато ме приближаваше. Заека тропна копито и изпръхтя, и изтича малко по-надалече, но аз бях твърде уморен да се плаша.

– Човек, който може да се превръща в лисугер – рекох. – Лисугер, който може да се превръща в човек. Кое си ти?

Дебелият му бял мустак смекчи лисичето ухилване.

– Птицата може да се превърне в нас. Това е важното.

Наперен, сякаш никога не е лежал безпомощен в ръцете на милдасите, бит до кръв, слушайки песента на смъртта си, той се просна до мен и заскуба пера. Жертвената боя по лицето му я нямаше, а белезите по розовите му скули вече избледняваха. Продължи да ми се усмихва, докато скубеше, а аз продължих да го зяпам.

– Ако очакваш от мен да изплезя език и да пъхтя – рече той доста кротко, – не го правя. Нито пък ще изям тая птица сурова и цяла, хрускайки кости. В тая форма съм човек като теб.

Тогава се засмях, макар усилието почти да ме повали по гръб.

– Човек като мен – обясних му – е разпарял със зъби точно толкова кореми, колкото всяка лисица.

Което не беше истина, но така го чувствах тогава.

– Е, значи може би ще ти допадне да ни запалиш огън, защото хората готвят храната си, когато могат – отвърна ми старецът.

Извади кремък и огниво от кожена торбичка на кръста си и ми ги подаде.

Имаше сухи клони – един наръч, не повече – съвсем наблизо, иначе никога не бих могъл да събера дори толкова. Само чупенето на подпалките ми отне тъй дълго, че старецът беше почистил птицата, старателно колкото щеш, преди да наклада огъня. Надали беше достатъчно силен да я сготвим, но се справихме и вечеряхме заедно като хора, въпреки че с последни сили се удържах да не изплюскам моята половина полусготвена, а после и неговата. Самият той бърбореше весело, изкопчи името ми – макар никога да не сподели своето – и ми обясни, че е спътник на славна дама от далечен бряг. Попитах дали е черна, но той поклати глава.

– Кафява, ако държиш, но определено не черна. Наричат я Нятенери и е много мъдра.

– А ти открадна оня милдаски кон за нея – заключих аз. – Бога ми, де да имах такъв верен и доблестен слуга.

Това го провокира, както и бях предполагал.

– Ние сме другари, равни, добре си отбележи това. Моята дама не ме праща по поръчения – идвам и си отивам по собствени дела, както аз си реша. – За момент се ядоса наистина, от което сивите му очи почти пожълтяха. – Не служа.

– За какво е нужен кон тогава на някой, който може да пътува на четири крака, ако реши?

Надявах се да го направя нехаен в гнева му, но той вече отново бе нащрек и ми се присмя, нарочно провесвайки език между зъбите си.

– Беше ми само за забавление с глупавите милдаси. Нима те изненадва, че моята представа за игра е различна от твоята?

– Почти те пребиха до смърт – изтъкнах – и щяха да ти прережат гърлото, ако не бях аз. Що за забавление е това?

– Нито за миг не бях в опасност – отговори той, арогантен колкото може да бъде човек с пълна и мазна уста. – Разсейването от твоя страна беше добро, но съвсем ненужно. Беше си моя игра.

– Щяха да те убият – заявих. – Спасих ти живота.

По изключение не проговори, а само обърна глава, гледайки ме от ъгълчетата на очите си.

(И?)

Свиване

От Дебрецен, през Словакия до Полша (част втора на „Из Русия с мотор“)  

Тръгваме на път за Русия! Започнахме с подготовката и визите, първия ден пропътувахме от София до Унгария, днес от Унгария ще стигнем до Бяла Подляска в Полша.

Приятно четене:

От Дебрецен, през Словакия до Бяла Подляска, Полша

част втора от

През Русия на мотор

Ден 2,

15 Юни 2014 г., разстояние за деня 686 км., изминати за 13 часа, температура между 8 и 20 градуса

 

От Унгария до Полша – карта

Този ден решихме, че имаме 100 км. по-малко от предишния и няма да е проблем вземането на разстоянието за по-малко време, още повече имаше само един малък проход в Словакия и само Шенгенски граници, които се взимат без да спираш да те проверяват. Станахме пак към 6:00 ч. и към 7:15 ч.

потеглихме

към следващата ни цел в Полша, Бяла Подласка. Предлагаха ни закуска в хотела, но беше от по-късно и нямаше време да се мотаме. В хотела имаше кафе и чай на самообслужване, от които все пак се възползвахме за разсънване.

От Дебрецен по нашия път имаше 115 км. магистрала, от която решихме да ползваме за по-бързо придвижване. Единственото място където имаше нужда от винетка за мотоциклет беше Унгария в случай, че искате да ползувате магистрали. Отбихме се в най-близкото ОМВ според GPS-а в Дебрецен да заредим, закусим и купим електронна винетка (5 EUR), която прилича на касова бележка точно като Румънските. За закуска нищо не си харесахме и решихме, че по пътя все ще намерим нещо за хапване като слезем от магистралата. Качихме се веднага на нея и газ.

Магистралата е за Будапеща и се отклонява на едно място за Мишколц, Фози караше напред и понеже сме на магистрала подремваше :), както и аз, но по едно време чувам в ухото „Отбийте се надясно след 2 км.“, което ме събуди и си погледнах GPS-а. Съответно Фози отпраши посока Будапеща, явно не му се ходеше в Русия :).

След като завихме към Мишколц спряхме да пробвам да му звънна, тъй като и той е с блутут слушалка в каската. Звъня аз ма ниц да ми вдигне. Викам си ще караме, пък ще се чакаме на края на магистралата. Подкарахме и по едно време получавам обаждане в каската, хаха усетил се, че пере за Будапеща и се разбрахме да се чакаме на края на магистралата, така и направихме.

Унгария на моторУнгария на мотор

Не чакахме много, по една пиш пауза и Фози дойде. Междувременно един тир спира на кръстовището, гледам на ремаркето едното колело задържала спирачката и пуши, махнах на шофера, горкия отби след кръстовището, беше с чужда регистрация, кой знае каква е процедурата от тук на сетне.

Потеглихме пак, беше неделя и се оказа, че в „Европа“ мързела е на ниво, и не работи нищо, от където да можеш да си вземеш нещо за закуска. Тук спряхме, там спряхме – няма нищо. Едни малки бензиностанции дето само ядене за МПС-та продават :). На края спряхме на една подобна бензиностанция и избомбихме остатъците от храна в куфарите. За щастие Фози се беше заредил добре. Ей голям мързеливец тоя европеец, нямам думи, не е като при нас :)

Унгария на мотор Унгария на мотор

 

 

 

 

Бяхме доста близо до границата със

Словакия

и не след дълго бяхме там. Разбира се, няма нищо освен знак Словакия, все едно навлизаш в друго населено място,.

Словакия на мотор

 

Е, и съответните ограничения на скоростта за дадената държава.

Словакия на мотор

 

 

Доста се чудех и на отиване, и на връщане, защо на табелките в Словакия пише Словенско*, така и не разбрах (защото на табелите в Гърция пише Елада, а на табелите в Германия пише Дойчланд, а един Господ знае какво пише на табелите в Китай ;) – бел.Ст.)

Спряхме на една отбивка да щракнем някоя снимка и да починем.

Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на мотор

 

Минахме през първия голям град в Словакия,

Кошице

Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на моторСловакия на мотор

 

Словакия ми се виждаше доста спретната малка държавица. Ние минавахме доста транзитно през нея, предварително бях проучил, че глобите са доста солени за превишаване на скоростта и доста внимавах. След като минахме покрай другия голям град

Прешов,

започнаха едни хълмчета и леки завойчета малко да се събудим от безкрайните прави пътища.

Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на мотор

 

 

 

Ето малко и от населените места в Словакия.

Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на мотор

 

 

Гиралтовце,

нещо като малко курортче.

Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на мотор

 

 

 

 

Пак пътя и китни селца.

Словакия на мотор Словакия на мотор Словакия на мотор

 

 

 

 

Температурата падна значително някъде към 8 градуса и спряхме да се пооблечем.

Словакия на мотор

 

Ето ни отново по хълмчетата приближавайки Полша.

Словакия на мотор

 

Танк във Вишни Комарник.

Словакия на мотор

Танк (вляво)

 

 

Военно гробище от Карпатско –дукленската опеарция през Втората световна , Вишни Комарник. Това военно гробище се намира на границата между Полша и Словакия. То съдържа 1265 гроба. Всички войници и партизани, които са погребани тук са паднали по време на операцията Dukla през 1944 година.

Словакия на мотор

Военно гробище

 

 

Стигнахме до границата с

Полша

Подобно на унгарско – словашката и тази се минава транзит, но се намира в планината.

Полша на мотор

 

 

Добре дошли в Полша.

Полша на мотор

 

Един полски пес ни посреща :)

Полша на мотор

 

И за „добре дошли“ – едно оръдие, тоест внимавайте чужденци :)

Полша на мотор

 

По-голямо разнообразие от архитектурни стилове в църквостроенето не бяхме виждали.

Полша на мотор Полша на мотор Полша на мотор

Спряхме в планината от към полска страна да обядваме на една отбивка. Имаше заведения за бързо хранене със WiFi. Това в гората в планината :). Имаше и други мотористи, явно това е единственото място с малко повечко завойчета, където може да се кефят.

 

На това място, където спряхме имаше някакви военни чествания.

Полша на мотор

 

 

След като похапнахме и починахме потеглихме отново. Не споменах, че минахме покрай Жежув, тъй като на околовръстното нямаше нищо интересно. Следващият голям град беше

Люблин

В неделя е доста спокойно, почти нямаше движение, видя ми се екстра. На връщане обаче вече мислех тотално различно. Явно ако не си събота и неделя положението не е толкова добре в Полша, но за това ще ви разкажа на връщане и повече снимки от Люблин тогава.

Карахме стегнато, времето напредваше, стана студено и се появиха черни облаци температурата около 8 – 10 градуса, не повече. Още едно кратко спиране и газ към целта Бяла Подласка. Точно на влизане в

Бяла Подласка

където ни беше хотела се изсипа страхотен дъжд буквално на километър преди да стигнем до хотела направо ни удави, то нямаш време да спираш за дъждобрани пък и няма смисъл. Добрахме се до хотела разтоварихме всичко и след има – няма 15 мин. дъждът спря. Междувременно се настанихме, резервацията беше ОК отново.

Бяла Подляска, Полша

Проснахме дрехите и излязохме да се поразходим малко около хотела. Проверихме един Лидъл, но беше затворил. Предишния ден сме се сетили, че на следващия ден освен очакваното висене на границата ще загубим и 2 ч. от часова разлика (нещо, което до момента не ни беше дошло на ум). Затова искахме да си купим закуски за сутринта, за да не губим време. Да, но не намерихме нищо работещо. Този ден не бяхме губили или печелили часове от часовата разлика, но явно се бяхме мотали повечко защото 100 км. по-малко разстояние пък пак 13 часа. Вярно спирахме да обядваме, а предния ден карахме на сандвичи.

Слязохме в ресторанта на хотела да хапнем нещо за вечеря. Една лелка се занимаваше с всичко. Казвам и, че искам традиционно ядене за Полша – бигос, а тя се прави, че не може да ме разбере. Викам си – брех Бигос, ако не знае какво е. Както и да е ядохме някакви други мизерии които бързо се приготвят, защото явно и в този хотел нямаше кой знае колко хора и не бяха заредили с храна. На следващия ден ни предстоеше голямо пътуване с доста висене на границата, вече нямаше да пътуваме така лесно като в ЕС и трябваше да лягаме да почиваме, колкото по-рано станехме, толкова по-добре за нас.
Кратко видео от деня можете да гледате директно във FullHD 1080p формат ако сте с WEB Browser IE 9+, Chrome 5+ или Safari 3+:

 

 

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Словакия – на картата:

Свиване

Microsoft обяви Windows 10 - платформа за устройства с екрани от 4 до 80 инча  

Microsoft обяви Windows 10 - платформа за устройства с екрани от 4 до 80 инча
В последния ден на септември на другия край на океана Microsoft представи новата версия на операционната си система Windows 10.…

септември 30, 2014

Свиване

7 причини ЗА Реформаторски блок  

&

Никой не ме е молил или интервюирал, за моите 7 причини. Видях седемте причини на Йовко и реших да си ги напиша и аз моите. Особено вдъхновен бях от РЕФЕРЕНДУМ-а тази вечер по БНТ.

  • Защото няма да спасяват по “специален начин” парите на Вежди в КТБ;
  • Защото ще запазят плоския данък;
  • Защото в тяхните листи няма психопати, или поне не толкова нагли, че да бъдат показвани по телевизията
  • Защото не са слуги на Путин:
    • Защото не са против проучванията за шистов газ;
    • Защото са против АЕЦ;
    • Защото са против Южен поток;
    • Защото знаят, че в момента няма проект, диктуван от Москва/Газпром не може да бъде изгоден за България: нито икономически, нито политически, а дългосрочно заробващ!
  • Защото имат същата разумна гледна точка за възможностите, които трябва да бъдат дадени на хората, за да имаме всички по-добро бъдеще.

… и не на последно място:

  • Защото като им кажат “имате 15 минути”, имат 15 минути.
    • …а не се държат като разгонени кокошки.

Мисля, че ако имаше неподкупни психиатри и психолози, всички политици трябваше да минават психо-ценз! Щяхме да сме едно много по-добро място…

Свиване

Клонът, на който висим  

„Ти и аз висим на клон непоносим и ще изплющим, и полетим, не се ли държим, ти виждаш, не се ли държим.“

Черни сърца – На линия


По времето на социализма имаше един израз, който по незнайно каква причина се е запечатал в главата ми. Научно-технически прогрес, или НТП. По това време бях все още ученик и научно-техническият прогрес, с който се сблъсквах и познавах се изразяваше основно в залата за електронни игри отвъд булеварда и компютрите в пионерския дом. Което бе напълно достатъчно за мен да вярвам безусловно в НТП. И да поискам да бъда част от него. Неслучайно завърших експериментална компютърна специалност в техникума, която ме представя като „проектант икономист“ на желаещите да надзърнат в дипломата ми за средно-специално образование, а после опитах да завърша и висше в техническия университет, отново неразривно свързано с прогреса – именно автоматизация. За съжаление, не се оказах с особен интерес в образованието, а онези които биха ме отсвирили със „сигурно не си имал и особени заложби“ далеч не биха били на грешен път. Не знам дали имах заложби, но желание да усвоявам теоретично научно-техническия прогрес отсъстваше изцяло, и вместо да си губя времето с академични глупости, предпочитах да изпитвам прогреса, дето се вика, с тия двете. И понеже пък от своя страна в много области съм чевръст, човек не би сбъркал да заключи и че за разлика от липсващите заложби в сферата на образованието, имам такива в сферата на експериментаторството и изобретателството. Разбира се, много не ми достига да бъда от ранга на такива колоси на родния НТП, като Стефан Станев и Георги Димитров – Ампера с неговите четири инженерингови сайта, затова и гледам да летя, така да се каже, под радара.

НТП навлезе вкъщи по съвсем битов начин, ако не се лъжа, някъде през 1989-та, когато баща ми се върна от плаване с един нечовешки телевизор JVC, който гордо зае мястото на дотогавашното Велико Търново. Не че и второто не бе непреходен символ на достъпния за народа НТП, ама беше, как да кажа, малко по-нефелен един такъв. През следващата година прогресът продължи да навлиза вкъщи и по-точно лично в моя живот, така щото аз получих свой личен 14 инчов телевизор и видео плеър, на които с голям успех можех да гледам пиратски филми от кварталната видеотека, оставяйки паспорта на майка ми като залог, че няма да ми хрумне нещо щуро. От позицията на изминалите години смело мога да заявя, че социализмът трябва да е възпитал доста сериозен дял наивност в народа.

След демокрацията, НТП добиваше все повече форми и навлизаше в бита ми все повече. Като се почне от Atari-то и Nintendo-то, и се свърши с концентрираните сокове, дето се разреждаха 1:5, а по-късно 1:6 и 1:10 с вода, за които витаеше градската легенда, че са оцветявани с текстилни бои.

Истински прогресът на новото време обаче навлезе вкъщи в началото на 1994-та с първия компютър с процесор уникалния за времето си Cyrix 486DLC. Технологията е доста архаична, затова пояснявам, че този процесор беше нещо като най-доброто от двата свята за хората, които не можеха да си позволят да извадят $2000 и повече за далеч по-добрия Intel 486DX. Едно обаче не разбирам и до ден днешен. Защо тогава инсталацията на CorelDRAW беше на няколко 1.44 мегабайтови дискети, а актуалната версия е сто пъти по-голяма и прави абсолютно същото. Дори бъгавее по същия начин.

Тъй като бях изключително любознателен по темата за високите технологии и години преди да имам компютър редовно висях в техническата книжарница и купувах всички налични списания и книги за туй чудо, бях запознат с концепцията, че компютрите могат да комуникират помежду си. Скоро след това инсталирах заветното устройство модем и пред мен се появи един нов необятен свят. 1996-та беше годината, в която за пръв път влязох в интернет. И макар той да нямаше нищо общо с днешния си вид, истински необозримите дебри на НТП необратимо нахлуха в живота ми.

Три години по-късно имах и първия си мобилен телефон, което пък отвори една друга изцяло нова ера във възможностите за междучовешко общуване. Някъде по това време ми стана ясно, че нещата никога няма да са същите. И действително, в следващите години НТП се задвижи на много по-високи обороти, така щото всичко изведнъж се юрна стремглаво напред с все по-бързи темпове. Някаква глобална НТП лавина бе отприщена безвъзвратно.

Има два факта за НТП, с които всеки е наясно:

1. Не мож го спря!
2. В неизброимо много области бихме били загубени без него.

Не за тях обаче ще става дума по-надолу, а за нещо, за което почти никога не си даваме сметка. Нещо на пръв поглед невидимо. Нещо на пръв поглед толкова незначително и далеч от нас, че не си струва да си го слагаме в списъка с много по-наболели теми за размисъл. Какво ни отнемат всички технологии и постижения на човешкия гений и каква цена плащаме за житейските екстри, с които сме безусловно свикнали.

Понеже съм наясно, че има хора, които са очаквали подобно нещо от мен, предвид че по някаква тяхна психо-соматична причина ме смятат за хейтър, повтарям – прогресът е хубаво нещо и не бих препоръчал на никого да стане амиш, освен ако много не го сърби да го стори.

Не е нужно да се връщаме дори и сто години назад, за да си дадем сметка какво са ни дали новите технологии и открития в областта на здравеопазването. От 1928, когато Александър Флеминг открива пеницилина, до сега, когато мозъчните операции са рутинна практика, нещата са променени до неузнаваемост.

Средната продължителност на живота непрекъснато расте с развитието на цивилизацията и в наши дни е 67 години, което е повече от двоен ръст дори спрямо началото на 20-ти век. Това би било немислимо без научно-техническите постижения в областта.

Съвременната медицина се гордее с изчезването (на теория) на дванадесет заболявания от миналото, част от които водещи до масова смъртност. Сред тях са дребна шарка, дифтерит, малария, морбили, полиомиелит, тетанус, жълта треска. Което е страхотно и очевидно дава резултат – населението на Земята се увеличава с ускорени темпове и наскоро чукнахме 7 милиарда.

Имал съм възможност да участвам в превода на упътвания за работа с медицинска апаратура и често съм изпадал в благоговение пред това какво може да види тя в нас и какво може да направи, за да ни излекува. Чувствал съм се като във фантастичен филм по време на превода. Мислел съм си неща от рода на „Ее, това е невероятно!“ и безусловно съм се изпълвал с едно особено уверение, че едва ли не, каквото и да му се случи на човек, той може да бъде ремонтиран.

Но после съм се размислял. Добре де, след като очевидно имаме на разположение такава фантастична апаратура и хапче за всичко, защо вместо да излекуват астмата ми, тези хора ми казват че трябва да се тъпча с кортикостероиди до края на живота си, защото това е поддържащото лечение за хроничното ми заболяване? Лечение, за което те са наясно, че в дългосрочен план изобщо не е добро за мен и животът ми всъщност ще бъде значително по-кратък от средностатистическия. За медицината аз съм хронично болен. Това е евфемизъм за неизлечимо болен, или човек, който тя си няма представа как да излекува, въпреки всичките постижения и иновации. Но понеже никой не иска да стресира пациентите, е приет по-мекият израз.

Според СЗО, хроничните заболявания са причина номер едно за смъртност в света. Четирите основни типа хронични заболявания са респираторни, сърдечно-съдови, диабет и рак. Към тях в последните десетилетия се причисли и отличителната черта на съвременния западен човек – затлъстяването. За хроничните заболявания в момента се говори като за криза. 3 от всеки 4 долара от националния бюджет на САЩ за здравеопазване, възлизащ на $1.2 трилиона, се изразходват за третиране на хронични заболявания. За цвят сводката за положението в България посочва, че хроничните заболявания са причина за… 94% от общата смъртност в страната.

За разлика от нарастването на продължителността на живота, общата обществена интелигентност не нараства. Напротив, тя намалява, като от Викторианската епоха насам представителите на западната цивилизация сме изгубили 14 пункта от коефициента си на интелигентност. Имайки навика да наблюдавам особено задълбочено света около себе си, аз лично бих добавил една своя хипотеза. Ако продължи по същия начин, в рамките на следващите 20 до 30 години средностатистическият жител на света ще изгуби още толкова.

Съвременните социални технологии изолираха хората от заобикалящия ги свят и ги затвориха в самите тях. Достатъчно е да сте пътували веднъж с метрото в град като Лондон, за да забележите една мен лично плашеща ме тенденция. Хората приличат на зомбита. Със слушалки в ушите и погледи вперени в екраните на мобилните си устройства. Хората се превърнаха в индиферентни роботи, за които термини като „приятел“ и „харесвам“ вече имат толкова мимолетно значение, колкото и полъха на вятъра. Социалната ангажираност се изчерпва с два клика – сподели и/ли харесай.

Неизменно мимолетността и ежедневно заливащите ни информационни лавини оказват влияние върху способността ни да се фокусираме и да възприемаме информация. Не знам дали сте наясно с интернет жаргона, но има един ключов акроним. TLDR. Означава too long didn’t read. Вниманието на четящия в наши дни намалява експоненциално с дължината на текста. Twitter ни научи да мислим в 140 символа, а очевидно практиката показва, че изразяването в 40 символа има най-голям потенциал за успешно закачане на четящия. Дали социалните мрежи ни оглупяват прогресивно е въпрос все още отворен за дебат, тъй като липсва база за сравнение, но личното ми мнение е, че най-малкото оказват влияние върху възможността ни да се фокусираме за дълги периоди.

Развитието на технологиите и улесненият достъп до информация създадоха една нова социално-поведенческа тенденция – „следването“. Прекият резултат е залиняването на собственото и критично мислене в индивида и отварянето му към внушения и вменяване на поведение. Реално това не е нещо съвсем ново. Случва се всеки път по време на избори, да речем. Или всеки път, в който една плодово-зеленчукова компания реши да пусне нов артикул на пазара. Нуждата на човека да се причисли към даден егрегор далеч не е нова. Нов е начинът, по който тази нужда може да се впрегне за определени цели и мащабът, който може да се постигне за изключително кратко време. Най-актуалният пример е горският пожар съпровождащ социалната мрежа Ello, за която никой не знае нищо повече от едно текстово послание с обещание за различно отношение… което е напълно достатъчно милиони хора да поискат да бъдат част от този егрегор. Причините за това са комплексни, но всички до една са психо-соматични. НТП ни накара да искаме да сме куул, популярни, спрягани и най-вече актуални. И НТП ни даде средствата да изградим за себе си образ какъвто намерим за добре, който обслужва тези ни цели. Даде ни възможност да правим всякакви манипулации със заобикалящия ни свят и чуждото мнение. Като в същото време ни лиши от онова, което си мислехме, че е само наше и само в нас, и ни дефинира като личност.

Ако всеки път, когато някой спомене думата миньор, си представяте отруден човек с черно лице и продължителност на живота не повече от 2/3 от средностатистическата, изоставате. Миньорите днес са скъпо облечени и зализани копеленца, които продават изкопаното за колосални суми. Те не минират за природни богатства, а за нещо съвсем различно. Мисловни модели, вълнения, теми на разговор, какво ви провокира в една или друга крайност, къде ходите, с кого сте, какво правите, какво потребявате. Това се казва data mining и big data, и е новата златна треска. Тази безценна информация, която доскоро беше недостъпна, с текущото развитие на технологиите и масовото им навлизане в живота ни изведнъж стана супер суровина. Когато някакви хора в началото на милениума весело тръбяха, че най-ценната стока сега е информацията, никой от нас не си даваше сметка, че става дума за най-сакралното и личното. И ето ни 14 години по-късно, когато всеки втори бизнес модел има за цел да ни предостави безплатна социална услуга.

А за всяка безплатна социална услуга ние плащаме невидима, но солидна цена. По простата причина, че всяка безплатна социална услуга има една единствена цел и не толкова оригинален, но за сметка на това страхотно популярен бизнес модел: да продаде всичките ни данни на някой. Дали е корпорация, агенция по сигурността или маркетингова компания, няма никакво значение – нямайте и грам съмнение, че данните ви ще бъдат продадени, при това истината е, че не струвате кой знае колко като личност. Вие сте малкото зрънце в големия качамак. Не ви е отреден дори един пиксел в графиката в края на анализа. Вие сте толкова безлични и безинтересни сами по себе си и едновременно с това толкова важни и интересни. Но понеже все пак само хората, които от викторианството насам са изгубили малко повече от 14 пункта от коефициента си на интелигентност доброволно се съгласяват да се предоставят безвъзмездно за чужди цели, развитието на технологиите неизменно доведе и до развитие на реториката.

Ах, как богат и изтънчен стана езикът, с който сега ни говорят от екрана. Как всичко е в името на по-доброто ни прекарване с определена услуга и, разбира се, в името на нашата собствена сигурност за един по-добър свят. Има хора, които искрено вярват в ползите от това. Ако вярвах в Бога, щях да кажа „Боже, прости им, те не знаят какво правят“. Но аз не вярвам. И освен това, както всички сме наясно, незнанието не е оправдание за нищо. Тези хора са виновни по презумпция за всичко, което ще ни се случи занапред.

Една от основните области в развитието на НТП в последните години е именно сигурността. Обществената сигурност. Нашата сигурност. В нейно име над нас бдят сателити, дронове, камери и микрофони. В нейно име всички ние лека-полека приехме идеята, че е нормално покрай сухото да гори и мокрото, някой да опира пешкира и други такива народни мъдрости със съвсем реално житейско проявление. Приехме безусловно да приемаме онова, което ни казват хората, които се занимават със сигурността и общественото й представяне. Те би следвало да са обективни и да са наясно с всички аспекти, нали така?

Работата с обективността е, че тя не е рационална величина, която сама по себе си подлежи на измерване. Обективността е чисто хипотетична величина. Като тъмната материя. Едни учени допускат, че тя съществува, гледат с телескопи, джуркат го тоя адронен колайдер, чертаят графики, чешат се по вратовете и заключават, че на базата на тия и тия данни ерудирано можем да направим смелото предположение, че я има. По същата логика обществото прави смелото предположение, че съществува обективност и тя се простира извън гледната точка на наблюдателя. За черната материя не знам, понеже не ми е в ресора, но за обективността ще кажа не, такова нещо няма. Не съществува мерна единица за обективност, по която всички да се равняват и да сравняват дали едно мнение е обективно или не. Това не е като еталона за килограм, който се пази в Bureau International des Poids et Mesures и по който следва да са равнени всички търговски везни, за да имат обективно мнение по въпроса с теглото на продукта.

В името на нашата сигурност стана нормално компютърът ви да бъде попрепипан преди да стигне до вас след покупка, а местоположението ви да е ясно на когото трябва по всяко време. И това далеч не е всичко. Макар да звучи като извадено от 1984 или друга психо дистопия, днес е напълно възможно камерата и микрофонът ви да предават, без да имате и най-бегла представа за това.

В тази връзка, нека ви разкажа една история. Мой приятел се премести да живее в Сиатъл. Случи се в квартал, в който работи експериментална community watch система. Чрез нея бдителните членове на общността могат да изпращат директно до полицията доклади за съмнителни събития в квартала, придружени със снимки и клипове от стотиците камери на всеки ъгъл. Всеки нов резидент на квартала получава достъп до системата, за да може да участва в опазването на обществения ред и собственост. Моят приятел също получи. По една или друга причина, дали защото е навътре със сървърните технологии, дали поради недоглеждане от страна на полицейския служител, се оказа че достъпът му е административен и това му позволява да разглежда подадените доклади, снимки и други. Идвайки от една изключително уредена европейска държава, в която всичко се базира на солидни доказателства, учудването му от нивото на параноя в общността, в която беше попаднал, беше толкова голямо, че ми изпрати снимки на екрани от системата, за да мога и аз да видя как непознат за жителите на квартала чернокож се проследява сантиметър по сантиметър от бдителните граждани, които от въздуха правят смелото предположение, че той може би е крадец и изискват полицейска намеса превантивно. Нали сте гледали Специален доклад? На определени места това вече е факт и е въпрос на време да обхване цялата планета. В името на нашето добро и сигурност, разбира се.

В името на удобството пък битът ни претърпя фантастични промени и усъвършенстване. СОТ-ът кара кварталните кокошкари да се замислят преди да нахлуят в жилището ни, климатикът ни кара да останем в кондиция дори в климатични екстремалности, микровълновата топли вода няколко пъти по-бързо от кана, термостатът пуска и спира парното при комфортна за нас температура, интернетът преминава по въздуха през бетонни плочи, телевизорът се изключва когато спрем да шаваме, прането мирише на каквото си поискаме и е пет пъти по-бухнало и меко, и най-прегорелите яйца никога не залепват в тигана, чипът в домашния ни любимец позволява докторът да му измери температурата дистанционно и т.н. и т.н.

Доста по-лесен и спокоен изглежда животът ни. Все по-малко ни се налага да мислим за невидимите неща. Например защо вече съществуващите препарати не вършат работа и се налага постоянно да излизат нови с 33 или 50% по-силна формула? Какъв е проблемът? Защо домовете ни стават по-мръсни? Защо околната среда е все по-замърсена? Защо имаме нужда от все по-силна химия, за да се поддържаме на същото ниво? Причината е елементарна и е ясна на всеки, който помни поне малко биология от училище. Гадовете, които се опитваме да изтребим и които имат събрание някъде там в дълбините на тоалетните ни чинии, еволюират с нас и нашия прогрес, и изграждат резистентност към вече съществуващите средства, с които ги, така да се каже, изтребваме. Между другото, подобна резистентност изграждат и вирусите, които ни разболяват. Затова излизат и нови, по-силни противовирусни препарати и антибиотици.

Имам особеното чувство, че не след дълго, примерно в рамките дори на моя живот, ще е възможно провеждането на изключително смислени и ползотворни разговори с живите организми в тоалетната. Вече няма да е нужно да вземам книга, когато влизам там. Ще мога директно да комуникирам с гласа изпод ръба на чинията:

- Как си днес бе, Радко?
- Гладен съм, баси, аре пускай!
- Е как гладен си? Вчера три пъти тропах!
- Ивенце, не знам какво си ял вчера, батковото, обаче получих диария от него! Обърна ми се перисталтиката!
- Е как какво, направих от ония баници, дето само ги ръгаш за минута в микровълновата. Супер беше вкусна. То глутамат, то сухо мляко, то яйца на прах – малка разкошотийка!
- И затова тропа три пъти, нали? Значи, друг път от тоя шит да не купуваш! Дано днес си ял нещо по-читаво. А! Я преди да си почнал, иди вземи и ми пусни два активни въглена, че да ми оберат токсините.

И ще е дяволски прав.

С течение на времето и под въздействие на редица външни фактори, лайфстайлът на западния човек така се промени, че в преследване на икономически прогрес и материална обезпеченост, неговият фокус се стесни, а основна разтуха останаха технологичните и информационни занимания. За да компенсира намалялото си лично време, той започна да изключва от ежедневието си времеемки процеси от типа на готвене. Актуалните технологии в хранително-вкусовия сектор позволяват приготвянето на вечеря в рамките на 5-10 минути, при това без намесата на човек, без нужда от готварски умения и макар да звучи на пръв поглед абсурдно, дори ни излиза по-евтино. На втори поглед, изобщо не е абсурдно, тъй като тази храна всъщност съдържа много малко естествени съставки.

Например прави ли ви впечатление количеството реклами за медикаменти, млечни продукти и добавки за регулиране на стомаха и справяне със стомашни състояния във всеки рекламен блок? А прави ли ви впечатление как в готварските предавания изведнъж започна да се натъртва масово на термина „здравословен“?

Вижте, дайте да си кажем това, което всички знаем кристално ясно. Съвременният човек яде говна. При това ги яде охотно, осъзнато и доволно. И пет пари не дава. Нито за съдържанието на консумираната храна, нито за последствията върху организма му. С присъщата си човешка наивност, ние вярваме безусловно, че щом нещо е допуснато за продажба в хранителните вериги и заведения, то не може да бъде вредно за нас. Баща ми например, като бивш военен и закърмен със социалистическите идеали човек, продължава да изповядва максимата „от българското по-хубаво няма“. Той вярва, че на пазара купува български зарзават и белият заводски хляб се прави от българска пшеница и нищо друго. И това е напълно достатъчно да е убеден дълбоко в себе си в качествата и безопасността на закупената храна. Естествено той не обръща внимание на билбордите за хибридни зърнени култури, на табелите пред всеки ред слънчоглед по нивите, на които гордо се мъдрят логата на концерни и указват кой точно нов сорт слънчоглед далновидният земеделски стопанин е посял за по-висок добив и по-малко фира. Той вярва. Обществото вярва. И консумира с вяра. Ако Вапцаров ми беше под ръка, щях да го спукам от бой.

Всички са наясно, че ГМО е част от ежедневието ни и така ще бъде занапред. Тенденцията е налице и връщане обратно няма. Но ГМО са само част от цялата картина с храните. При тях проблемът е в липсата на база за оценка на дългосрочните вредни въздействия, докато хранителната индустрия открито използва доказано вредни добавки с безопасно звучащи имена. Примерно Е123 – амарант или пурпурно червено – забранен за употреба в Норвегия, САЩ, Русия и Австрия оцветител, пряко свързан с хиперактивност, алергични реакции, задълбочаване на симптомите при астма и генератор на тумори и изменения в плода при опитните мишки. Има и съвсем други фактори оказващи влияние върху храната – пестициди, хербициди, торове, тежки метали в почвата, методи на обработка. За тях пък съвсем никой не мисли, докато щастливо, па макар и малко игнорантно, хрупа български марули от пазара.

Работата е там, че храненето не е нещо безобидно. Лошата храна и режим не се разминават просто с газове или киселини. Храненето има директна връзка със здравето ни. И надебеляването е най-малкият от всички възможни проблеми. Някои от болестите на съвременния човек, пряко свързани с лошото хранене, са: диабет тип 2, коронарна болест на сърцето, високо кръвно налягане, рак, инфаркт, инсулт, остеопороза, астма, хемороиди, ревматизъм, камъни в жлъчката и бъбреците, депресия. Както виждате, всичко от групата на хроничните заболявания е тук.

Всеки път, когато с баща ми водим диалог за съдържанието на купената от него луканка с българско знаме на нея и той ми обяснява, че това е най-доброто, се чувствам безпомощен. Вадя джобното си списъче с вредни Е-та и му показвам – ето, тук има нитритна сол, опасна и токсична добавка. Той ми отговаря с „Китаеца като яде глутамат, да не е умрял?“ Опитите ми за комуникиране на по-добри хранителни навици спират до тук. Проблемът е, че същия мисловен модел не просто се изповядва масово, а липсва осъзнаването, че хранителният ни режим става все по-лош и съдържа все повече боклук. В този ред на мисли горещо съветвам всеки да прочете „Нация на бързото хранене“. Не филмът, книгата.

Най-очевадното проявление, че нещо не е наред с диетата ни е затлъстяването на обществото. То се случва с такива темпове и толкова драстично, че през 1997 СЗО го обяви за епидемия.

Among adults, obesity prevalence increased from 13% to 32% between the 1960s and 2004. Currently, 66% of adults are overweight or obese; Minority and low-socioeconomic-status groups are disproportionately affected at all ages. Annual increases in prevalence ranged from 0.3 to 0.9 percentage points across groups. By 2015, 75% of adults will be overweight or obese, and 41% will be obese.

Източник

Искам да натъртя на нещо, което може и лесно да се пропусне в този пасаж. Затлъстяването е проблем най-вече на по-бедните, не-до-там интелигентните и малцинствата. Тоест онези, които не се интересуват особено с какво се хранят, стига да става бързо и да не тежи на бюджета. Обърнете внимание, че тези хора ядат неща, които са одобрени от държавни агенции и се продават свободно в хранителните магазини и заведения. Те вярват. А както знаем от дълбоката народна мъдрост, крушата не пада по-далеч от дървото, тоест не може да се очаква в домакинство с нездравословни житейски навици те да не се отразят върху децата. Затлъстяването при децата има невъобразими размери.

Childhood obesity is one of the most serious public health challenges of the 21st century. The problem is global and is steadily affecting many low- and middle-income countries, particularly in urban settings. The prevalence has increased at an alarming rate. Globally, in 2010 the number of overweight children under the age of five, is estimated to be over 42 million. Close to 35 million of these are living in developing countries.

Източник

Това, което е валидно за хранителните ни навици е валидно в още по-голяма степен за козметичните. Кожата е най-големият човешки орган с обща площ от около два квадратни метра. А темата за това с какво се клепаме, за да изглеждаме по-хубави и да ухаем по-добре вече съм я развивал. Добре е, че ако не друго, поне можем да проверяваме оценката за опасност на съдържанието в любимите си козметични продукти.

За край оставих малко цифри, които показват, че за жалост технологиите и научните постижения не правят светът ни по-добър, нито по-етичен. Прогнозите са, че до 2100 година ще създаваме три пъти повече отпадък от днес. В същото време 870 милиона души в света гладуват. 25 хиляди души дневно умират от глад. Не знам дали можете да обхванете идеята една Нова Загора да умира дневно от глад. Пропастта между излишъците и дефицитът е огромна. А цифровото изражение на разликата между това колко се харчи на ден ежедневно в САЩ за програми и продукти за отслабване, съпоставено с това колко е необходимо дневно за да се изхранят гладуващите, е умопомрачително. На този фон не могат да се подминат с лека ръка идеите, че при идеализирани условия Земята може да изхрани 10 милиарда души – население, което хипотетично трябва да достигнем също през 2100.

Правилно ме разберете. Не че омаловажавам желанието ви да имате Айфон шест-нещо-си. Не. По-точно, през хурката ми е. Ако за вас това е проявлението на НТП и щастието от живота в общество, което не е излязло от стиймпънк сюжет, ваша работа. Не че ви карам и да се чувствате съпричастни с проблемите на децата в Ангола, купувайки стоки с етикет fair trade. И това не е понеже, виждате ли, аз самият не вярвам че е за добро. Почти толкова, колкото не вярвам в ползите от утопията, в която трябва да си мисля че живея заради това, че вече мога да си купя кола, която не ползва петрол, а ако имам $250000 мога да се разходя до космоса.

Screw this.

Choose life. Choose a job. Choose a career. Choose a family. Choose a fucking big television, Choose washing machines, cars, compact disc players, and electrical tin can openers. Choose good health, low cholesterol and dental insurance. Choose fixed-interest mortgage repayments. Choose a starter home. Choose your friends. Choose leisure wear and matching luggage. Choose a three piece suite on hire purchase in a range of fucking fabrics. Choose DIY and wondering who the fuck you are on a Sunday morning. Choose sitting on that couch watching mind-numbing spirit-crushing game shows, stuffing fucking junk food into your mouth. Choose rotting away at the end of it all, pissing your last in a miserable home, nothing more than an embarrassment to the selfish, fucked-up brats you have spawned to replace yourself. Choose your future. Choose life . . . But why would I want to do a thing like that? I chose not to choose life: I chose something else.

Свиване

Изборите – като за последно  

Наивно ще прозвучи, но все още имам някакви илюзии за бъдещето на България. Но за държавата ни ще има шанс само при три условия: 1. ДПС да не бъде втора …
Свиване

Ревю на Sony Xperia Z3  

Ревю на Sony Xperia Z3
Sony Xperia Z3 вече е тук. По-ярък екран, подобрена камера и усъвършенстван дизайн са част от ъпгрейд пакета спрямо предшественика…
Свиване

Тюлените по българското Черноморие  

Малко летни зарисовки от Славейка. Не четете по време на ядене :)

 

Приятно четене:

Тюлените по българското Черноморие

Дебели хора. Навсякъде.

Лежат морно на сянка или припичат своите телеса на слънчевата жарава. Въртят се във всички посоки сами, ненабучени на шиш. По своя воля, като от време на време влизат в морето, за да се осолят. Вярват си, че така ще охладят себе си, но желанието за храна…. не могат. Тъпчат се навсякъде, нали е free и  не трябва да пропуснат …. всичко…. От сутринта!

На закуска

всички са просто прегладнели. Все пак цяла нощ са просто лежали. Предполагам! Няма опашка за топли, туко-що изпечени палачинки. Жилавият им вкус, дразни обонянието и разгонва рояците. Опашката се вие пред казана с боб и бекон, и ячено-наденичната смес.

Няма свободни маси, те са премазани от препълнените плата. А гладните се чувстват още по-изгладнели.

След ранната „лека“ закуска е време за пица с мазни, гарнитурени картофки. Все пак ресторанта е на втория етаж…

дори и с асансьора до плажа си е изморително

Усещате ли? Главите леко се обръщат! Ароматът на прииждащия обяд го откриваме в тържествуващите очи на всички. Скоро ще стане време! За ядене,  а сега – лежерно предиобедно изкушение само.

На плажа

отново са се подредили бухналите, леко запечени телеса. Незаменимо!

В 12 ч настава оглушителна тишина.

С леко-изцъклените, като празни чинийки погледи  вперено си сервират готвенко. Ами обедно време  е нали?

Пред безвкусната паста са се струпали пищящо-въодушевени  чорлави дечица, а техните мамчета режат самуни хляб и пълнят копанките. Тежко набухали се , всички вкупом отиват да отмарят. Тишина и безароматие. Успокояваща комбинация, но за кратко разбира се.

Вечерта безшумно изпълзява от кухнята,

от където бучи оглушително, лекият звън на измитите, но все още празни чинии. Тази звънка песен винаги е толкова за кратко .

На асансьора срещаш очакваното задръстване, а най- изгладнелите нетърпеливци се спускат усмихнато  по стълбите с едва прикрито нетърпение. Тази плътна телесна маса винаги е целенасочена.  Без изключение!

Персоналът е готов за последния щурм. На всякъде срещаш невиждащите,  празни очи.

Св.св. Константин и Елена, България

Разтърсваща гледката!

Да ти се доплаче … толкова мъка на едно място. Тресящи  телеса се нареждат и с псевдо-търпеливи усмивки грабят най-дебелите меса. В едно истинско  вариативно разнообразие. Рибата е мижава и разкашкана  от разравянето на тавата с готовите, изпечени парчета.

Персоналът безшумно валсува, като една леко безплътна сянка и се старае да облекчи трудността при преглъщането на количествената лудост. Това е истинското  изпитание! Да се опиташ да изядеш света около теб! Нехармоничното потропване леко отшумява… отново предстоят гладни часове. Като полъх се носи обещанието на новият ден, отново изпълнен с натрапчивото, изгладяло безумие.

Добре дошли в България

all inclusive…  ИЗПЪЛНЕН!

Автор: Славейка Велева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Черно море – на картата:

Черно море

Свиване

Мтел пуска iPhone 6 от 1 октомври на скандално висока цена от 2000 лв. + договор  

Мтел пуска iPhone 6 от 1 октомври на скандално висока цена от 2000 лв. + договор
iPhone 6 влиза в магазините на Мтел от утре, 1 октомври. Червените първи от телекомите у нас пускат новия смартфон…
Свиване

Свалете навигацията Nokia HERE на смартфона си с Android още сега  

Свалете навигацията Nokia HERE на смартфона си с Android още сега
Навигационното приложение Nokia HERE ще излезе официално за Android и iOS до края на годината, но още сега в мрежата…
Свиване

Още слухове за новия HTC One Max - 5.5" Quad HD дисплей и 18 МР камера с OIS  

Още слухове за новия HTC One Max - 5.5
Есента вече е тук и HTC скоро ще отбележи една година от премиерата на металния си фаблет от 2013-а -…
Свиване

Как да си направя чесън конфи  

След като споменах чесън конфи в публикацията за патешко бутче конфи нямаше начин да не последва отделна публикация, за чието по-бързо осъществяване допринесе и желанието на Ева. Понеже ще готвим по рецепта на Хестън Блументал, то нещата няма да се случват бързо. В неговите рецепти всяка стъпка е свързана с определен процес, който или окрехкотява, или извлича аромати, или предава такива и винаги всичко е свързано със запазване и концентриране на естествения вкус чрез щадяща термична обработка, и прилагане на всевъзможни техники (в рамките на една рецепта) за постигане на максимално удоволствие от вкуса на продукта или по-лесно казано – да се покаже най-добрата му страна.

Чесън конфи

Чесън конфи представлява сготвен чесън в зехтин на ниска температура за продължително време, докато чесънът стане мек и сладък. Тогава той губи от силната си миризма и лютив вкус, за да се превърне в ароматна скилидка с кремообразна сърцевина. Конфи като термин за приготвяне на продукти за по-дълго съхранение в тази рецепта отменя първоначалната си роля и остава техниката, в която продуктът просто се готви в мазнина. Или поне това е моето мнение, тъй като на глава сух чесън не ѝ трябва специална термична или не обработка за да се запази за по-дълго през годината. Затова тук няма да говорим за съхранение, а за добиване на невероятния сладък вкус на чесъна, скрит някъде измежду острата му миризма и силната лютивина, за чиито възможности дори не подозираш. Веднъж бях настинала и реших да се подкрепям редовно със суров чесън (горкият Вальо, горките ми колеги и горката аз) и тогава, когато нямах абсолютно никакво осезание се надъвках с добро количество сурови чеснови скилидки, но разбрах какво съм направила едва след няколко дни, когато хремата беше попреминала (не знам дали от чесъна) и започнах да чувствам, че нищо не чувствам в устата си. Толкова се бях изгорила.

Чесън конфи

С чесъна конфи това няма как да се случи и ако си приготвял печен чесън, значи може да добиеш представа какво се получава. Но чесън конфи има известни разлики с печения чесън и те са, че при печения е необходимо омекналите скилидки да се изстискат от люспите докато са топли и да се използват скоро. При чесъна конфи скилидките се запазват цели и могат да се съхранят в зехтина, в който са приготвени до един месец. Е, значи има известно съхранение все пак, но не е задълго. Другата разлика, която е само опция, е че докато чесънът се готви в зехтина към него може да се добавят подправки като дафинов лист, мащерка и розмарин и всичко да се овкуси с техния аромат. Така приготвеният чесън може да се използва по всевъзможни начини – от директното му нанасяне върху филия хляб до добавянето му в дресинг за салата, пюриран в пастети, сосове или при вече готови ястия.

Чесън конфи

Чесън конфи

Методът на Хестън Блументал е от книгата му Family Food: A New Approach to Cooking , но заедно с неговата техника ще спомена и друг възможнен (и малко по-бърз) вариант за приготвяне на чесън конфи. Точни пропорции няма, а количествата на зехтина и прясното мляко (ако се използва прясно мляко) зависят от количеството чесън, което ще се готви.

Хестън Блументал дава предложение скилидките чесън да се бланшират четири пъти в пълномаслено прясно мляко. Тази стъпка значително омекотява острият вкус на чесъна, но не е задължителна. Опитала и двата начина – с предварително бланширане в прясно мляко и без него, намирам известна разлика във вкуса, която обаче не е толкова силна или поне на мен не ми пречи малко по-силната тръпчивост на не бланширания чесън. Най-добрият начин да откриеш разликите и да намериш подходящия метод, съответно и вкус за теб е да опиташ и двете техники.

Продукти:

  • обелени скилидки чесън
  • пълномаслено прясно мляко
  • филтриран зехтин
  • дафинов лист, стрък пресен розмарин и/или стрък прясна мащерка (по желание)

Избира се тенджерка с подходяща големина според количеството на чесъна. Препоръчително е той да бъде тесен, за да се спести излишно количество прясно мляко, а после и зехтин. Скилидките чесън се поставят в тенджерката и се заливат с прясно мляко, колкото да ги покрие. Загряват се на силен огън и щом млякото заври чесънът се прецежда и се измива под студена течаща вода. Връща се в тенджерката и се залива с ново прясно мляко. Това се прави общо четири пъти. След последното бланширане и изплакване на чесъна със студена вода, скилидките се подсушават хубаво с кухненска хартия и се слагат в чистата тенджерка. Ако този процес се пропусне се минава директно на следващия.

Скилидките се заливат с толкова зехтин, колкото да се покрият. Добавят се подправките, ако се използват. Загряват се на много слаб огън, така че температурата на зехтина да не надвишава 70°C. При мен това е невъзможно, тъй като на първа степен на котлона, температурата на зехтина, която мога да поддържам е 73°C. При това положение зехтинът се нагрява, но на вид няма никакви признаци за това – не ври, не се образуват мехурчета, повърхността му е гладка. Поддържайки тази температура чесънът се готви за около 4-5 часа. Трябва да стане с мека сърцевина и сладък вкус. Цветът на скилидките почти не се променя, става съвсем леко по-тъмен, което може да се дължи и на вида на зехтина. След като станат готови, скилидките се прецеждат и се оставят да се охладят. Зехтинът се прецежда през тензух, защото в него може да са се отделили люспи от скилидките. Охлажда се. Чесънът се изсипва в буркани и се залива със зехтина. Съхранява се в хладилник до един месец.

Извън методa на Блументал, чесънът може да се сготви по-бързо, за около един час, когато зехтинът се нагрее и поддържа между 80°C и 90°C, но да не надвишава 90°C, иначе ще започне да се пържи. Тогава чесънът ще потъмнее малко повече и вкусът му ще се усеща като на леко сотиран, но няма да е натрапчиво. Поддържайки зехтина между тези градуси той ще изглежда сякаш всеки момент ще заври, но това не трябва да се допуска. По-скоро трябва да се образуват „синджири“ от балончета, които да излизат от дъното на тенджерата към повърхността на зехтина. След като чесънът се сготви се съхранява по-същия начин, както е описано по-горе.

Кулинарно - в кухнята с Йоана

Как да си направя чесън конфи е публикация на от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Свиване

iPhone 6 стъпва на най-големия пазар на смартфони през октомври  

iPhone 6 стъпва на най-големия пазар на смартфони през октомври
Apple получи зелена светлина от китайските регулатори и през октомври новите iPhone 6 и iPhone 6 Plus ще дебютират официално…
Свиване

Галилея, Галилея (7): Археологичен парк Ципори (Израел)  

Продължаваме с пътеписа на Галина за израелската област Галилея – вече бяхме в Рош ханикра,  Монфор, индустриалния парк Тефен, Пкиин, град Ако и националния парк Бейт Шеарим. Днес, като за финал на пътуването, сме в археологическия парк Ципори.

Приятно четене:

Ципори

част седма на

Галилея, Галилея

 

 

 

 

В Израел всеки пътешественик, който почита древността, придобива усещането, че е попаднал на жив учебник по история и се чувства като в свои води. Тук е възможно на практика да се сглоби всичко предварително прочетено и да намери място даже случайната информация, която съвременникът получава от различни източници.

Опитните туристи знаят, че за да опознаеш истински една страна, трябва да се откажеш от предубежденията си и да се запасиш с търпение и здрав разум. Търсейки разковничето на човешкия интерес у интелигентния турист, аз определено съм затруднена да го заведа в Ципори. Тук, както и навсякъде, историята е преплетена с изкуството, архитектурата, инженерните науки, религията и фолклора, а повечето обекти за посещение са със суперлатива за превъзходна степен – „най”.

Зареждам се с огромна доза любопитство и желание духът ми да докосне всяко кътче на това невероятно интересно място, с бликаща история и естетика, и едно от множеството национални туристически обекти – държавният

археологичен парк Ципори

археологичен парк Ципори, Израел

 

Оттук минава главният водоразделен хребет на Галилея, а проходите около него още преди векове били стратегическите трасета на Виа Марис през хълмистата долина. Там, където те се събират в скътана естествена падина, преди четири хиляди години праисторическият човек построил едно от своите убежища през ранната бронзова епоха. Нарекъл го Ханатон (ханаански град). За първи път името се среща в една от най-древните, открити до днес, хроники от ХІV век преди новата ера – египетските ръкописи „Ал ха-Марна”, писани по време на фараон Ехнатон (1398 – 1369 г. преди новата ера). Следващото споменаване е в Библията, като граничен град между земите на два от дванадесетте еврейски рода – Ашер и Завулон. Приблизително по това време – 1250 г. преди новата ера, когато Иисус Навин, приемникът на Моисей, с кръв и меч завоюва ханаанската земя, древният град се премества горе, на хълма, с еврейското име Ципори (птица). И днес е останала традицията еврейските градове да са на по-високите ветровити места, а арабските селища – в закътаното подножие на планините. Вавилонският Талмуд в свитък даже обяснява защо е дадено това име на селището: „понеже бил на върха на планината като птица”. Вероятно Ципори сменил в длъжност град Ханатон, охранявайки важния кръстопът.

По времето на Първия и на Втория Храм градът бил голям и богат – административна столица на Галилея с тридесет хиляди жители. На пазарите му идвали търговци на злато и сребро, донасяли благовонни масла и омайващи парфюми, скъпоценни камъни и ефирни златотъкани платове. Въздухът бил напоен с аромата на незнайни подправки. Суетата и глъчката не стихвали денем и нощем.

Според Йосиф Флавий, засвидетелствано в книгата му „Юдейската война” (13,338) от края на първи век, Ципори бил най-големият град на Израел и център на въстанието на Йосиф Мататияху (бъдещия историк Йосиф Флавий). Той впоследствие се предал на римляните без бой. Това обаче не умилостивило римският военачалник Вар, който разрушил града и продал в робство жителите му. Ирод Антипа (син на Ирод Велики) възстановил града и Ципори бил негова резиденция до основаването на град Тверия – на брега на Кинерет.

Според християнското поверие, съвсем в края на старата ера, в периода на разцвета и величието на Ципори, тук са живели Йоаким и Анна – родителите на Дева Мария. Вероятно тук е родена и Божията Майка.

Много по-късно, в началото на ІІІ век, тук пристига от Бейт Шеарим, Синедриона – висшата еврейска религиозна администрация, начело с Йехуда ха-Наси, живял тук през последните седемнадесет години от живота си. Не напразно до нас е достигнал разказ за това как лекарят съветвал знатния раби да живее именно в Ципори, понеже за болното му сърце тези места били лечебни – с чист планински въздух и вкусна вода, впримчена в шест водосборни кладенеца под града.

В Талмуда от ІV век Ципори многократно е споменаван като свещен традиционалистичен град, в който имало осемнадесет синагоги и работили няколко от известните религиозни школи, включително и по Кабала. Тук Синедрионът останал през целия трети век, след което окончателно се преместил в Тверия. Но даже десетилетия след това тук живеели и работили известни законоучители и синагогите развивали бурна дейност.

Но в живота е така – след всеки разцвет следва период на упадък и обратно. Горчивата съдба не отминала и Ципори. През 363 година мощно земетресение с епицентър в региона сринало до основи богатия на духовност и изкуства град. Завинаги останали под руините ненадминати по красота мозайки, сгради, улици, домове. После отново животът победил – дошло християнството през ІV век и византийците построили нов Ципори, но вече с еврейско малцинство и християнско мнозинство.

През следващия, ислямския период, градът загубил значението си. Кръстоносците през ХІІ век го съживили и построили крепост Ле Сифори, където отсядал крал Ги. Жестокото време, обаче, изпратило и тях в забвение и ето, че техният замък бил реставриран и вторично използван през ХVІІІ век от друзкия управител на Галилея Дахр ел-Омар. След християнското име на града Сепфорис дошло арабското – Сауфория. После войнстващите араби го разрушили и основали база на терористите, просъществувала до 1948 година, когато израелската армия завзела града и установила новата власт.

Представям си голямото изумление от богатите находки на първите археолози, дошли от Мичиганския университет през 1931 година, а после и щастието на първооткривателите от втората експедиция. от университетите на Южна Каролина и Ерусалим през 1983-85 г. И сега продължават разкопките в Ципори, но, като цяло, те се делят условно на три части: манастира с църквата на кръстоносците, жилищния квартал и водната система.

 

 

(((((((((())))))))))

 

 

Ето така, препускайки през историята, в началото на ХХІ век на този древен хълм в Галилея кацвам и аз, пронизана от любопитство, с карта в ръка и номериран маршрут за изпълнение.

Като добра християнка, търсеща и намираща тук, на Святата земя, мястото на своя Господ, се отправям първо към манастира „Света Анна”. Той е францискански, женски и в момента тук се помещава и религиозно училище за арабски християнски девойки. Има поверие, че монахините тук пазят като светиня ключа от църквата на кръстоносците, в която се е събрал военния съвет на паметната дата 2 юли 1187 година преди фаталния бой със Салдин в Хитин, който определил съдбата на кралството им. Тогава Салдин завзема Ерусалим, отблъсква кръстоносците на север и те се установяват в новата си столица Ако. Самата църква е зад оградата на манастира и е построена на мястото на дома на Дева Мария. Днес от нея са останали само високи колони – следи от миналото величие на кръстоносците.

Манастирът и църквата „Света Анна“ – Ципори, Израел

Манастирът и църквата „Света Анна“

 

 

С голямо любопитство продължавам разходката си из тази археологическа територия, години наред попивала интереса и труда на студенти и учени, после внимателно обследвана, за да дойде до наши дни в този разкрит вид.

Древният Ципори

имал огромна за своето време площ – бил едва ли не по-голям от столицата Ерусалим. Да се разкопае, обаче, хълмът, където наистина като кацнала птица векове наред се е белеел богатият красив град, днес е невъзможно. По време на войната за независимост било разрушено възникналото през ХІХ век арабско село – база на терористите. После проблемът бил разрешен соломоновски – била посадена гора с цел да се предотврати ново арабско заселване. Тогава още не знаели, че под съвременните руини лежи легендарен древен град. До днес в разкопките са вложени много средства, макар че най-старата част на Ципори, от времето на Първия Храм, изобщо не е разкопавана.

 

 Манастирът и църквата „Света Анна“ – Ципори, Израел

 

Движа се от манастира „Света Анна” към западната част на хълма и вървя по калдъръмената улица, която е на възраст 2150 години. Отляво и отдясно едва личат основите на домове с вътрешни дворове (атриуми) и общи стени със съседните постройки. Това е цял жилищен комплекс от времето на Втория Храм. Началото му датира от Хасмонейските времена и започва с каменоломна. После продължава да съществува до края на римското управление, а след това е преустроен през византийската епоха. Битовите удобства, съобразени с религиозните изисквания, ни показват едно много дружелюбно съжителство на хора от различни вероизповедания. Открити са множество подземни кухини-водохранилища, а изобилието на микве – ритуални къпални, 31 на брой, потвърждава, че в продължение на стотици години тук е живяло значително на брой еврейско население. Вече са намерени част от осемнадесетте синагоги, упоменати в Талмуд, една от които, явно, е главната. Археолозите я считат за една от най-впечатляващите древни синагоги, намерени в Израел. Представлява дълго, тясно здание, което не е обърнато към Ерусалим и е без разделение на мъжка и женска част. Подът е покрит с мозайка, отнесена към V век, разделена на седем дълбокосъдържателни платна, които представляват зодиакалния кръг и годишните времена, а в центъра – слънцето на колесница, впрегната в четири коня; посещението на ангелите при Авраам и Саара; жертвоприношението на Авраам; посвещението в сан на първия коен Аарон и други. И в това няма нищо учудващо – такова разпределение на мозаечни плоскости с подобен сюжет е напълно характерно за синагогите от този период. Композициите и надписите към тях, също във вид на мозайка, са на иврит, арамейски и гръцки и много добре осветляват епохата.

Жертвоприношението на Авраам – Ципори, Израел

Жертвоприношението на Авраам

 

 

 

 

Почти в средата на този квартал е една от най-значимите постройки в Ципори – театърът, датиращ от втората половина на І век. Той има полукръгла форма с диаметър 72 метра, места за 4500 зрители и чудесно очертава топографията на местността. Това е единственият открит театър в Израел, вкопан в склона на варовиковия хълм. Горната му част е напълно разрушена, а безмилостното време, метеорологичните фактори и земетресението през 363 година съвсем са заличили следите от сцената и прилежащите и помещения. Оцеляла е само долната част на стената зад сцената, предназначена за декори и ниши за статуи. Случайно оцелели са и част от каменните седалки, отнесени от недобросъвестни граждани. Нерядко археолозите ги намират при разкопки недалеч от Ципори.

Древният театър – Ципори, Израел

Древният театър

 

 

 

Впрочем всезнаещите историци са учудени от наличието на театър тук – в лоното на традиционализма. Знае се, че театралното изкуство е дошло от празника на Дионисий в Древна Гърция, а театърът, като културна институция и сграда, никога не се е ползвал в еврейската традиция. От разкопките личи, че тук даже не е границата между еврейския и нееврейския квартал, а напротив, оказва се, че евреи са живели от всички страни на театъра. Оттук, естествено, се налага изводът, че в тази епоха Ципори е бил един демократичен и интелигентен град и театърът се е възприемал добре от всички вероизповедания и слоеве на населението.

Цитаделата – Ципори, Израел

Цитаделата

 

 

Отгоре на хълма и в съседство на театъра, гордо и самотно върху бялата варовикова скала се издига Цитаделата. За строителството на крепост в Ципори пише още Йосиф Флавий в „Юдейската война”. През 37 година преди новата ера тук е отседнал със своя легион цар Ирод, попаднал внезапно в снежна буря, рядко срещано метеорологично явление по тези места. В Мишна също се говори за цитаделата в Ципори, като за място, където се е установявал всеки, който е завладявал града, използвайки я за свои цели. Оттук пълководците ръководили военните действия в околността.

Tsipori, Tsipori, Израел

В каменореда на кулата даже неспециалист може да забележи странна смесица от стилове и епохи. Това явно е крепостна кула иродианско строителство. Впоследствие са я преустройвали византийците, кръстоносците, Дахр ел-Омар през ХVІІІ век… За строителен материал при реконструкциите са използвали даже мраморни саркофази – за основи на някои от ъглите на зданието. Входът е украсен с резбована арка, а на дясната стена – с каменоделски орнаменти от отоманския период. За последен път Цитаделата е реставрирана в наши дни и тук се помещава малък, скромен музей. Фотоси, метални и глинени находки и компютърни анимации разказват за величието на древния Ципори. Стръмна каменна стълба води към покрива с панорамна площадка, прекрасен изглед и фотоуказател, обясняващ обектите, откриващи се в далечината.

 

(((((((((())))))))))

 

 

Най-после идва ред да видя и знаменитите мозайки от началото на ІІІ век – гордостта и емблемата на Ципори. Над тях сега е построена специална сграда с климатична инсталация. Всъщност те са част от разкошна римска вила недалеч от театъра и Цитаделата, но напълно разрушена от земетресението. Не знаем кой е живял в този дом – вероятно богат римлянин. Уви, няма нищо вечно под слънцето! Съдбата не е пощадила тази масивна двуетажна постройка с много стаи, вътрешен двор и красива колонада. Южната част е безвъзвратно разрушена, но в северното крило по чудо се е запазила прекрасна подова мозайка. Разположена е в просторната гостна във формата на триклиний, тоест оставени са места за три дивана с точни обозначения на основите им. Темата на мозаечното пано се разгръща в сцени от живота на бога на виното Дионисий, свързани отначало с детството му, а после с женитбата му с прекрасната Ариана – дъщерята на критския цар.

Мона Лиза от Галилея

Мона Лиза от Галилея

 

 

 

Централното пано е с условно заглавие: „Кой кого ще надпие”. Явно, почитателите на този бог не са се променили много за последните 17 – 18 века! И ето тук, на фигурната рамка, оформяща контурите на централното пано, е изобразена прекрасна жена. Коя е тя? Вероятно богиня Афродита? А вероятно домакинята на дома? И какво отношение има към тази изискана вила?… Лицето е с благородни черти и нежен светъл овал. Дългите коси падат на плещите, умните очи ви гледат загадъчно, но без усмивка. Усещаш, че внимателният поглед на непознатата е отправен в душата ти, не смееш да се откъснеш и магично си привлечен от това изящество. Да, древните римляни наистина били ценители на женската красота! Това изображение на жена днес е апогей на мозаечното изкуство, а името и е „Мона Лиза от Галилея” или „Венера от Ципори”. Според статистиката на археолозите това е най-голямата и красива мозайка, намерена в Израел досега, и един от най-големите шедьоври на световното мозаечно изкуство, отнесено при това към най-ранния му период. Мозайката е съставена от 1,5 милиона камъчета в 88 разцветки и нюанси, всички с естествен произход. Напълно е възможно в Ципори да е работила мозаечна школа, понеже този начин на подова настилка – с красиви мозаечни пана – е много разпространен и в други домове. В коридорите и стаите на тази вила са открити и други подове с геометрични рисунки. В банята пише: „хигиена”, а тоалетната даже била с течаща вода.

Последната версия е, че този дом е принадлежал на самия Йехуда ха-Наси и вероятно е подарък от Рим. А неоправданият разкош се обяснява с тесните връзки с римските императори и необходимостта да се приемат високопоставени гости.

 

Древното кардо  – Ципори, Израел

Древното кардо

 

 

 

 

Известна е специфичната планировка на градовете и кварталите, строени по римско време, с две взаимноперпендикулярни главни улици и площад в центъра. В Ципори разкопките на кардото вече са приключени. Виждам широка улица от източната страна на хълма, настелена с меки варовикови плочи, поставени особено – по диагонал. Там, при внимателно вглеждане, колкото и да е невероятно, се различава гравирана менора, личат и издълбаните коловози от колесниците и подковите на конете, препускали някога тук ежедневно.

Стъпвам на тази древна улица от ІІ – ІІІ век, увенчана с колонада от двете страни, и отново попадам в света на мозайките. Тук даже и тротоарите са украсени с многоцветни сложни плетеници и фризове. Колоните очертават един изящен, покрит с лека конструкция тротоар. Под тази надеждна сянка, скрити от палещите слънчеви лъчи, гражданите бързали по работа или за покупки, продавачите оживено търгували, животът кипял. А в празник мирните патриции се разхождали достолепно и красотата, издигната в култ, била съзвучна с красивата природа на Галилея. Сутрин слънцето изгрявало в началото на улицата и тихо подканяло любезното еврейство да посети синагогите за първа молитва.

Мозайките в Домът на Нил  – Ципори, Израел

Мозайките в Домът на Нил

 

 

Продължавам по древния булевард и спирам на друга перла от находките – „Домът на Нил”. Това вероятно била сграда с обществено значение, понеже се състояла единствено от голяма зала и няколко странични стаи. Тук мозайката е толкова красива, че не може да не се оцени по достойнство. Тя изобразява празненствата в Египет при разливането на река Нил. Виждам бог Нил, възседнал хипопотам, а трима младежи му поднасят дарове. До него е богинята, символ на самия Египет. Тя е обвита с мантия, но гръдта и е разголена, на главата – корона, а в ръцете – рогът на изобилието. До главното течение на Нил е показан прибор, измерващ нивото на водата – нилометър. Виждат се и вратите на Александрия, двете кули и фарът (чудото на света), намиращ се на малкия остров Фарос, пред пристанището. Представени са грациозни дългокраки птици, пищна блатна зеленина и разнообразен животински свят; сцени с ловни мотиви, пълни с динамика и ловна страст, и отново богатата природа край бреговете на Нил.

 

 Водоплаващи птици  – Ципори, Израел

Водоплаващи птици  – Ципори, Израел

Водоплаващи птици

 

Влизам в друг дом – шедьовър, в който щастливо е кипял животът на гръцки велможа. Тук уникален мозаечен ансамбъл изобразява моменти от Митологията – вълшебния музикант Орфей, свирещ на арфа; войнствени амазонки, стрелящи с лъкове; дълбокомислени кентаври; ловни сцени с тигри и лъвове; пируващи весели хора и няколко вида спортни състезания – предшественици на олимпийските игри. А ето и самият домакин, който посреща гостите. Всички седят около масата и той играе на домино с един от тях.

Мозайки – Ципори, Израел Мозайки – Ципори, Израел Мозайки – Ципори, Израел Мозайки – Ципори, Израел

 

 

Нямам сили да напусна този оазис на хармонията и съвършенството. По съвременни оценки тези древни мозайки са с много висока естетическа стойност. Макар и частично унищожени, те ни представят една добре развита школа на това ярко и изразително изкуство. Използваните милиони камъчета с естествени цветове и редки нюанси, великото търпение на безименните художници и особено реалистичните изображения, толкова близки до действителността, издигат в култ красотата на мозайките в Ципори и го правят един високоестетичен и желан обект за посещение.

 

 

((((((((((((((()))))))))))))

 Ципори, Израел

 

Вече е време да се разделя с тънкото мозаечно изкуство и да се пренеса в света на водата. Предстои ми да посетя третия вид археологически находки тук – знаменитата водна система на Ципори. За водата – извора на живота, инженерният гений на ІІ – ІІІ век е построил уникален резервоар в една от подземните скални цепнатини. Тя е на километър и половина от стария град и даже днес поразява с размерите си. Открита е отдавна, но реставрирана едва през последното десетилетие на ХХ век. Състои се от подземен канал с височина няколко десетки метра и дължина 200 метра. Пътешествието ми продължава по дъното му и усещането е твърде странно. Вървя по коридора на гигантска продълговата капка – скална цепнатина, широка долу и стесняваща се нагоре. Тук столетия наред се е събирала вода и е давала живот на Ципори. Дневната светлина белее високо горе, а тук и сега е влажен полумрак. Строителите са използвали този естествен геологичен разлом, като старателно са измазали стените му. Мазилката е положена върху слой от счупени парченца керамични съдове. Общият обем на тази природна цистерна се определя минимум на 10 хиляди кубически метра вода. По своята форма и размери водната система е абсолютен уникат на строителния гений от тази епоха. Водата се доставяла по два аквадукта, водещи от самите извори, както и от други дренажни канали за повърхностно събиране. На билото на този воден хълм археолозите са открили още няколко подобни водни резервоара, но с по-малък капацитет. При това голямо количество достъпна вода в Ципори, изследователите допускат, че е било добре развито селското стопанство и скотовъдството.

Това е и краят на моята екскурзия в Ципори. С огромно съжаление напускам този свят на изучена древност, където привидно всичко е ясно, но всеки следващ пласт изследвана територия носи нова информация. За мен древната история не е закостеняла и неоспорима даденост, а интересно повествование, обогатяващо се непрекъснато с находки и сведения за отдавна отминал скоротечен живот, който даже има свойството да се развива от богатството на гледища и тълкувания.

 

 

Край

Автор: Галина Тодорова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Израел – на картата:

Израел
Свиване

BlackBerry ще продължи да залага на нестандартния дизайн при смартфоните  

BlackBerry ще продължи да залага на нестандартния дизайн при смартфоните
BlackBerry ще продължи да залага на смартфони с нестандартен дизайн и в бъдеще, казва в интервю за Reuters шефът на…

септември 29, 2014

Свиване

"Мандала" - център за цялостна трансформация - добра услуга с лоша комуникация  

Преди време в офиса получих подаръчен ваучер за процедура в център "Мандала". Дълго време разглеждах сайта им и се чудех какво да избера. Накрая сведох избора до 2 неща -  масаж на цяло тяло или пълно енергийно пречистване. Признавам си, че доста се посмяхме с приятелки на следното описание на второто - "Освобождаване от: нишки и куки; прикрепвания; елементали; извънземни импланти; керамични импланти; заклинания; проклятия; негативни символи; външни вмешателства; артефакти от минали животи; негативна енергия на масовото съзнание." Обичам да опитвам нови неща и това беше възможност да го направя. От друга страна, можех да остана разочарована и да лиша тялото си от заслужен релакс и тонус на мускулите. Накрая все пак заложих на познатото.

Когато си записвах час, ми съобщиха, цитирам "Нашият терапевт може да ви приеме в 11 часа". На пръв поглед обикновено изречение, но всъщност ме подразни. Аз искам да се възползвам от услуга, а не от благоволение и не искам някой да може да ме приеме, а да отида в удобно за МЕН време.

Първото, което ми направи впечатление в центъра, е, че трябва да се събуеш, за да влезеш. Приятно е, чувстваш се като у дома си, но трябва да се поддържа и идеална хигиена. Вместо момичето от регистратурата, първото, което виждаш, е момичето зад бара. За новодошъл това е леко объркващо - не знаеш кого да попиташ, какво да направиш. Обстановката е приятна - светла зала с ниски дървени масички и столове в естествената форма на дънери. Има книги, които можеш да почетеш, и детски играчки, с които да се забавляват малчовците. Предлагат здравословни смутита, салати, хляб с квас, чайове, основни ястия и сурови десерти, описани по шеговит начин в менюто.


Залите за процедури и практики имат различни имена - Дзен, Гора и т.н.



Наложи ми се да чакам масажиста 15-ина минути, което не ми хареса. Аз съм човек, за когото точността е на почит. Все пак той се извини за закъснението, а и се оказа приятен и добър в работата си. В следващите 80 минути, в зала Гора, тялото ми наистина получи това, от което имаше нужда - релакс, тонизиране, намаляване на напрежението. Ходила съм на масажи на различни места и имам база за сравнение. Хареса ми, че масажистът ме попита за алергии към масажни масла, склонност на кожата към посиняване при натиск, прага ми на болка, наличие на проблемни зони и места с напрежение. Всичко това определено направи масажа по-приятен и полезен. Получих съвети с какво да третирам болящата ме китка, в каква поза да седя пред компютъра, за да нямам проблеми с кръста, и др. Не помня имена, но съдейки по написаното име на сертификата за рейки масаж в залата, масажистът се казва Стойчо Василев. Бих го препоръчала горещо на всеки, който има нужда от масаж.


Неприятната изненда дойде след това. Оказа се, че ваучерът, на който нямаше написано за каква точно процедура важи, бил за урок по йога. Може би гледане на кафе или хвърляне на боб преди да отида щяха да ми помогнат да го разбера, но уви не го бях направила. Наложи се да дам ваучера и да доплатя - изключително неприятна ситуация. Направих го, защото не съм човек на скандалите; замесена е и трета страна - агенцията, която ми изпрати подаръка; принципно мислех да попитам дали важи за конкретна процедура, но не го направих; щеше да пострада единственият човек, който си свърши работата добре, а именно масажистът.

Тази сценка определено бързо отми приятното усещане от процедурата. Изчезна и намерението ми да се информирам за йога курсове мама и бебе, както и желанието да изпия чаша ароматен чай там. Предложиха ми да се включа в тяхна томбола, с която следващият път... Благодаря, не съм сигурна, че следващ път ще има!

Препоръките ми:

  • Когато клиент използва подаръчен ваучер, момичетата на рецепцията предварително да питат и уточняват какъв е, от кого е и да информират за какво и кога важи. Защото, ако срещу "процедура" има бяло поле, по пътя на логиката би следвало изборът да е мой.
  • При записване на час да питат кога би било удобно на клиента, а не да му връщат няколко обаждания, докато "го напаснат" с удобното време на терапевта. Досадно е.
  • Тиха, отпускаща музика за фон в стаята за масаж.

Свиване

Откриха дупка в дизайна на Samsung Galaxy Note 4  

Откриха дупка в дизайна на Samsung Galaxy Note 4
Буквално дупка в дизайна на Galaxy Note 4 са открили някои от първите собственици на устройството в Корея, където Samsung…
Свиване

Рибният манастир ,,Баликли“ в Истанбул(2)  

Към Чудесата на Живоносният източник в Цариград(1)
Султан Мурад II използва извора Живоносен източник като команден пункт по време на обсадата на Костантинопол през 1422г. Византийците отговаряйки на въпросите на агресивните турски ,,туристи“ накъде е града сочели към Цариград: Стан полис! (Към града или Истанбул!)

Истанбул, Монументалната “Панорама 1453г.“ или завземането на Константинопол е недалеч от Живоносния източник

Монументалната ,,Панорама 1453г.“ или завземането на Константинопол е недалеч от Живоносния източник. Вход-10 лири.

Най-известната легенда за това свято място гласи, че на 30 май 1453 г. в деня на падането на Константинопол край извора седял един старец, който пържел риба.
Към него дотичал послушник, който съобщил, че града е превзет. Старецът не повярвал. Той казал,че по-скоро рибките, които пържи ще оживят отколкото Константинопол да бъде завладян от турците.
В този момент тигана се обърнал и рибите попаднали в извора и оживели.

Необикновенните златни рибки и досега живеят в водоема и от там идва турското име на манастира Баликли-Рибно място.

Необикновенните златни рибки и досега живеят в водоема и оттам идва турското име на манастира ,,Баликли“-Рибно място. Много от тях имат на страните си кафяви петна като, че ли са ги запържили.
Възстановяването на манастира започнало през ХVIII век, когато от митрополит Никодим била изровена иконата ,,Живоносен източник“. Но за това място претенции изявили и арменците, които се сбили с гърците и отишли да се жалват на султан Махмуд II.

Истанбул, двубой между петли

Спорът, кой прав, кой крив бил решен след като султанът назначил двубой между два петела. Нашият петел показал по-добри бойни умения и излязъл победител над арменския. Лудогорец, както каза един нашенец с двойно гражданство. Така гърците получили аязмото, което заградили с висок дувар, а турците събирали парсата (входна такса). Днес за Рибния манастир не се плаща вход.
черква Balikli Ermeni Mezarligi

До него арменците издигнали черква ,,Balikli Ermeni Mezarligi” с висок жълт връх, който се забелязва отдалече и служи за ориентир сред околните гробища.

Обесването на патриарх Григорий V

По време на Гръцкото въстание за независимост 1821 г. патриархът Григорий V е обесен от разярените яничари на портата на Вселенската патриаршия, а параклиса е разрушен и изворът е засипан.
Чак през 1833г. на патриарх Констанций било разрешено да възстанови храма, който бил осветен на 2-ри февруари 1835г. Тогава бил издигнат и съществуващия до днес параклис.

Рибният манастир Баликли

За последен път манастирът е пострадал през Истанбулския погром в 1955г. когато е убит игумена, а саркофазите на починалите Вселенски патриарси били отворени и осквернени. Манастиркият комплекс е заобиколен от арменско и гръцко гробище и до тях са съответно арменската и гръцка болници. Но болшинството цариградски арменци и гърци вече са емигрирали след погрома. Затова възстановеният манастир днес се обгрижва от румънски монахини.

Рибният манастир Баликли

Зад високата ограда цари тишина. Дворът е настлан със стари надгробни плочи.

Български надгробни плочи в Рибния манастир Баликли

Днес крачейки по хладната мраморна настилка можем да открием и български надгробни плочи, като тази на Тодор от Дебърско.

Надгрпбни плочи в Рибният манастир Баликли

Срещат се и редки надгробни плочи с надписи на караманли или на турски с гръцки букви- на турците християни (гагаузи).

Днешната църква, в построяването на която дейно участие са взели и цариградските българи е ориентирана изток –запад и има правоъгълна форма. В северозападния й ъгъл се издига метална камбанария.

Рибният манастир Баликли

Тишината се нарушава от тропота на група гръцки поклонници, която бързо се насочва към параклиса зад чинара. Влизат през дясната му врата, над която има кръст. След малко ги виждаме как излизат радостни от другата лява врата с бутилки пълни със светена вода. Изчакваме ги и пристъпваме плахо към входа на аязмото.

Рибният манастир Баликли

Спускаме надолу по стълбата, която води към аязмото.

Рибният манастир Баликли

Атмосферата и архитектурата в днешния параклис ни пренасят в подземието на древния храм, който е описан от Никифор Калист: ,,Базиликата е украсена със стенописи и увенчана с блестящ купол от чисто злато. Светлината, идваща отвън се концентрира върху източника в приземието, към който водят две стълби с по 25 стъпала разделени с мраморни перила и увенчани с мраморна аркада. От чашата с чучури изтича вода в мраморен квадратен водоем.“

Рибният манастир Баликли. Иконата Живоносен източник е над водоема.

Иконата ,,Живоносен източник“е над водоема.

Рибният манастир Баликли

Измихме си лицето и си наляхме светена вода и усамотени се помолихме.

Рибният манастир Баликли

Приседнахме в три корабната църква. Тук има някаква удивителна аура, която не открих в нашите храмове. Тиха неземна благодат изпълни душите ни без капка притворство. Може би защото се намирахме на православен остров в ислямското море и тя идваше от чудния извор бликащ в храма.

Рибният манастир Баликли

Застанали пред богато извезаната олтарната завеса можем да се запитаме дали да вярваме в чудеса или не. Но самото съществуване на Живоносния източник, който е надживял Цариград и непрестанното поклонничество към него повече от 1500 години свидетелствуват за това. Нека поне веднъж всеки да посети Живоносния източник отколкото хиляди пъти да чуе за него. Пожелавам не само именниците Живко, Живка и Зоя, а и всички православни братя да се поклонят на това свято място в Истанбул, в квартал Зейтинбурну срещу Силиври капия.

Рибният манастир Баликли

На тръгване ето и адреса и телефона на манастира:
Balıklı Silivrikapı Sok., No: 3, Seyitnizam Mah., Zeytinburnu, İstanbul, Türkiye. +90 212 582 94 56.

и Господ да Ви помага да не се изгубите сред Истанбулските сокаци и молове!

Tекст: инж. Цветан Димитров,16 август или Чудото с Лев I, 2009-2014
Снимки: Цветан Димитров

Свиване

GoPro представи новата серия HERO4 екшън камери с 4k видеозапис при 30 к/с  

GoPro представи новата серия HERO4 екшън камери с 4k видеозапис при 30 к/с
Доминиращата компания при екшън камерите GoPro представи новата си серия HERO4 и за първи път модел с цена $129. Най-мощната…
Свиване

Вело състезание за деца с колела без педали и велосипеди  


В рамките на Седмица на движението MOVE Week 2014, Kiddimoto България организират вело състезание за деца пред Зоокът - Варна на 4 октомври (събота) между 11-14 часа. Участие в състезанието могат да вземат деца на възраст до 10 години, които ще бъдат разделени в три групи.

Децата ще имат възможност да премерят сили като стартират по eдин в специално затворено трасе - окръжност с дължина около 100 метра.

ВАЖНО УСЛОВИЕ ЗА УЧАСТИЕ:
За да бъдат допуснати до състезанието, децата трябва да са с колело в добро техническо състояние и вело каска!
Задължително е да бъдат придружени от един родител, който на място да попълни Декларация за участие!


Деца, които нямат каски ще им бъдат предоставени на място за участие в състезанието.
Както и деца до 5г., които нямат колело, но биха желали да участват, ще им бъде предоставено на място колело за балансиране Kiddimoto.

Участниците ще бъдат разпределени в три възрастови групи:

I-ва група Клас "Зайче": деца до 5г. - една обиколка

II-ра група Клас "Пони": деца между 5-7г. - две обиколки

III-та група Клас "Тигър": деца между 7-10г. - три обиколки

За участието си в състезанието всички деца ще получат Сертификат за участие, а първите 40 участника - и ярко оранжева силиконова гривна MOVE WEEK.
Свиване

Ново германско чудо – батерия с 20 пъти по-дълъг живот  

German-Lithium-Ion-Battery-1

Екип от Центъра за слънчева енергия и водородни изследвания в Баден – Вюртемберг е разработил литиевойонна батерия, която ще промени напълно представите ни за житието и страданието на зарядните утройства. Четете надолу.

Литиевойонниата батерия е най-често използваната батерия в зарядните устройства на битовата електроника – телефони, лаптопи, таблети. Тя се използва в електрическите и хибридните автомобили (дори и Curiosity, всъдеходът, който обикаля Марс от известно време, е стакава батерия). В повечето случаи при нормална употреба животът ѝ се определя на около 500 цикъла, или приблизително около три години редовна употреба. Това, което сега са сътворили сръчните германци, е, че са успели да увеличат циклите до около 10 хиляди, а дори и след тях батерията все още притежава около 85% от първоначалния си капацитет.

Това преведено на ежедневен език означава, че инсталирана в електромобил, например, тази батерия ще позволи да го зареждаме всяка сутрин в продължение на 27 години, без той да изгуби от продължителността на пробега или мощността си. 27 години ни звучи като един доста разумен период за употреба на автомобил, а германците отново доказаха, че са най-добрите не само във футбола.

Информацията е от тук

Свиване

Как се издава книга в България – успехи и разочарования  

Как се издава книга в България? Това написах преди две години в търсачката на Гугъл и зачаках с трепет отговорите, които ще се появят. След около час подробно четене, изненадата и разочарованието ми бяха...
Свиване

Цветан Цветанов с опит да спъне делото за клевета, заведено от Мирослава Тодорова  


Състав на Софийския окръжен съд (СОС) с председател Любомир Крумов не даде ход на делото за клевета срещу бившия вътрешен министър и кандидат за депутат Цветан Цветанов, заведено от съдия Мирослава Тодорова. Причината бе, че нито Цветанов, нито негов защитник се явиха днес пред съда. Тази сутрин, преди заседанието, насрочено за 10.30 ч., в съда са били депозирани няколко молби, с които Цветанов оттегля пълномощното си от досегашния си адвокат Десислава Добрева и упълномощава нов защитник –...
Свиване

Коалиция на гладните (и жадните)  

Искате ли да спасите България? Е, добре – поне малко да й помогнете? Само си представете, че днес е 6-ти октомври. Един понеделник по-късно. Знаете много повече, отколкото знаете днес. …
Свиване

7 причини ЗА Реформаторски блок  

Помолиха ме да отговоря кратко в блиц-блог-анкета на един въпрос в 7 негови проекции. Ето и моите 7 отговора:

Въпрос: С какво позициите на Реформаторския блок по следните въпроси те карат да гласуваш за тях?

  1. Образование и култура

    Идеята за образованието и културата като национален приоритет е най-смислената и значима реформа с дългосрочен ефект, от която имаме критична нужда и която е в същината на всичко. Както и съобразяването на образователните програми с нуждите на бизнеса.

  2. Здравеопазване

    Националната (електронна) здравна карта и преосмислянето на Здравната каса като инструмент за предоставяне на базов пакет от медицински услуги за всеки може да промени много неща в здравеопазването. И ще мотивира повече хора да плащат осигуровките си.

  3. Съдебна система и администрация

    Пакетът от идеи за реформа на прокуратурата и съдебната система в цялост, както и стремежът за повече прозрачно (и електронно!) управление, вкл. обществените поръчки и др. Тук смятам, че е нужна не реформа, а направо революция!

  4. Малък и среден бизнес

    Бизнесът има нужда от предвидимост, правила и спазването им, което Реформаторски блок съзнава и декларира ясно – това ми е достатъчно като представител именно на малкия и средния бизнес. И е във връзка с ангажиментите по предишната и по следващата точки едновременно :)

  5. Банки и финанси

    Три неща, които ме печелят изцяло – запазване на текущите данъци и валутния борд, членство в eвропейския банков съюз и влизане в Еврозоната. Дори само за това бих избрал Реформаторски блок.

  6. Енергетика

    Твърдата позиция – никакъв Южен поток, ако не е паневропейски проект и няма доказани ползи за България. Идеята за Национална стратегия за енергийна независимост, която да бъде следвана от всяко правителство и парламент занапред, също много ми харесва.

  7. Околна среда

    Спазването на закона, особено за защитените зони и Натура 2000 е ключово и трябва да е много важен приоритет, пречиствателните съоръжения по Черноморието и поне по-големите реки, както и облекченията за ползване и прозводство на електромобили са неща, които много се радвам да виждам и чувам като ангажименти на блока.

P.S. Прочетете и 7-те причини на Стойчо, divini и Дончо. Ако и вие имате своите #7причинизаРБ – споделете ги в своя блог :)

"7 причини ЗА Реформаторски блок" е публикация от yovko in a nutshell с автор Йовко Ламбрев. Някои права запазени.

Свиване

Да дръзнеш, значи да го направиш  


"Пет минути със..." Христо Станкушев , съосновател на архитектурно и дизайн студио dontDIY
Свиване

Мобилизация  


През септември 1912 година се извършва мобилизацията за Балканската война. Френското списание "L'Illustration" публикува серия снимки, които отразяват трескавото оживление в българската столица.

В двора на Пехотните казарми

Мобилизацията в София - запасняци в пехотните казарми

Записване на мобилизираните войници

Готови за път


Към фронта - влак с войници на гарата в София

Вижте още тук


Свиване

Ясни са цените на Sony Xperia Z3 и Xperia Z3 Compact в България  

Ясни са цените на Sony Xperia Z3 и Xperia Z3 Compact в България
Новите флагмани на Sony, Xperia Z3 и Xperia Z3 Compact, вече са на българския пазар и ще могат да се…
Свиване

LG подготвя и умен часовник с 3G свързаност  

LG подготвя и умен часовник с 3G свързаност
LG все още не е успяла да разпространи на световния пазар първите си два умни часовника, но вече изглежда работи…
Свиване

„Филе от камбала“ – отново познатият Джералд Даръл  

Казвал съм го и пак ще го повторя – не се сещам за по-добър избор за лятно четиво от която и да е книга на Джералд Даръл! И докато го казвам, лятото взе, че свърши … В самия му край, докато повечето хора посрещаха астрономическата есен, аз си откраднах още няколко безгрижни мига летни емоции по плажовете на съседна Гърция. И точно за тези последни летни дни взех със себе си „Филе от камбала„.

kambalaИ тук Джералд Даръл ни пренася на любимия Корфу, където познатото от предишните книги голямо и своенравно английско семейство се впуска в поредното приключение. Този път майката на Джери има рожден ден, а останалите решават да й спретнат разходка с лодка по този повод. Разбира се, не всичко минава по мед и масло, стига се до редица драматични ситуации, но както винаги и тук развръзката идва с много хумор, остроумни английски подмятания и самоирония. Удивително е как от всяка дребна случка Даръл успява да сътвори прекрасна история, разказана с умението на изкусен разказвач.

Всъщност, само първата история от сборника се развива на Корфу. „Превозване на костенурки“ ще ни пренесе обратно в Англия, където Джери намира първата си работа – естествено, в зоомагазин. „Борба за повишение“ пък ни изпраща в Западна Африка, където нашият герой ще помогне на свой близък приятел да впечатли инспектора, дошъл на проверка в неговия район, като и тук, разбира се, дивите животинки изникват от всяка страница.

Останалите разкази също ни срещат с невероятно оригиналния Джери и неговия английски хумор, с който печели сърцата навсякъде, където попадне.

Като се замисля, не е нужно на всяка цена да е лято, за да се посмеете с находчивите истории на Джералд Даръл. Използвайте го като антистрес терапия или просто като чудесно решение за приятен неделен следобед. Във всеки случай удоволствието е гарантирано.

ПС: Отовор на въпроса какво значи „Филе от камбала“ ще намерите още във встъпителните думи.

Публикувано от Георги

––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Джералд Даръл – „Птици, зверове и роднини“


Filed under: Приключенски, Разкази
Свиване

Скандинавия – една осъществена мечта зад Полярния кръг (3): Нордкап (нос Северен), Рованиеми и Трелеборг  

Продължаваме с пътуването на Любо из Скандинавия. Вече минахме през Дания и Швеция, минахме през Норвегия, а днес – след Нордкап ще тръгнем обратно на юг

Приятно четене:

Скандинавия – една осъществена мечта зад Полярния кръг

или

По шосе до най-северната точка на Европа – Нордкап

част трета

Нордкап (нос Северен), Рованиеми и Трелеборг

 

Ден 11

Това беше денят за достигане до Нордкап и началото на връщането ни. Оттам нататък щяхме да се движим на юг. Е , то вярно, че на север повече нямаше и накъде де. Но да карам по ред.

Стандартанта процедура по прибиране на лагера, закуска и натъпкване на багажа в колата отне доста време, но и не ни се тръгваше хич от това място. Попълнихме запасите с вода от близкия поток и потеглихме. Все по-на север пейзажа започна да се изменя до момента, в който високата растителност изчезна напълно и отстъпи място на ниска трева и мъхове. Околността заприлича на прерия и само групи елени се мяркаха от време на време. Тук усетих, че съм доста далеч от България.

Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия

Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия

 

Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия

Стана доста студено, а на 20 км преди Нордкап решихме да обядваме в истинско северно време. Група финландци ни почерпиха с горещо кафе, което малко сгря обстановката. От мястото, където обядвахме вече се виждаха последните километти и скалата на Нордкап. Продължихме. На входа на комплекса се плаща вход околко 35 лв на човек мисля, че се падаше, което включва паркинг и 24-часов престой.

Нордкап, E69, 9764 Nordkapp, Норвегия

 

На 6073-тия километър от България стигнахме до

Нордкап – най-северната точка на Европа

 

Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия
Нордкап (нос Северен), Норвегия

Мястото беше доста комерсиално, но и не очаквахме друго. За щастие в момента, когато отидохме нямаше толкова тълпи, а и времето се оправи и като никога беше ясно и топло. Обикновено тук вятъра не спира да брули, облачно е и вали, но сега – късмет.

Като се мине през главния вход се излиза на площадката с глобуса, символ на Нордкап. Странно е усещането да седиш пред нещо, което толкова време си гледал на снимки, планирал си и си обмислял. Поглеждайки на север погледа попада на безкрайната шир на Баренцово море. Някъде там още на север е Северния полюс – недостъпен и далечен.

В интерес на истината малко хора знаят, че фактически Нордкап не е географски най-северната точка на Европа. Това е мястото, до което се стига по шосе. Истината е, че истинската най-северна точка се достига по 9 километрова пътека, която тръгва от малък паркинг на около 6 км преди Нордкап. Точката се нарича Knivskjeladden (дано съм го запомнил правилно). На малко хора им се ходи 18 км и затова на това място ги няма тълпите от народ. Ние решихме да се разходим. Така и така сме тук, а и нощта е пред нас. Затова привечер се отправихме натам.

Нордкап (нос Северен), Норвегия

 

Пътеката е лека за ходене и се минава ставнително бързо, а и от самата най-северна точка са разкрива хубава гледка към скалата на Нордкап. Венци от нашата група реши, че тук е идеално място да се топне в ледените води и без колебание се изкъпа. Ентусиаст!
Нордкап (нос Северен), Норвегия Нордкап (нос Северен), Норвегия

 

Часът беше около 0:00 ч и след кратък престой съпроводен от снимки се запътихме по обратните 9 км. До колата пристигнахме по малките часове на „нощта“. Беше застудяло и пръскаше. Тръгнахме на юг и след околко 20 км спряхме за нощувка.

Ден 12
Утрото беше съпроводено от много силен вътър, който буквално вакуумираше бедната палатка по нас, налягали като сардини в консервна кутия. Не знам как издържаха тия рейки, ама решихме да не я мъчим повече и неохотно се надигнахме след само няколко часа сън. Събрахме я набързо, доколкото е възможно да е бързо в този вятър, избистрихме погледите в студената вода на близкия ледн поток и тръгнахме към финландската граница. Появи се табела за руския град Мурманск, който беше толкова близо, но уви руснаците с техните визи само затрудняват пътешествениците, затова го оставихме за друг път и продължихме на юг. Друга табела обозначи влизането ни във

Финландия

Там пътищата бяха прави, с безброй езера и гори наоколо, но и много по-безлюдни. В продължение на километри не се разминавахме с други коли. Беше доста диво. Първата цел беше

езерото Инари –

най голямото езеро зад полярната окръжност

 

 

Инари, Финландия Инари, Финландия Инари, Финландия Инари, Финландия

Оказа се много живописно и с идеална осветеност за снимки. До него ни посрещна огромен елен – най големия, който бяхме виждали по пътя до този момент. Красиво животно! Без дори да ни обърне внимание, откъсна голям стрък трева и захрупа сочните зелении. Хубава беше срещата с елена, ама не мога да кажа същото за ордите комари, които явно бяха подочули от шведските си и норвежки събратя за нашето пристихане и вече бяха заточили гадните си хоботи за нашето пристигане. Успяха да ни изгонят от езерото и продължихме на юг като на 30 км от

град Рованиеми (северната столица на Финалндия)

намерихме хубаво местенце за нощувка до една река. Отново имаше невероятни пейзажи на снишаващото се слънце.

 

Инари, Финландия

Инари, Финландия Инари, Финландия Инари, Финландия Инари, Финландия Инари, Финландия Инари, Финландия

Ден 13
Решихме да разгледаме Рованиеми, за да добием представа за един финландски град. Оказа се модерен и не особено интересен. Доколкото разбрах е бил унищожен по време на войната и затова е вдигнат отново. Нямаше стара част и не се задържахме особено. Пък и имеше идея да минем към 1100 км до Стокхолм, че времето ни притискаше.

Интересна беше срещата на паркинга на един Лидъл с български циганин от Кнежа. Каза, че се група и работят тук за няколко месеца през лятото. Събират пластмасови бутилки по концерти и берат някаква местна билка. От това понякога се изкарвали към 1000 евро за 3-4 дена или поне така ни каза момчето. Той не беше от неприятен, даже напротив, но приятелите му събрани на тумба в края на паркинга будеха подозрение, дори погледнати от космоса. Не след дълго влязохме отново в

Швеция

и след здраво каране по познатия вече път по малките часове на нощта стигнахме до същия къмпинг в

Стокхолм,

в който спахме на отиване. Тук вече имаше нощ и беше някак странно след 8 дни само светлина.

Ден 14
Посоката от Стокхолм беше към

град Трелеборг,

откъдето се хващат фериботите към Германия. Оказа се, че ферибота до Рощок е доста скъп и взехме билети за друг който акостира в друг немски град – Sassnitz и е на по-сносна цена. Тръгваше в 23:00 ч и имаше време за мотаене из града.

Трелеборг се оказа малък град. Имаше стара част в центъра и хубав парк.

Телеборг, Дрезден Телеборг, Дрезден Телеборг, Дрезден

Иначе ми направи впечатления, че има много сърби, а може би босанци, съдейки по езика им. Имаше и доста изтърсаци, пънкари и индивиди тип „бунтари“. Града не изглеждаше пренаселен, но кръчмите в централната част се пръскаха по шевовете. Отидохме до морето в края на града, за да отбием малко време и да нахраним малко гладни лебеди.

Телеборг, Дрезден

Телеборг, Дрезден

Като наближи часа за тръгване се наредихме на опашката и зачакахме качването. Плаването трябваше да трае 4,5 часа, а ферибота беше бая претъпкан вътре, затова взехме по един спален чувал и излязохме на палубата, където се опитахме да задремем за някой и друг час. Като изключим рева на двигателя, миризмата на изгоряло гориво и дъжда по едно време, можеше да се каже, че е комфортно.

Ден 15 и ден 16
Спали-недоспали, акостирахме на

немска земя

Веднага се почувствах близо до дома, макар и на близо 2000 км разстояние. Като видяха по различен регистрационен номер полицаите на пристанището веднага ни спряха за проверка, но мина бързо и ни пуснаха. Времето беше облачно и пръскаше. Поехме в посока Берлин като малко след града спряхме за закуска и за кратка дрямка, че нещо тонуса хич го нямаше. Като продължихме в посока Дрезден трафиха беше станал много натоварен. Магистралите бяха буквално пълни, а в насрещната на нашата посока имаше задръстване в продължение на много километри. За щастие в нашата посока потока от коли се движеше.

Пътят до

Дрезден

се изминава бързо и към обяд влязохме в града и решихме да го разгледаме за няколко часа. То хубаво, ама тук стана белята най-неочаквано. Паркирахме в спокоен и спретнат квартал съвсем близо до центъра и тръгнахме на разходка. Дрезден е хубав, стар град с автентична архитектура и доста туристи.

Телеборг, Дрезден Телеборг, Дрезден Телеборг, Дрезден Телеборг, Дрезден Телеборг, Дрезден
Телеборг, Дрезден

Ние разгледахме само централната стара част на града за няколко часа и се върнахме при колата и там какво да видим – страничните стъкла изпочупени и вътре окрадено, каквото са могли да вземат (главно планинска екипировка и пособия). Отначало ми беше трудно да повярвам какво виждам, защото както съм чувал да казват, че в Германия хората даже отключени си оставяли колите. Изобщо никой не пипал да краде. Е, явно не е точно така и има изключения.

 

Оттам нататък минаха няколко неприятни часа в чистене на стъкла, а после и обяснения в полицията, за да получим протокол за пред застрахователите. В късния следобед потеглихме като задното странично стъкло беше барикадирано с какво ли не, за да намалим духането, а предното си остана така. Оставаха около 1500 км до България, през които щяхме да караме със зимни якета, шапки и други такива опаковки. Надявахме се само да не вали, но не се размина. Тръгнахме.

Чехия

беше на един хвърлей разстояние. Тътенът от блъскащия въздух в купето притъпи в един момент слуховите ни рецептори и остана само неприятния блъскащ вятър. Чехия се изниза с многото си ремонти по магистралата, после

Словакия

и дойде ред на

Унгария

Непрестанният поток от гастарбайтери не стихваше. Повечето караха бясно и безразсъдно дори и в непрогледния мрак на нощта. Приближавайки сръбската граница решихме да се отклоним и да си спестим 4-5 часово, а може и повече висене на границата. Минахме през

пункта при Суботица

за 10 минути като отклонението е около 100 км, но си заслужава. Веднага след границата, макар че предвкусвахме близостта на родна България се завряхме в един царевичак и легнахме да спим директно до колата в чували.

Бяхме като сдъвкани и изплюти след цялата нощ каране без прозорци

По едно време заваля леко и започна да ни мокри, но на никой не му направи впечатление. Едва се надигнахме след 2 часа и продължихме. На магистралата за

Белград

заваля силно и започна да мокри вътре, а въздушната струя от бясно изпреварващите коли вкарваше повече вода. Трафика беше все така интензивен, а дъжда ту спираше, ту пак започваше. След

Ниш

не продължихме към Калотина, а към

град Сурдулица и КПП Стрезимировци при Трън

отново заради турските ни комшии, прибиращи се от западна Европа. Пътя оттам не е лош, но минава през планински проход с много остри завои и се кара бавно. Иначе е живописно.

Стигнахме по живо по здраво на границата, а там кисел сръбски граничар започна да се заяжда защо били счупени стъклата. Като му показах протокола от немската полиция, той каза, че трябвало да бъде на сръбски. Вместо да му тегля една, му обясних, че няма как да е на сръбски и, че никой не ми е казал на влизане в Сърбия за това. Той продължи да се инати и да настоява, че в този протокол на немски можело да пише, че граничаря е идиот, а не че е имало вандализъм с кражба. Помислих си, че граничарят наистина е идиот, но това не помагаше в случая. Искаше си почерпка вероятно, но аз се запънах. Хич не бях в настроение за черпене.

Накрая ни пусна, ама каза, че ако имало и огледало счупено нямало да ни пусне. От българска страна минахме за минута безпроблемно и накрая –

Добре дошли в България!

Пътят оттам до София мина неусетно. Закарах дружината по домовете им и накрая паркирах пред блока. Така приключи това епично прибиране. Погледнах километража – точно 10652 км откакто бяхме тръгнали. Тъкмо време за смяна на маслото. Като изключим премеждията в Дрезден, цялото пътуване се получи незабравимо и пълноценно. Точно както беше планирано.

За Скандинавия мога да кажа само едно – прекрасно място, което заслужава да бъде видяно. Някои от най-красивите гледки, които съм виждал бяха там. И накрая едно пожелание към всички…

Не ми се доверявайте напълно, а отидете да видите!

Край

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Норвегия – на картата:

Норвегия

Свиване

Google ще инсталира още повече свои приложения в смартфоните с Android  

Google ще инсталира още повече свои приложения в смартфоните с Android
С до 20 предварително инсталирани приложения на Google може да пристигат бъдещите смартфони и таблети с Android, пише The Information.…
Свиване

5 начина да включим авокадо в менюто си  

Авокадото е древен плод с ненатрапчив и мек вкус. Източник на важни витамини и минерали, богато на есенциални мастни киселини – авокадото не бива да се пренебрегва. Авокадото може да се съчетае както с плодове, така и със зеленчуци; както с меса, така и с риби. 

Авокадото е сред любимите ми храни. С радост експериментирам в кухнята, защото практически този плод се съчетава чудесно с различни вкусове.

Той е източник на витамин К, витамини от групата B, минералите мед и калий, омега-6 мастни киселини. Гликемичният му индекс е нисък. Съчетава се с плодове, зеленчуци, ядки, месо, риба.

Заради меката си текстура е подходящ при направата на различни пюрета, а ненатрапчивият му вкус дава възможност ястието да се овкуси по желание – солено или сладко.
Хубаво е авокадото да бъде прибавяно сурово, за да се запазят оптимално полезните му качества.

Ще направите салатата си свежа, а сандвича – истинско кулинарно произведение, ако решите да прибавите към тях малко авокадо.

Заслужава да му намерите място в менюто си, стига да нямате алергии към него. Много от моите познати са същите привърженици на плода, както съм и аз. Но има и немалко хора, които не успяват да намерят начини за консумирането му. Може би ще откриете вашата нова любима комбинация в някоя от нашите рецепти.

Пюре от картофи и авокадо

5 начина да включите авокадо в менюто си

Необходими продукти (за 4 порции):

  • 1 кг картофи
  • 3 бр авокадо
  • хималайска сол
  • индийско орехче

Начин на приготвяне:

Картофите се обелват и сваряват до пълно омекване. Трите броя авокадо се почистват от костилката и кората.
Картофите и авокадото се слагат в голяма купа заедно с подправките (на вкус).
Пюрират се с пасатор или преса за картофи до постигането на гладка, хомогенна смес.

Зелената питка

5 начина да включите авокадо в менюто си

Необходими продукти (за 1 порция):

  • 1 пълнозърнеста питка
  • ½ авокадо
  • 80 г готово за консумация месо (в случая това е изпечено във фурна кюфте от мляно телешко месо; овкусено със сол, черен пипер и нарязан на ситно магданоз)
  • 3-4 зелени маслини без костилка
  • 3-4 резенчета краставица
  • щипка нарязан на ситно пресен магданоз
  • щипка нарязан на ситно пресен копър

Начин на приготвяне:

Маслините се нарязват на ситно и се намачкват заедно с копъра, магданоза и авокадото. Не е нужно да се прибавя сол, защото маслините ще овкусят достатъчно.
Питката се срязва хоризонтално на две половини. Долната половина се намазва с получената авокадово-маслинова паста. Отгоре се нареждат резенчетата краставица и месото. Похлупва се с втората половина от питката.

Гречка с авокадо

5 начина да включите авокадо в менюто си

Необходими продукти (за 2-3 порции):

Начин на приготвяне:
 

Гречката се сварява във вода заедно със сол и чесън на прах (на вкус), докато набъбне и зърната се разпукнат.

Става вкусна, когато се вари дълго време (2 часа) на бавен огън или в йенско стъкло във фурната.

След достигане на кулинарна готовност се отцежда. Прибавя се нарязаното авокадо и се разбърква.

Салата "Бяло-зелено-червено"

5 начина да включите авокадо в менюто си

Необходими продукти (за 1 порция):

  • 1 малка сурова тиквичка
  • 2 домата
  • ½ авокадо
  • 10 гр суров белен слънчоглед
  • морска сол
  • 10 мл зехтин

Начин на приготвяне:

Тиквичката, доматите и авокадото се нарязват на кубчета. Овкусяват се със солта и зехтина. Разбъркват се добре.
Поръсват се със слънчогледовите семки. Салатата се консумира непосредствено след приготвяне.

Шоколадов крем с банан и авокадо

5 начина да включите авокадо в менюто си

Необходими продукти (за 1 порция):

  • 1 банан
  • ½ авокадо
  • 2 ч.л. натурално какао
  • кокосови стърготини за поръсване

Начин на приготвяне:

Бананът, авокадото и какаото се пасират до получаването на хомогенно кремче.
Сервира се в стъклена чаша и се поръсва с кокосови стърготини.

Може да се използва и като шоколадов топинг за плодове.
Кремът се слага в средата на плоска чиния, а наоколо се подреждат нарязани плодове или мини плодови шишчета (с помощта на клечки).

Това са някои от експериментите ми с авокадо напоследък. Надявам се, че съм успяла да ви вдъхновя.

Ще се радвам, ако споделите вашите любими комбинации и експерименти.

Приятно прекарване в кухнята и да ви е вкусно!

Вижте още:

Прочетете и тези полезни материали:
Как да намалим захарта
Тиквено семе (Pumpkin seed)
Свежи зеленчуци за свежи мисли и идеи
Хвощ
Тропическите плодове (I част)
Българи в чужбина: Лъчезар Петков
Свиване

Новият Passport на BlackBerry се превръща в спасителен пояс за канадците  

Новият Passport на BlackBerry се превръща в спасителен пояс за канадците
Миналата седмица BlackBerry пусна на пазара новия си смартфон с нестандартен дизайн под името Passport и първите му дни по…

септември 28, 2014

Свиване

Три дни в Сараево (2014)  

Новият български филм „Три дни в Сараево“ тръгва по кината от 30 септември в програмата на Дом на киното, кино „Одеон“ и Евросинема. Лентата е дело на Николай Тодоров, чийто дипломен проект „Минутите след това“ печели няколко международни награди, включитлно наградата „Джеймисън“ на София Филм Фест за най-добър късометражен филм. Не минути, а цели седем години по-късно режисьорът и сценарист ни отвежда в столицата на Босна и Херцeговина за три дни.

Три дни в Сараево (2014)

Лентата ни запознава с две млади жени – Маргита и Манца, които пътуват от две различни държави, за да се срещнат в Сараево – град, който сънуват без дори да са били там. Двете се впускат в това пътуване с единствената цел да разгадаят сънищата си, като опознават града, споделят емоции и спомени. Още с първите кадри филмът прави сериозна заявка за дълбочина и съдържание. „Три дни в Сараево“ е своеобразно психологическо изследване на връзката между съзнателно и подсъзнателно, минало и бъдеще, човек и място, действителност и желание. За съжаление обаче тази идея се оказва прекалено амбициозно начинание за Николай Тодоров, чиято първа грешка е може би дължината на филма. Замислен като късометражен, впоследствие той е заснет като 50-минутен – времетраене, прекалено дълго, за да отговори на емоционалната наситеност на един късометражен проект и същевременно прекалено късо, за да разкрие целият потенциал на сюжета, както би го направил един пълнометражен филм. В крайна сметка историята остава недоизказана, персонажите – недоизградени, филмът – не съвсем доизживян.

За състоянието на персонажите можем да търсим пряка отговорност в актьорската игра. Тук Николай Тодоров използва похват, вече изпробван от не един и двама големи режисьори – той скрива сюжета на филма от актрисите си, оставяйки ги сами да преоткриват своите персонажи, докато в същото време ги градят. И ако този подход към актьорската игра може да бъде изключително успешен и въздействащ, то в други случаи има точно обратния ефект – неубедителност, граничеща на моменти с най-обикновено неумение. Монотонният, лишен от емоция и някак неестествен говор на едната от актрисите ни подхваща още от началото на лентата, рушейки всякаква емоционална връзка между зрителите и историята. Дори това обаче не успява да развали някои от истински силните сцени в лентата – достатъчно е само да споменем диалогът в гробищата.

Три дни в Сараево (2014)

Музиката успява да улови както вътрешния свят на героините, така и духа на града. Под звуците на класически и рок ритми, пред зрителя се разкрива град, обвит в мистицизъм. Обикаляйки измежду ъндърграунд клубове и осивяли, продупчени панелки, камерата ни развежда из Сараево по всяко време на денонощието, запознавайки ни както с вечерното му очарование, така и с „действителността“ на дневна светлина. Пред зрителя се разкрива може би най-труднодостъпната столица в Европа – запазила своята атмосфера и останала, доколкото е възможно, леко встрани от глобализацията и тоталния комерсиализъм.

Именно затова и изборът на Сараево не е случаен – това е място с противоречива история, място, което среща красиво и грозно, надежда и болка. „Градът във филма е не просто фон на действието, той носи собствен дух и образ едновременно на спокойствие и възбуда“, казва режисьорът. И въпреки няколкото сполучливи опити да пресъздаде точно тези усещания, лентата не успява да ни потопи докрай в атмосферата на Сараево, да ни накара да почувстваме 50-те минути като три дни. Неизбежното въведение в сложната историческа, политическа и социална обстановка като че ли заслужава по-сериозно отношение от няколко подхвърлени реплики и кадри на порутени сгради. В крайна сметка обаче военна драма не е основната цел на лентата и по-добро хрумване би било политически нотки въобще да не бъдат вкарвани, а щом веднъж са – то да бъдат доразвити в дълбочина. Ала тук отново можем да се върнем към дължината на лентата.

Макар донякъде мудно и объркано в началото, в крайна сметка сякаш пътуването до Сараево си заслужава, а финалът му – при все че не е универсален и „за всеки“ – е най-докосващият момент в този български филм. „Три дни в Сараево“ е лента, която като че ли не се вписва в българската кино действителност, и едновременно с това е нейно отражение – малко неясна, но амбициозна, сантиментална, човешка. Българското кино, от своя страна, някак напомня на самият Сараево – две неща, чиято слава ги предхожда и които, постепенно и въпреки смътните времена, намират своето място и бъдеще.

Нели, Никс

Свиване

WordCamp Europe 2014  

wordcamp-europe-2014

Въпреки серия други неща за вършене този уикенд, успях да мина през WordCamp Europe 2014. Няколко неща ми направиха впечатление веднага: как от входа те заговарят на английски; колко много интересно изглеждащи хора има (и колко малко приличат на стереотипни програмисти); колко позитивно се усеща самото събитие. Признавам си, че рядко на събитие в София имам усещането, че съм на международна конференция – дори ако лекторите са повече от интересни и има достатъчно хора, с които да си говориш. WordCamp беше един от тези редки случаи.

Присъствах на малка част от сесиите, като се ограничих до тези, които няма да ме накарат да се чувствам глупава :) т.е. пропуснала съм всички теми за начинаещи и напреднали дивелъпъри. Със сигурност и там е имало интересни неща от WordPress гурута и вероятно някой друг ще разкаже за тях.

Моят ден 1 започна късно с Adrian Zumbrunnen, който направи жестока презентация за своя проект FrontKit – нещо за distraction-free writing, нещо като frontend editor, нещо като нищо на света :)  Идеята е интересна и инструментът позволява да се фокусираш върху съдържанието и представянето му пред публика, а след това да се забавляваш с всички допълнителни елементи. Идеята е интересна и бих я тествала, а Adrian представи не само демото, но и някои интересни случки от пътя до идеята. Най-много ми хареса:

Content creation is about making the web work.

Karin Christen ни разходи из света на прототипирането (трябваше да погледна в Google как е “prototyping” на български) и сподели своя опит в създаването на уеб-платформи. Основното, което ме привлече в презентацията й, беше типа case study, което показа – e-commerce сайта ricardoshops.ch, сложен проект с много различни типове продукти, от лаптопи до вина. Основната идея на представянето беше да се започне максимално рано с пълнене на истинско съдържание в прототипа, така че лесно да се засекат проблемни елементи. Вкарайте различните звена на екипа – research, concept, visuals, frontend, backend – максимално рано в проекта, за да черпите от опита на всички.

Финално за деня, Dario Jazbec Hrvatin разказа как провежда usability testing и какви са най-важните трикове тестовете да извличат важната информация. Тестове по Skype или Google Hangout са напълно ОК, както и не е нужно да следите монитора на тестера – стига да задавате правилните въпроси. И най-важното:

UI тестерите трябва да знаят, че не тествате тях – тествате продукта си и те го тестват от ваше име.

Q&A сесията с Matt Mullenweg беше една от най-чаканите сесии за повечето посетители – все пак, друго си е да ти говори един от създателите на WordPress. Покрай целия разговор отново ми стана топло и приятно за WordPress, с богатството на хора, които инвестират време и усилия в една платформа, която ползваме много хора и от която полза имат много бизнеси. От open source може да се печели и всъщност кумулативно спечеленото от WordPress е много повече отколкото от повечето други CMS-и, въпреки че това може да значи много форми да печелят по малко. А нещото, което много притеснява Matt, са smiley-тата – само те не са retina-ready в WordPress ;)

Последната ми презентация на WordCamp Europe беше свързана с мозъка. Hugo Fernandes говори за креативността и начините да запазиш детското творческо мислене и след стандартизиращия ужас на тийнейджърството, когато младите най-сериозно се запознават с калъпа, по който са правени всички. Липсата на креативност по-скоро е заучена, както показват изследванията на George Land – накратко, от 98% креативни индивиди на 5-годишна възраст се превръщаме в сиви възрастни, от които само 2% са креативни. Hugo съветва да забравиш страха, да отпуснеш въображението си и да действаш, когато идеята дойде. И, както ни показа по време на презентацията, да се научиш да рисуваш извън очертанията.

За мен WordCamp беше това – интересни теми, интересни хора и много зареждаща енергия. До следващия път!

И една бележка под линия – осъзнах, че съм хипстърът на WordCamp-овете и през 2010 бях сред първите лектори на WordCamp Bulgaria! :)

___
снимка: Matt Mullenweg

Постът WordCamp Europe 2014 е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Свиване

"Къщата на терора" - за да остане следа  

Трябва да си там.
Трябва да се хванете за ръце, трябва да се вкопчите, да се спогледате, трябва да спрете и да вярвате във всичко, и в невъзможното, поотделно в погледа, дланите, усмивките, безмълвието на всеки. Тази вяра прогонва изкрещялия страх на инстинкта и тази вяра прави - макар и за минутки - един народ свободен...
И това никога вече не може да се забрави.
Народ, който забравя всеизпълващата тишина на своята революция, не заслужава свободата.
Жолт Байер


Намира се на един от централните булеварди в Будапеща, сред луксозни магазини и будки за фаст фууд. Погледът на минаващите оттам веднага е уловен от черно-белите снимки на стари и млади хора, в униформи и без, наредени по фасадата, като по надгробен паметник. Ако вдигне очи, минувачът ще забележи необичайната козирка на сивкавата сграда, в която от двете страни са изрязани две еднакви думи - "TERROR". Първото впечатление е стряскащо, но не може да се сравни с онова, което очаква всеки, прекрачил прага на това страховито място.


"Къщата на терора" е най-зловещият музей на потисническите режими от ХХ век, в който можете да попаднете! По време на Втората световна война същата тази сграда е била щаб-квартирата на унгарските нацисти. Когато комунистите идват на власт, те превръщат мястото в централа на тайната полиция.  Ако се престрашите да влезете там, ви очаква една разходка из дебрите на фашисткото и комунистическо минало на Унгария, която не може да се сравни с нищо, прочетено в интернет или в дебелите книги.


Всичко започва още от входа на внушителната сграда - в центъра на приземния етаж те посреща цял-целеничък руски танк с насочено към влизащите дуло. Зад танка, издигаща се няколко етажа нагорде, стои стена от снимки на хиляди жертви, загинали в Къщата на терора. Нищо неподозиращият посетител не знае, че го очаква една спираловидна разходка по етажите и подземията, станали свидетели на толкова много човешки нещастия.
Коридор с имената на палачите

Първата зала е посветена на двукратната окупация на Унгария. В полутъмно помещение е издигната стена с монитори - едната й страна е в черно и символизира германската окупация от 1944 г., а другата е червена, напомняща съветската окупация от 1945 г. На фона на зловещ индъстриъл метъл от двете страни вървят видео кадри на стрелящи оръдия, разрушавани сгради и нахлуващи германски и съветски войници. Пътешествието продължава отново в полумрак, за да ни въведе в залата, посветена на унгарския фашистки режим, наложен от Партията на кръстосаните стрели на Ференц Салаши. Едно след друго следват помещения, в които се показват сцени от концентрационните лагери ГУЛАГ, униформи на мъчителите, снимки и видео клипове с лицата на жертвите... Една от залите е превърната в лабиринт, посветен на репресиите срещу земеделските производители и т. нар. "кулаци", въпреки че в унгарския няма еквивалент на тази дума... Ужасяващ, тесен лабиринт от пластмасови тухлички, който те кара да се почувстваш смазан, притиснат, в безизходица - препратка към усещането на  репресираните селяни през 50-ге години. Същият коридор излиза в стая, изпълнена с огромно количество досиета. Безкрайни редици папки напомнят за баналността на злото, превърнато в бездушна бюрократична машина.


Една от най-въздействащите зали се намира на същия етаж. Представлява напълно празно помещение, в средата на което има полупрозрачна черна завеса, която очевидно покрива голяма черна съветска лимузина. В следващия момент светлините угасват, а вътрешността на купето грейва, за да покаже кървавочервената плюшена тапицерия на лимузината и безвкусния, макар и луксозен кич на обзавеждането й. Страховито и гротескно едновременно!


Разглеждайки, не мога да не отбележа колко концептуално е замислено и реализирано всичко в "Къщата на терора". Не можеш да предадеш усещането за кошмара на диктатурата с най-обикновени витрини и музейни експонати. Тук всичко е създадено с цел не само да информира, да свали завесата над миналото - създадено е, за да те сграбчи за гърлото с цялостното аудио-визуално изживяване, което предлага. Дори музиката, която се променя изцяло в синхрон с настроението на посетителя - от брутален и тежък индъстриъл в началото на обиколката, през истерични диктаторски речи, до минорни и тихи мелодии по стълбището, водещо към параклиса в памет на жертвите. Тъмнината, която доминира в повечето помещения, също е с голямо символно значение. Осветлението, когато го има, е изключително въздействащо - подчертава и засилва усещането за страх, за ужас, а обагрените в червена светлина коридори напомнят за кървавите издевателства, извършвани между стените на същата тази сграда.


Когато си завършил обиколката на двата етажа музейно пространство, главата ти вече пулсира от безброй емоции. Дизайнерите на музея са се погрижили за това да се почувстваш възможно най-угнетен и да съпреживееш поне за час ужаса на диктатурата. И най-естественото нещо тогава е бързо да потърсиш коридора, по който отново да излезеш на дневна светлина и да се зарадваш, че всичко това е в миналото и че живееш в свят на относителна демокрация. Ето, зад онзи ъгъл виждаш коридор и тръгваш натам с надеждата да води към изхода. Вместо това обаче попадаш в призрачно стълбище, където, облени от кървавочервена светлина, се извисяват скулптори в стил социалистически реализъм. Мъжествени работници са застинали пред наковалня. Храбри селянки напрягат мишци над сноп жито. Устремени към нищото войници размахват пушки в ръце.


Стълбището е празно - потокът на посетителите е останал встрани. Усещането за мистичност се допълва от почти надгробната музика, която се носи от невидима аудио система. Продължавам надолу покрай войниците, спускам се край наковалнята и достигам подземитето, където ужасът придобива нови измерения.


Тук, в мазето от червени тухли, е залата, посветена на Унгарската революция от 1956 г. Надпис на унгарски на стената предупреждава: "Руснаци, вървете си вкъщи!". Там е и едно от знамената с изрязан комунистически герб, който става символ на обречената революция. Следват безкрайни лабиринти от мрачни, тесни килии. В килиите са наредени снимки на някои от хората, загинали там. До тези лабиринти са достигнали съвсем малко от престрашилите се посетители и в ушите започва да бучи пулсиращ ужас и желание по-скоро да излезеш, да вдишаш въздух, да се събудиш от кошмара. Ускорявам крачка и хвърлям съвсем бързо по един поглед на всяка килия. И там, в самото дъно на подземието, погледът ми е прикован от светлини. В изцяло мрачната зала е израснала истинска гора от кръстове, сред които стърчат прътове с мъждукащи фенерчета върху тях. Тук обиколката приключва. Това е своеобразният параклис в памет на хилядите хора, загубили живота си под знака на петолъчката и кръстосаните стрели. Тук усещаш в най-пълна степен жестокото лице на диктатурата. Сред мрака и тишината на тухлените стени почти можеш да съзреш контурите на всички онези лица, на всички онези изгубени мечти, надежди, планове...


Обръщам се и бързо търся изхода. Отново минавам покрай зловещия танк, който посреща поредната група посетители. Още една крачка и съм навън, където слънцето грее и кръвта се връща обратно във вените. "Къщата на терора" обаче вече е оставила незаличим отпечатък в съзнанието ми.


Публикуваните в този разказ снимки са правени в нарушение на правилата в музея. Там е забранено да се снима. Не изпитвам никакво чувство за вина нито заради снимките, нито заради факта, че ви разказах толкова подробности. Причината е, че нито снимките, нито думите могат да пресъздадат дори бегло усещането, което човек изпитва в "Къщата на терора". Това е нещо, което трябва да се изживее. Посещавал съм доста музеи, посветени на историята, но никога до този момент не бях виждал нещо подобно. Дори няма да започвам темата с неминуемите сравнения за това как е у нас... У нас... имаме музей на социалистическото изкуство. Толкоз. Изводите може да прави всеки за себе си.


Ако имате път към Будапеща, адресът е бул. "Андраши" 60. Посетете... ако ви стиска.
Свиване

Уродливият котарак  

Опитах се да го преведа на български. Не можах да го постигна истински. Който умее по-добре от мен – нека го направи. Струва си.

А дотогава се надявам да го разберат и на руски.

Когда-то давно жил я в стареньком доме.
С тех пор пролетел не один уже год.
И всем его жителям было известно
Насколько уродлив был местный наш кот.
Уродливый кот был всегда узнаваем –
Он был одноглазый и с ухом одним.
И знал он, как трудно на свете бывает,
Когда ты один и никем не любим.
Оторванный хвост, и поломана лапа
Срослась под каким-то неверным углом.
И множество шрамов.. А был он когда-то
Приятным на вид полосатым котом.
Кота никогда и никто не касался.
Бутылки и камни бросали в него.
Водой ледяной поливали из шланга.
Пытаясь прогнать со двора своего.
И лапы ему защемляли дверями,
Когда он пытался войти в чей-то дом.
Страдая от боли, зализывал раны
Уже много раз он под чьим-то окном.
Но все удивлялись, насколько отважен
Был этот невзрачный уродливый кот.
И если из шланга его поливают –
Он мокнет покорно, но не отойдёт.
И даже когда в него что-то бросали,
Он тёрся о ноги о ласке прося.
Увидев детей, он бросался за ними.
Мечтал о заботе, да только вот зря..
Не мог он понять, почему в целом мире
Не встретить того, кто бы смог приютить.
И хоть он уродлив и грязен снаружи,
Но с чистой душой и умеет любить.
Однажды кота покусали собаки,
Что жили напротив в соседнем дворе.
Послышался лай и о помощи крики.
Спустился я вниз – кот лежал на земле..
Уродливый кот был ужасно искусан,
Всё тело в крови. Он почти умирал.
Пытаясь укрыться от страха и боли,
Свернувшись в клубок, неподвижно лежал.
Он знал – наступает конец грустной жизни.
И след от слезы пересёк его лоб.
Я нёс его в дом, он хрипел, задыхался.
Мне стало вдруг плохо, меня бил озноб..
Я чувствовал то, как ему было больно.
И как тяжело ему просто вздохнуть.
Но вдруг он к лицу моему потянулся
И робко меня попытался лизнуть.
От слёз задыхаясь, к нему я прижался.
Прильнул он к ладони моей головой.
Его добрый глаз вдруг ко мне повернулся –
И кот замурлыкал, почти неживой..
И даже сквозь самые сильные боли
Просил этот кот лишь о капле любви.
О капле сочувствия, что в этой жизни
Мы доброе сердце сберечь не смогли.
Я в этот момент неожиданно понял,
Что самый красивый и любящий тот,
Кто смотрит сейчас на меня, умирая,
Обычный уродливый уличный кот.
Впервые он чувствовал чью-то заботу.
Нашёл он того, кто сумел полюбить.
И счастлив, что встретил того, кто смягчает,
А не пытается боль причинить…
Он умер чуть раньше, чем мы были дома.
Я сел у подъезда с котом на руках.
Держал его долго, пока не стемнело.
В душе поселились тревога и страх.
Ведь я осознал, что несчастный калека
Меня изменил за один только миг.
Он мне сообщил о страдании больше,
Чем тысячи лекций, уроков и книг.
Он мне расцарапал не тело, а душу.
И пусть в моей жизни немало забот,
Но я к одному только буду стремиться –
Учиться любить как Уродливый Кот…

Автор: Игорь Мазунин

Бизнес: КапиталКариериПазариHo Re MagРегалStroitelstvo.infoОдитFoton.bgОнлайн магазинБлог

Новини: ДневникRe:TVЕвропаForeign Policy - България

IT: IDG.BGComputerworldPC WorldCIONetworkworld

Развлечение: Бакхусpipe.bg

In English: The Sofia EchoProperty Wise BulgariaExpat In Bulgaria