Ако леко сте се съмнявали, че Летище София се управлява от група клоуни, вече всичко е ясно.

Всички стъпващи в България ги приветства въртяща се врата с надпис “PLEASE, CLOSE THE DOOR!!!”

Плюс това, единственият банкомат на Терминал 2 не работи. А чейндж бюрото сменя 1 евро за 1.6 лева.

с или без мораториум, ясно е, че ГМО и без законно разрешение си има у нас, да не говорим за вносни храни, не от ЕС (например от Китай)

очевидно генно модифицирани храни у нас има под път и над път, данните са от 2004-та насам, официални

при изследвани соя, царевица, ориз става ясно, че има доста продукти, съдържащи яко (разбирай над допустимите 2%, лошото е че не се казва колко, може да е и 100%) ГМО – вафли, салами, луканки, наденици – все българско производство! тези продукти са на трапезата ни ежедневно …

ето малко цитатче:

“Нестандартни проби, които би следвало да бъдат етикетирани са:

-         КРЕНВИРШИ. Пробата е постъпила за изследване от РИОКОЗ Перник, с резултат над 2,0% ГМО, българско производство.
-         СУРОВИ КЕБАПЧЕТА. Пробата е постъпила за изследване от РИОКОЗ Пазарджик, с резултат над 2,0% ГМО, българско производство.
-         КЕБАПЧЕ ОТ СВИНСКО МЕСО. Пробата е постъпила за изследване от РИОКОЗ Сливен, с резултат над 2,0% ГМО, българско производство.
-         СОЕВИ ГРАНУЛАТИ.Пробата е предоставена за изследване от РИОКОЗ Русе, с резултат над 2,0% ГМО, произход Сърбия.
-         СОЕВ ГРАНУЛАТ. Прабата е предоставена за изследване от РИОКОЗ Габрово, с резултат над 2,0% ГМО, произход Бразилия.
-         ВАФЛИ ОБИКНОВЕНИ С ЛЕК ЛИМОНОВ КРЕМ. Пробата  е предоставена за изследване от РИОКОЗ Бургас, с резултат над 2,0% ГМО, българско производство.
-         БЯЛО СОЕВО БРАШНО „IZZI”. Пробата е предоставена за изследване от РИОКОЗ Пловдив, с резултат над 2,0% ГМО, внос от Сърбия.”
пълните данни тук, на сайта на Национална лаборатория за контрол на ГМО

ГМО вреди, за сега доказано на:
- репродуктивното здраве
- алергии и натравяния
- ракови заболявания – а броят на заболелите от злокачествени заболявания у нас нараства ежегодно!

държа да знам, че даден продукт няма ГМО. моля ако няма – слагайте надпис “без ГМО”! искам да знам, когато дадена храна има ГМО!

     Съвсем в центъра на града има квартал, където къщите са строени в малки симпатични квадрати, улиците са широки и чисти, а по тях се извървяват стотици хора. Кварталът е сравнително тих и не се отличава с абсолютно нищо. Освен с една къща. Някога хората в града ѝ обръщаха внимание, после постепенно свикнаха с нея и престанаха да я забелязват. Сега тя е интересна единствено на пришълците или поне на онези от тях, които привлечени от слуховете, губят часове от времето си за да я намерят. Не всеки успява. Казват, че когато я видиш за първи път, гледката е впечатляваща.

     Над къщата не спира да вали. По керемидите ѝ непрекъснато се стичат капки топъл, кристален, меланхоличен дъжд, понякога пороен, друг път просто ръмящ, но безкомпромисен и непрестанен. Дъжд който не напомня сълзи, нито поражда сантименталност, не се насилва да мирише (а някак успява), който не се опитва да се гърчи и разпилява, а целеустремено се плъзга надолу. Изсипва се и поглъща къщата, сякаш е залък хляб, потопен в клокочещата му непочтителна уста. Препускащ, изтощителен дъжд, който се омотава и сякаш се готви да схруска постройката, оставяйки само прогнили дъски. Рисува я, опитва се да я съблече и да напъха езика си във всяка кухина, плъзга синкавите си пръсти през прозорците и вените му очертават пустини. Дъжд, който си вярва, че е възможен, но не желае да се обяснява точно колко.

     Дъждът няма своя история. Къщата също. Тя принадлежи на г-н Такаретов.

     Историята на г-н Такаретов е съвсем простичка. Г-н Такаретов живееше обикновено. Един ден се влюби. Усещането дойде като малък тайфун, подхвана го от петите, плъзна се бавно нагоре и се запромъква из цялото му тяло като в стая, в която внезапно е станало течение. Всеки път когато само си помислеше за Нея, той се препотяваше, започваше да трепери, а два часа след това му се привиждаха разни неща и не можеше да се отърве от глупави халюцинации.

     Г-н Такаретов установи, че е съвсем неподготвен. Любовта правеше ужасни неща с главата му, оплиташе го, караше да мисли с часове за неща, които до вчера му бяха изглеждали елементарни. Сякаш беше съвсем различен човек, чиито реакции не можеше да контролира по никакъв начин. Бъбреците му се разместваха, коремът се свиваше, тананикаше си на сън и така се въртеше в леглото, че сутрин перчемът му щръкваше нагоре и нищо не можеше да го накара да прилепне отново към главата му. Г-н Такаретов мечтаеше! Нещо, което винаги беше разбирал като особена загуба на време. Сега просто се захласваше по някаква си негова мисъл и се насочваше нанякъде, като в резултат или отиваше на определено място без, ама никак, да знае какво го е отвело там, или се удряше в разни предмети и започваше да псува така, че хората около него веднага се дръпваха встрани. Последният път така замислено се разхождаше из стаята, че съвсем без да забележи, с всичка сила се фрасна в стъклената врата на терасата. Не беше редно! Мислеше си как ако Тя знаеше би казала: „Ами г-н Такаретов, разбира се, че на света са се случвали и по-странни неща от това!”. Щеше да го каже първо, защото беше една особено изискана млада дама и второ, защото наистина щеше да си го помисли. В главата си провеждаше безброй разговори с нея и във всеки тя го наричаше господин и му говореше на Вие. Това беше съвсем естествено, имайки предвид, че никога не се бяха запознавали. Просто една сутрин, докато си препичаше филийки хляб на котлона в хубавата си малка кухня, г-н Такаретов съвсем разсеяно се загледа през прозореца и я видя да пресича улицата. Разбра, че за да те сполети ГОЛЯМАТА любов е необходимо съвсем малко време. Малко след това започна да кашля и да се задушава. Не от ГОЛЯМАТА любов, а просто защото филийките му бяха станали катранено черни и от тях се вдигна задушлив гъст дим, когато се опита да ги премести. Изглежда усещането беше просто овъгляващо, защото същото се повтори с последвалите ги две филийки, а после и с тези след тях. Накрая му се наложи да се откаже от идеята за препичане. За сметка на това, съвсем сериозно реши да излезе и още същия следобед да си купи тостер с таймер. Всичките тези идеи минаха през главата му едва след като вече беше установил колко е влюбен, което ги накара да изглеждат още по-незначителни отколкото така или иначе си бяха. Г-н Такаретов мразеше незначителните неща. И понеже всички наистина важни неща някак си се състояха от куп незначителности, той използваше случая, за да мрази и важните неща.

     Скоро г-н Такаретов установи, че е станал така дразнещо драматичен, романтичен и сантиментален, че лазеше непоносимо дори по собствените си нерви. Сутрин се будеше с усмивка, пускаше музика и си танцуваше под душа. На всичкото отгоре беше започнал да мирише цветята в саксиите на перваза, а това беше особено обезпокоително най-вече поради факта, че в саксиите отдавна не бяха пораствали цветя, така че му се налагаше да забива нос в пръстта, а после да го отръсква с бурно кихане.

     Любовта е просто едно голямо безобразие!

     За г-н Такаретов всичко предвещаваше да трае изключително кратко и да приключи съвсем безболезнено. Той беше безкрайно свит човек и ако зависеше от него, никога не би се запознал с обекта на всичките си мечтания от месеци насам. Работата беше, че не знаеше името ѝ, а така и не я видя да преминава отново по неговата улица. Дори да беше преминала обаче, той надали щеше да събере смелост да я заговори. Никога не беше приемал сериозно теорията, че ако поне опиташ, това вероятно би увеличило шансовете да се случи … нещо. Възможно беше именно това да бе довело ежедневието му до там, че всеки ден досущ приличаше на предния и дори му се струваше, че една и съща рижо-кафеникава котка съвсем умишлено и напук пресичаше улицата точно в 7 и 49 всяка сутрин, като през ден дори се обръщаше, за да го изгледа многозначително.

     Та, може би всичко щеше да трае кратко и г-н Такаретов нямаше да се превърне в един съвсем изперкал влюбен откачалник, ако упорито не настояваше да нарича „единствени” и „незаменими” всички хора около себе си. Благоприятстващо се оказа и че в една съвсем тиха и приятна майска вечер от отсрещната къща без никаква следа изчезнаха няколко хиляди и кутия бижута с петорно по-голяма стойност от парите (без дори да броим сантименталната). Г-н Такаретов, чиято къща, според полицията, внезапно се беше превърнала в наблюдателница, трябваше да дава дълги обяснения. В кухнята му нахлуха групичка полицаи, които докато неуморно похапваха от запасите в хладилника му, не преставаха да го разпитват какво беше видял, надвесваха се през прозорците (щяха дори да му смачкат цветята, ако той предвидливо не беше пропуснал да посади такива), мотаеха се на терасата, пъхаха се във всяка дупчица, а един от тях не пропусна да му намекне и че върху кухненския шкаф се е насъбрала малко прах и няма да е лошо да поизбърше.

     Г-н Такаретов не беше видял крадците. Което беше доста странно след като рядко отлепяше нос от прозореца напоследък. Независимо дали се хранеше, пиеше нещо или просто минаваше покрай кухнята, той неизменно придобиваше занесен вид и се застояваше там с вперен в улицата поглед. На самия него също му се струваше невероятно странно, че не беше видял нищо. Не беше видял дори леко раздвижване и това при положение, че ужасно, ама ужасно усърдно се беше вглеждал именно за такова.

     Полицаите по-скоро му повярваха. Или повярваха, че той по-скоро е човек неспособен да скрие каквото и да било. Г-н Такаретов беше учтиво помолен да обръща внимание на съседната къща и да уведоми полицията, ако все пак забележи нещо. Едва пет минути след като напуснаха къщата му, г-н Такаретов беше убеден, че не просто е бил учтиво помолен. На него му беше възложена задачата да следи и наблюдава. Той се зае с възложената задача с цялото усърдие, на което беше способен. Наблюдаваше, наблюдаваше и наблюдаваше. Съвсем скоро така се вживя в наблюдението, че трудно можеше да извършва каквато и да било друга дейност, освенq че понякогаq докато гледаше улицата и си представяше как Тя минава по нея, му се удаваше да се изчерви. Това беше наистина сладко и сантиментално и би разчувствало всеки. Наоколо обаче нямаше друг освен него.

     Г-н Такаретов не се запозна с нея. Така се случи. Или не се. Въпрос на гледна точка. Не я видя отново, не я докосна, нито чу гласа ѝ. Въпреки това хиляди пъти се обръщаше разтреперан на улицата, убеден че сянката ѝ е преминала по стената до него. Друг път се будеше сигурен, че е усетил дъха ѝ до себе си. Че ако само погледне към ъгъла на вратата, тя ще е там. Понякога се обръщаше и му се струваше, че току що се е скрила зад ъгъла или пък улавяше отблясък от пръстена на ръката ѝ в прозорците на съседните сгради. Въобразяваше си, че тялото ѝ е невидимо и всеки момент, докато върви, може да го настъпи и дори да продължава да върви върху него в продължение на часове. Сякаш присъствието ѝ се разливаше навсякъде заедно с дъждовните капки и беше съвсем възможно да се претопи в него. Понякога потапяше ръката си в съд с вода и я задържаше известно време. Стискаше бавно в юмрук, после отпускаше и оставяше водата да се разстила из линиите на ръката му. Беше сигурен, че такова би било нейното докосване.

     Когато вали, г-н Такаретов излиза навън и се разхожда из влажните, празни улици. Често остава у дома и наблюдава, чака, надява се. Понякога му се струва, че самият той е наблюдаван. Възможно е да е прав, макар кварталът да е съвсем порядъчен. В него има само една къща, в която капчукът не спира да тече.

     Тази къща привлича. Стъпвайте внимателно. Тя притежава свой аромат. Първоначалният мирис те докосва леко и нежно, подобно пеперудено крило. Той подчинява. Парализира. Изтръсква се върху ти и татуира върху ръката ти цяла палитра от изкушения, но не позволява да оближеш дори възгничката на пръста си за да ги усетиш. Когато решиш, че всичко е само изкусна игра на въображението ти, те обгръща дъх на океан. Тласък подобен на малък инфаркт те блъсва надолу, не те оставя да вдишаш, сграбчва сърцето ти в паяжина и го разхвърля на хиляди люспи от разноцветни молекули. Единственото което усещаш е дълбочина. Притегляща. Гравитационна сила, която не намалява и не намалява. Силата на ароматa затихва след около 27 часа, но пак има остатъчен мирис, който продължава още приблизително толкова.

     С ароматa се свиква. След време той спира дори да се усеща и човек решава, че е попаднал под влиянието на някаква самозаблуда. Може и така да е. Има въпроси, които никога, никога, никога не трябва да получават отговор. Никой не може да потвърди или отрече със сигурност, защото никой никога не се е връщал при къщата, нито я е виждал два пъти.

     Много хора никога не успяват да я намерят, но истината е, че къщата е там.

     Г-н Такаретов обърна стола си към прозореца. Наблюдението го изискваше. Продължи да си говори с Нея на ум и някак естествено премина на „ти”. Понякога водеха дълги разговори. Друг път просто сядаха и мълчаха. Тя обичаше възклицанията. Казваше „Ех!”, „Ах!”, „Хм.”, а също и „Ммм…”, което му беше любимо.
     - Кажи „Ммм…” – молеше я.
     - „Ммм…”.
     - И на живо ли го казваш така?
     - Да.
     - Много бих искал да чуя. Някога.

Цветелина Георгиева в “Кръстопът”

     В сряда (10.02.2010 г.), за 19:00 часа в кафе-книжарница “Пингвините” (София, ул. “Граф Игнатиев” №18, ет.4, Orange center) е насрочена премиерата на новата книга на Росица Ташева „Колкото до Шотландеца” (”Колибри”, 2010 г.). Книгата ще представи Силвия Чолева, а забавните откъси, които ще бъдат прочетени, със сигурност ще направят червеното вино излишно като средство за постигане на добро настроение, но то (виното) все пак ще е в наличност (за присъствието на доброто настроение вече беше изрично потвърдено)
     Kолкото до „Колкото до Шотландеца”, трябва да се знае следното (според анонса на издателството): Шотландеца е художник от онези, които отдавна не рисуват. Освен че не рисува, Шотландеца прави още няколко неща в живота си: жени се, търси си работа, сънува думи, посещава любимите си кръчми и се опитва да продаде картина. Иначе му трябват две неща – пари и любов.
     Заедно с Шотландеца по страниците на книгата шестват журналистът филолог и българофоб Бени и магистър-фармацевтката Соня, която рисува върху копринени шалчета, Стефан Социалния със Запорожеца и доктор Пешева със стиснатия си съпруг. Както и: 1 академик и 1 професор, 1 летяща котка и 1 плаващо куче, 1 тийнейджърка и 1 студентка. Както и: премиери, мандатоносители, родолюбци, терминатори и всякаква друга фауна. Както и: 1 тайнствена китайска мисъл и 1 не по-малко тайнствена картинка на делфин.
     Какво може да удържи всичко това на едно място? Елегантното чувство за хумор.

     Росица Ташева е родена в София, където завършва английската гимназия и “Френска филология” в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на нашумелите хумористични книги „За дипломатите и хората” и „Домашен апокалипсис”. Работила е в агенция „София-Прес”, в посолството на Франция в София и в посолството на България в Париж. В момента е редактор в издателство „Колибри”. В неин превод от френски са излезли около 50 книги на автори като Балзак, Мопасан, Флобер, Селин, Албер Коен, Сан Антонио, Милан Кундера, Чоран, Жьоне…

     Предлагаме ви и откъс от “Колкото до шотландеца”:

     Викаха му Шотландеца, защото дядо му бил от Габрово. Дядо му на Шотландеца само бил от Габрово и всъщност почти целия си живот прекарал в Княжево. Там още с пристигането си парирал всякакви недобронамерени опити да бъде наречен Габровеца и без колебание и душевна борба се присъединил към благородния клан н Шон Конъри, за когото по онова време още никой не бил чувал. Толкова за дядото, който предал прякора на сина си, а той го хързулнал на своя син.
     Шотландеца беше художник малко или повече над четирийсетте, носеше дълга до кръста коса, широкопръстието му бе пословично, но въпреки това си харесваше прякора, както харесваше и себе си. Шотландеца обичаше да казва, че когато се погледне сутрин в огледалото, с удовлетворение установява колко е хубав. Казваше го години преди в нашумялата си автобиография Андрей Кончаловски неволно и поради незнание да си припише думите му още от първия ред.
     Дългата коса Шотландеца си пусна след казармата, заявявайки, че ще я подстриже, когато настъпи демокрацията. С това заявление той пък неволно се сроди с Фидел Кастро и брадата му и това беше неволност поради пропуск – революционната биография на Фидел Кастро някак я бе проспал. Когато настъпи демокрацията, Шотландеца отказа да я признае и направи второ изявление в смисъл, че това не е никаква демокрация и по отношение на подстригването ще чака истинската.
     Шотландеца живееше в Лозенец, където родителите му, лека им пръст, бяха купили апартамент, а дядовата си къща в Княжево даваше под наем, за да има пари за пиене. Апартаментът в Лозенец беше закупен в ония години, когато Лозенец не беше днешният Лозенец. Шотландеца не помнеше времето когато, срещу дома му на улица „Кръстьо Сарафов“, някогашна Дъбова, нямаше блокове, ами един бостан с дини и ред вишневи дървета, но фактът си остава – имаше и бостан, и вишни. Бостанът принадлежеше на дядото на Шотландеца и никой никога не разбра защо княжевският габровец си бе купил бостан в Лозенец. То и не беше важно, тъй като след Девети му го отчуждиха, за да построят онези блокове. А вишните бяха на една рускиня, която някогашните местни деца си спомнят като олицетворение на собственическата злоба.
Къщата в Княжево пък беше на два етажа и преди да я даде под наем, Шотландеца обичаше да си скрива по някоя бутилка зад саксиите по витата стълба и сам да се изумява, щом открие бутилка точно когато му се допие. Ще рече, че прекарваше живота си в състояние на изумление. Но това, уви, беше един сравнително кратък период.
     Шотландеца беше от художниците, които отдавна не рисуват. По стените на апартамента му в Лозенец висяха картини от последния му, постмодернистки период, който беше изтекъл преди около двайсет години. Освен че не рисуваше, Шотландеца правеше още няколко неща в живота си:
     1. Женеше се. Обичаше да се жени.
     2. Търсеше си работа. По това занимание не може да се каже много, но каквото има да се казва, ще го кажем по-нататък.
     3. Сънуваше особено интересни сънища. Често му се явяваха думи. Една сутрин се събуди с кънтящия в главата му израз „конфигурация на структурата“ и дълго се пита каква ли ще е тази конфигурация и къде ли й е структурата. Веднъж пък сънува Тодор Живков как слиза от лъскав мерцедес и влиза в любимата му (любимата на Шотландеца) княжевска кръчма, където изяжда пет порции шкембе чорба и един ориз с домати. Шотландеца разправяше как всички в кръчмата го гледали с трепетна почуда, а самият той си казал: „А бе тоя човек да не би да не е ял от 89-а насам!“
     4. Ходеше в любимата си кръчма в Княжево в деня, когато получаваше наемите. Другите си любими кръчми посещаваше през останалите дати от календара.
Кръчмата в Княжево се управляваше от кръчмаря Сотир, който се беше прочул с доброто си сърце. А то го подтикваше да дава пиене без пари. Вместо пари приемаше най-различни вещи, та по едно време кръчмата му бе заприличала на заложна къща. Под плота на бара бяха струпани четири-пет вълнени шалчета, десетина запалки за еднократна употреба, две отдавна неизползвани писалки „Паркер“, няколко мъжки чантички, една сребърна табакера, един фотоапарат и кило сирене в найлонов плик, без да броим тестето паспорти. Впрочем сиренето, което един щедър клиент бе разменил срещу петдесет грама ракия, престоя под тезгяха само една нощ. После Сотир го разпродаде под формата на мезе.
     Освен бар в кръчмата имаше още пет маси, а отвън, на тротоара на ъгъла, дълго стоя изправен един пътен знак „Стоп“, който една нощ мистериозно изчезна. Имаше знак, после изведнъж нямаше знак, ама все едно, че никога не е имало. Дори дупка в плочите нямаше. На сутринта знакът се появи в кръчмата, легнал пред бара и крайно удобен за подпиране на крака. Никой не се изненада от това преместване, макар да можеше да се допусне, че не е станало от само себе си. Почуда будеше изпаряването на дупката.
     Кръчмата на Сотир се бе прославила и с чутовната разпивка, последвала смъртта на тартора на княжевските пияници Стою Дръвцето. (Този прякор няма нищо общо с онези прякори. В късната есен на всяка Божа година Стою влизал в кръчмата и високо обявявал: „Тръгнал съм за дръвца за огрев“. Обявявал го, за да си внуши, че парите в джоба му са именно за дръвца, а не за пукница. И понеже го обявявал поне три пъти на сезон, сътрапезниците му наизустили фразата и го нарекли Стою Дръвцето. А пък единодушно го смятали ако не за свой тартор, то за пръв между равни, понеже сумата за дръвцата за огрев успявал да я изпие на един запой.)
     Та няколко месеца преди времето на действието Стою, както се наливал, току клюмнал на масата. И понеже това не му се случвало за пръв път, седналият насреща му с една идея по-малък пияница рекъл: „Я аз да му взема цигарите, за какво му са, като спи“, а когато се установило, че Стою решително е оправдал прякора си, сиреч, че е гризнал дръвцето, съвсем резонно заключил: „Е, значи хич няма да му трябват“. След което извикали линейка и направили каквото се налагало да се направи, и след два дни го погребали, и след погребението се събрали в кръчмата, и му дръпнали такова пиене с пеене, че славата му още се разнася по княжевските урви.
     А това, че на Стою му взели цигарите, не учудило никого в кръчмата на Сотир, защото там обичали да си вземат едно-друго. Традиция им било. Когато сервирал питиетата, Сотир винаги предупреждавал: „И си пазете пиенето“. И правилно предупреждавал, защото все се намирал някой клиент, останал без никакви пари и без никакъв паспорт, който само чакал съседа му да се разсее, та да му гаврътне мастиката.
     Сотир беше известен и с феноменалното си невежество. Той смяташе, че на 6 септември еди-коя си година са се обединили Княжево и Източна Румъния. Но може би това определено неправилно мнение се дължеше не толкова на невежеството му, колкото на също така прочутия му княжевски патриотизъм. За Сотир Княжево не беше просто центърът на София, ами метрополията на цялото Западно полукълбо. (Сотир бе убеден, че живее в Западното полукълбо.)
     Стигаме до петото, което правеше Шотландеца…

Строителни материали, които абсорбират топлината през деня и я отдават през нощта, като елиминират необходимостта от климатизация на сградите, вече се предлагат в Европа, а скоро се очаква да се появят и на пазара в Съединените щати.

Химическият концерн BASF предлага „магически” капсули на фирмите, производители на строителни материали и те ги влагат в гипсови плоскости, тухли и други продукти за строителството. Капсулите охлаждат по същия начин, по който ледът охлажда напитките – като абсорбират топлината, докато самите те се топят.

Всяка полимерна капсула съдържа парафин, които се топи при стайна температура, по този начин поддържайки постоянна температурата вътре в сградите през деня. Тези материали са най-ефикасни при климат, в който има нощно захлаждане, което води до втвърдяване на парафина в капсулите и по този начин отделя топлината, акумулирана през деня.

Продуктите са създадени съвместно от учени от Fraunhofer Institute в Мюнхен и компанията BASF. Това е стъпка в посока разработване на нови „зелени” строителни материали, които ще помагат да се поддържа комфортна температура в сградите с много по-малък разход на енергия. Според изчисленията на U.S. Energy Information Administration в САЩ около 70% от разходите на електроенергия се формират от сградите, като голяма част от тях са за климатизация.

Материали с променливо състояние са били създавани още през 50-те години на миналия век, но тогава не са намерени удачни начини за вграждането им в обичайните строителни елементи. BASF сега е намерил удачната формула. Техниката е гениално проста – впръсква се разтопен парафин във вода, при което се образуват малки парафинови „капчици”, след което в сместа се добавят акрилни прекурсори, които поради свота хидрофобност полепват върху парафиновите капки и образуват капсулна обвивка.

Получената водна смес може да бъде добавена към сместа за производство на гипсокартон или да се изсуши и да се добави към други строителни материали, включително бетон или мазилки. Според изчисления на експерти от строителния бранш използването на мазилка с фазопроменливи капсули се изплаща максимум до 5 години при климатичните условия в Германия от спестената електроенергия. При нашият климат този срок ще е значително по-кратък.

Фазопроменливи материали се предлагат и от още една европейска химическа компания – DuPont.

По материали от: technology review

Още по темата:

• EcoRock – устойчив строителен материал замества гипс картона
• Учени от Станфорд създадоха изолатор по-добър от вакуума
• Умни контакти и зелен гипсокартон – TED TALKS
• Наноматериалите напускат лабораториите
• Хладилникът на Айнщайн – отново на пазара?
• Хидрогенератор в домашния водопровод
• Фасадни покрития редуцират замърсяването на въздуха
• Топлинни детективи обикалят по улиците на Острова
• Тонове графен вече излизат от поточната линия
• Сървърен център с 50% по-малък разход на енергия

Какво ново около Motorola? Ами освен че набират скорост и разбутаха облаците над себе си с няколко хитови Android смартфона, американците снимат реклами. Всъщност мнооого реклами, тъй като все пак това е основният начин хората да научат, че нещо се е случило... нещо се е пръкнало на бял свят, нали?

Е, след забавните спотове за MOTO DROID, който, за разлика от iPhone, може, днес попаднах на рекламата на най-новото чудо на Motorola – DEVOUR. Този път (виж Дейвид Бекъм в реклама за Motorola) спотът е радост за мъжката част от потребителите, защото в центъра на купона е мацката от много любими филми Меган Фокс. Какво направи тя, за да създаде сериозни проблеми на гей двойка... вижте в клипа по-долу...

 

Яко, а? За съжаление не можеш да имаш Motorola DEVOUR, тъй като щастливците са само гадните копелета, абонати на Verizon в САЩ. Е, не можеш да имаш и  Меган Фокс, но... рекламата си я бива!

*Спотът бе излъчен вчера по време на Super Bowl 2010.

 

 

Бицепсовото сгъване с лост (щанга) е базово, изолиращо, дърпащо упражнение за двуглавите мишнични мускули. То представлява сгъване на ръцете в лактите, като другите стави остават неподвижни. Използват се различни видове лостове, всеки… прочетете повече

Прочетете и тези материали:
› Едностранна раменна преса с щанга
› Бицепсово сгъване с надхват
› Кръстосано чуково сгъване с дъмбели
› Боди Пъмп (Body Pump) - напомпване и изгаряне на мазнини
› Антропометрични измервания
› Тренировъчни тайни и методики при ръцете

Общо взето, това е моето отношение към „неочаквано феминистките“ позиции на българския премиер.

От гледна точка на един незапознат с българската действителност анализатор, Бойко Борисов наистина изглежда приятно прогресивен: силно ангажиран с промотирането на женското крило на ГЕРБ, голям брой жени в партийните листи, доста жени на ключови политически позиции (парламентарен председател, министри, евро-комисари, кмет на София). Крайно време е, дет се вика.

В същото време, обаче, ако Дан Билефски познаваше българските обществени нагласи, щеше да обърне внимание, че в голяма степен издигането на жени в българската политика е управлявано от същия този балкански мачизъм, който Борисов би трябвало да опровергава.

Борисов многократно е споменавал, че работи по-добре с жени, защото са по-дисциплинирани и неподкупни от мъжете. Това е едно от онзи тип изказвания, които на пръв поглед изглеждат като комплимент, но на втори прочит се оказват някак хмммм биологично-детерминистки. Жените са дисциплинирани и неподкупни, защото по природа са по-плахи и неуверени и се страхуват да поемат рискове. Което пък, от друга страна, ги прави идеални работяги, перфектните изпълнители, особено когато са поставени под закрилата на силен и добронамерен мъж-водач. Е*ем ти и равноправието.

Преди да сте ме обвинили, че си измислям или украсявам идеите на Генерала, ще ви помоля да си спомните историята за набитото гадже на дъщеря му и коментарите относно критиките срещу Желева („на жена такива работи не се правят„). Феминист е човек, който вярва, че мъжете и жените са равнопоставени. Бойко Борисов вярва, че жените имат нужда от покровителство и (мъжка) закрила. Бойко Борисов не е феминист.

За да не звуча прекалено анти-Бойко (който, между другото, ми е супер любопитен като герой, защото наистина ми се струва, че поне спрямо жените, политическата му интуиция го води в правилната посока), искам да обърна внимание на изказването на заместник кмета на София, цитиран от Дан Билефски:

„Големият проблем е, че жените са по-податливи на настроения и вземане на решения, основани на интуицията, а не на фактите. По време на криза една жена може много бързо да се преобрази от политик в човешко същество, а това може да се окаже лошо.“

Това изказване първоначално ме вбеси, но после някак ме развесели, защото Герджиковата наглост е наистина хумористична. Искам да си представя как съпругата и дъщерите му прочитат въпросния цитат и с изненада научават, че мъжът в дома им всъщност не е човешко същество.

Ако бях на мястото на г-жа Фандъкова, бих го уволнила веднага. Ей така, без много емоции. Защото в случая и без да имам особено развита интуиция, фактите са еднозначни: господин Герджиков не мисли трезво. Представете си как би реагирал по време на криза?!

Filed under: българия, личности, политика, стереотипи

Прага е град, където книгите се чувстват наистина у дома си. Докато се разхождаш из града непрекъснато се сблъскваш с Кафка, който присъства във всеки сувенирен магазин, а музеят му е наистина впечатляващо мултимедийно изжвияване.

Книгите и литературата са с теб дори, когато вървиш по живописната улица Нерудова или пиеш бира в кръчмата на храбрия войник Швейк, те са на всяка крачка, когато виждаш малки или големи книжарнички, отрупани щандове с книги и хора, които обичат да четат. Прага е приказна магия, която има своята книжна история със сигурност.

Послания върху розиПокани за различни поводи

От официалния сайт на Юлия Тимошенко

Вашият коментар

Венецианецът в Макао е един от хотелите, които си бях обещала да посетя при първа възможност. Във Вегас съм била в тамошния Венецианец, който доста прилича на репликата в Макао, но определено мога да кажа, че Шелдън Аделсон е надминал себе си. Хотелът е на стойност 1.8 милиарда долара и е поредният удар във вечната борба на казино титаните – Уин и Аделсон.

Естествено бях гледала филмчето по Дискавъри за грандиозния хотел и знаех какво да очаквам. Въпреки това първите няколко часа на това място са незабравими – чувствах се като Алиса в страната на чудесата, само че в приказка за възрастни.

Драматичните декори, мащабите, приповдигнатата атмосфера, въздухът наситен с адреналин, луксозните магазини – пълни с хора, все едно пазаруват за последно и разбира се екзотиката на Азия – всичко това събрано под един покрив.

След като имах време да поразгледам хотела , по скоро бих го определила като мол с хотелска част, отколкото като хотел със шопинг център. Това не е комплимент, а напротив, факт, който започва да ви дразни след като премине първоначалната еуфория.

Да започна от това, че никога не знаеш ден ли е, нощ ли е – топло ли е или има буря отвън. Друг риск при такъв тип хотел е наличието на тълпи от туристи, които не са гости на хотела, а просто са дошли да поразгледат – няма лошо, но в Макао думата тълпи придобива друг смисъл. Друга особеност, която ме втрещи е наличието на т.н. food court – зона за бърза закуска, която обикновено се намира по последните етажи на шопинг центровете.

Предполагам, че е необходима мярка, за да се справят с потоците от хора, но някак не ми се връзва с 5 звездното усещане.

Изкуственият канал с гондоли също стои някак гротеско и не са много желаещите да се насладят на подобна разходка. За английския на персонала няма нужда да споменавам – познанията им се простират до заучени фрази и неразбиращи погледи, но все пак, да не забравяме, че това е хотелът с най-добър английско говорещ персонал в Макао, според известно американско списание.

От положителната страна, не мога да не спомена уникалното разнообразие от ресторанти, които описвам в серия от постинги, защото всеки заслужава отделно внимание. Огромният театър на Cirque du Soleil с 1800 места, безкрайното казино, което е толкова огромно, че имате чувство, че всеки път играете на различно място.

Успях да направя една тайна снимка от казиното, след което веднага дойде служител от охраната да ме помоли да я изтрия. Самото казино е пълно денонощно и спокойно мога да кажа, че се играе доста повече отколкото в Лас Вегас, просто азиатците са луди на тази тема. Популярни са и различен тип игри – наблягат на зарчетата и колелата на късмета. Международните медии обичат сравнението на двете столици на хазарта, както и идентичните хотели на Аделсон и често се коментира как във Вегас близо 60 % от приходите са от нехазартни дейности като ресторанти, спа, представления, докато във Венецианеца Макао това са едва 10%.

Във Venetian Macao откривате всичко, за което може да си помислите в бившата португалска колония. След като търсих два дни в Хонг Конг и още толкова в Макао прочутия тамошен специалитет – яйчен тарт, го открих именно във Венецианеца – в Хонгконгска и в типична за Макао сладкарница. Определено това е един от най-вкусните десерти, които някога съм опитвала – нещо като крем карамел в бутер кошничка.

Хотелът предлага само суити, като най-малката е 70 кв.м. Ние отседнахме в Royale Suite, която въпреки името е най-ниския клас.

Разкошно просторна, обзаведена в класически стил.

Помещението е разделено на две зони – за спане и малка дневна.

Личи си, че не са пестени средства.

Банята също е доста голяма и луксозна.

Магазините са многобройни варират ценово. По голямо разнообразие от премиум марки можете да откриете в шопинг аркадата на Four Seasons, която е залепена за Венецианеца.

Външните части на хотела са великолепни.

Басейните са огромни, обградени от палми.

Типично за азиатците, които ценят дискретността и белотата на кожите си, има отделни помещения, където да се скриете от слънцето или погледите на околните.

Зеленината е пленителна и ви кара да забравите, че всичко е построено от човек, а естествената природа е далече, далече…

Налични са и по-малки басейни, подходящи за уединение.

Сигурно забравям още много забавления – магическата Zaia на Cirque du Soleil, детските кътове, симулаторът на Манчестър Юнайтед, ежедневните танцови спектакли, божествения спа център – всичко това в грижа за вашето добро прекарване.

www.venetianmacao.com

Цена на вечер за двойна стая: 200 Евро

Автор: Жанет Баирева

Там, където българският инженер изчислява чрез сложна формула изходен ток и напрежение от транзистор въз основа на входящ ток и напрежение, американският инженер гледа в готова таблица и изобщо не смята по формула (даже не му се налага да я знае).

От друга страна, поради този опростен подход към сложните неща, американците успяват да впрегнат много повече интелектуален капацитет, отколкото могат да го направят българите (и руснаците, примерно).

via ESP

В парламента е внесен изменителен закон на Закона за филмовата индустрия. Вносители са  група народни представители, а не  Министерският съвет.

Законопроектът предвижда определено подпомагане, ако филмите не съдържат порнография или враждебна реч.

Известно е, че според акта на Европейската комисия относно филмовата индустрия  съществуват четири  критерия за съвместимост, според които помощта за производство на филми може да бъде одобрена като помощ за култура в съответствие с  Договора за функциониране на ЕС, и изисква спазването на общия принцип за законност.

В мотивите на проекта не е отбелязано, че схемата за подпомагане (която според мотивите “не е облекчение, но държавата ще получи по-малко приходи от данъци”) е взела предвид посочените четири критерия.  Според чл.28 ЗНА законопроект, чийто мотиви не съдържат оценка на съответствието с правото на ЕС, не се обсъжда от компетентния орган.

Оценката на съответствието е важна  – вж  напр.   официалната  процедура по разследване срещу Италия за друго подпомагане (различно от подпомагането за производство) в областта на киното, открита тъй като  ЕК  има съмнения в съвместимостта на мярката  с правото на ЕС.

Завърнах се! Едва ли съм ви липсвал, но все пак… В момента имам своя малък празник, тъй като температурата ми падна под 37 градуса за пръв път от събота вечер. Ура! Тъй като за 10 дни неписане осъзнавам, че съм позабравил как ставаше номера ви пускам един кратък обзор на януари, ама наистина кратък: най-успешните постове бяха Тойота самоубиец (без да е карал Prius), youtube играта на Loop и краткия обзор за мъките на шоколади Boss.  Също така искам да напомня, кой беше може би първият, който повдигна въпроса за Чипи и нашенските солети. А сега вижте тази новина, ако сте я пропуснали. Тъй като в момента имам желание да компенсирам за времето, през което не можех да пиша ви пускам линк към рекламите на тазгодишния Super Bowl. Повечето са слабички, но има и някои които си заслужават. Очевидно и американските копирайтъри страдат от липса на вдъхновение понякога. Продължавайки на американска вълна бих желал да ви запозная с най-готинaтa късометражнa анимация номинирана за Оскар тази година. Ако все още се съмнявате каква е сексуалната ориентация на Мистър Пропър, Logorama ще ви покаже суровата истина. ENJOY! (via framespotting)

След като шотландците завзеха вилите по черноморието, време е да се покаже и един истински български Шотландец. Той ще посети София в сряда, 10 февруари, кафе- книжарницата на ул. "Граф Игнатиев" 18, ет.4 и ще ни разкаже своята история и още няколко за 1 академик и 1 професор, 1 летяща котка и 1 плаващо куче, 1 тийнейджърка и 1 студентка, както и: премиери, мандатоносители, родолюбци, терминатори и всякаква друга фауна, както и: 1 тайнствена китайска мисъл и 1 не по-малко тайнствена картинка на делфин и още няколко интригуващи и занимателни истории.

В началото бяха градинката „Св.Седмочисленици” и миришещите листчета. По принцип винаги ме питат кой език съм проговорила първо и отговорът, разбира се, е арменски. После ме питат, добре, а как научи български?? И отговорът е сред компания в градинката до пазара до нас. Все пак, когато арменката в мен проговори за пръв път и е решила да прави сделка за обмен на листчета, е трябвало да владее изкусен български.

Когато обърна поглед назад много се радвам на свободата да изживея детството си по начин, по който редица малчугани имат възможността да го правят днес. За съжаление бъдещето не се очертава нито толкова чисто, нито толкова безопасно, камо ли да е спокойно, но всяко време си има своя детски и детински чар.

Колекционерските игри в централната градинка ми бяха основно хоби в ранната ми възраст. В последствие неуморното катерене в бране на джанки в задния двор на кооперацията ни заедно със съседските малчугани, разви може би буйния борчески темперамент на натурата ми и от друга страна провокира лесното създаване на нови приятелства.

Очевидно не ми е било никога трудно да не си поставям граници, както когато си изпуснах тухла на крака и тичахме в „Пирогов”, докато с групичката строяхме тухлено-дървена къща във въпросния заден двор. От друга страна не ме тревожеше фактът, че може би не съм чак мила с котките, като искам да ги мачкам и гушкам нон стоп дори против волята им след като си докарвах значително количество модни резки по ръцете и краката. Нищо, все пак ги хранехме и нямаше как да се откажа от пухкавата им козина, която нерядко изненадваше родителите ми с появата на нови скачащи бълхови елементи, докатерили се с мен отдолу.

Но талантът ми не спираше до боя с котки и катеренето по дървета, огради и всякакви всевъзможни места, по-често привличащи мъжката половина от населението. Музата ми явно ме намери, когато с няколко от малчуганите решихме да организираме театър на родители, баби и дядовци под техните собствени балкони. Не само, че всичко бе изпипано, но и събирахме вход с билетчета, обличахме се с костюми, дегизирани като вещици, приказни герои и какво ли не. Въобще и ако това не е било достатъчно за да се забавлявам със съседското момиче си предавахме писма, закрепени с щипки, по въжето за пране между двата балкона.

Запалвахме се и по стандартни игри като това да имаме къща, да си готвим с червен и бял пипер, които сме изчагъртали от някоя падаща мазилка или керемида. Събирахме си листа и ги навивахме като лозови сърми от ранни зори до следобяд, когато се почваше вечната борба с баба ми, която настояваше да ходя да спя следобеден сън. До ден днешен съжалявам, че съм била такова упорито дете, че съм пищяла как не ми се спи. Сега мило и драго давам да си легна следобяд, но за съжаление, лозовите статии не се пишат сами…

Благодаря ти Жу за този следобеден сън!

Сетих се, че тук не съм обявявал старта на конкурса…

За втора година на този сайт можете да спечелите два самолетни билета до избрана от вас точка на света. За целта трябва да поканите колкото можете повече от приятелите си, като за всеки регистриран от тях получавате една допълнителна точка в своя профил. В края на конкурса, след малко повече от месец, участникът с най-много реални приятели ще получи правото да избере докъде ще пътува. Казвам „реални“, защото за нуждите на справедливостта съм вмъкнал гнусничкото изискване, че с колегите ще изберем трима приятели на победителя, които по време на церемонията по награждаването трябва да докажат с личните си карти, че съществуват. Така че, без опити за измама, моля:)

А, има и допълнителни награди, разбира се…

Регистрацията е безплатна. Разбира се, след края на конкурса има шанс да получите имейл с търговско съдържание, както е описано и в Общите условия. Но според мен си струва усилията да се регистрирате. Аз самият не мога да участвам по разбираеми причини, но пък отблизо ще следя резултатите. Досега регистрираните са хиляди, така че във ваш интерес е да побързате;)

Наградата в този конкурс зависи само от собствените ви усилия.

Какво чакате още? Регистрирайте се веднага

но съм на мнение, че Свилен Овчаров върши работа: “Самата жалба е направена изключително професионално, което дава основание да се смята, че е наета доста добра чуждестранна юридическа кантора. Възможно е сигналът е да е подаден и анонимно”, каза министър Мирослав Найденов.

Преди години Института за бизнес технологии определи втория понеделник на февруари да бъде „ден за разчистване на компютъра“. Важно е да се отбележи, че под „разчистване“ не се има предвид само чистене на прак и мрасотия, но също и поправяне, пренареждане на файлове и т.н.

През 2010 година вторият понеделник на февруари се пада на 8 февруари, понеделник.

Защо е нужен такъв ден?

Признайте (си), че рядко се сещате (ако изобщо се сещате) за разни рутинни действия – разчистване и подреждане на файлове, проверка за вируси (и евентуалното им премахване)…

Е, вече има ден, в който можете да заделите малко време, за да свършите всички тези неща. Поне веднъж годишно.

И какво правим?

О, няма рецепта, всичко зависи от това доколко е затлачен компютъра и кога за последно е почистван. В крайна сметка всичко това няма задължителен характер.

Аз лично ще започна по реда, по който описвам нещата, които могат да бъдат свършени:

Разтребване

Във всичките ми компютри е пълно с файлове, които са излишни – вече използвани или с изтекла давност -, но продължават да седят там някъде (основно върху десктопа). Днес е денят, в който най-накрая ще си ги подредя което където му е мястото. В този раздел спада и създаването на архивни копия на важните неща (backup) – нямам такава практика, но смятам да си я създам, защото не веднъж и дваж ми се е случвало да си блъскам главата за безвъзвратно загубен файл или папка с файлове. Та днес ще правя и архивни копия.

Почистване и поправяне на операционната система

Естествено, не става въпрос за преинсталиране на всичко, въпреки че ако отдавна не се е случвало и ви се занимава е добра идея. Microsoft дават 5 съвета как да накарате компютъра си да работи по-бързо – чрез използване на вградени в операционната система програми – Disk Cleanup, Disk Defragmenter, Error Checking utility, Microsoft Windows Defender…

Аз имам доста софтуер инсталиран, който съм инсталирал във времето, уж да тествам само, след което съм пропуснал да премахна. Чат-пат се сещам да минавам и да разчиствам, но се случва рядко и днес ще играе метлата. Disk Defragmenter не си спомням откога не съм пускал, ако някога съм. Ще видя дали имам нерви да го изчакам, че работи много бавно.

Отделно смятам да си пусна и проверка за вируси. Не че съм прекалявал с порното, ама то пък знае ли се от де може да съм лепнал някоя зараза, някой е-сифилис…

После следва зачистване на регистрите от ненужни неща и разни грешчици. Ползвам външно приложение, че директното бъркане по регистъра хич не ми се нрави.

Почистване на хардуера

За това се сещам по-често, но и днес ще го направя. Хубаво почистване на компютъра (+почистване на вентилаторите), монитора, клавиатура, мишка, принтер, скенер… В най-голямата жега, спомням си, бях се затрупал с купища прах, които извадих от кутията на компютъра, а вентилаторите не знаех как продължаваха още да се въртят… Надявам се, че сега положението няма да е толкова трагично.

Вие ще почиствате ли? Как и какво ще правите?

бщо взето оръшкахме най-важните забележителности на Истанбул и, преди да ви заведа до нашата част от града, ще ви споделя някои наблюдения за това, какво сме взели от турците през петте века робство и какво не сме. Едно нещо със сигурност не сме взели и то е...

Барселона / Новото пристанище / 2010

С Ивелина дебнем следобедната светлина, за да заснемем яхтеното пристанище на Барселонета. Оказа се че светлината е чудесна и за портрети. Не се бъркайте по шала – времето беше чу-дес-но.

Какъв е според вас "правилният" начин да кажеш на един човек, че вече нямаш нужда от услугите му?

Обект А казва на Обект В, че го обича, но има проблеми, които му пречат да се отдаде напълно. По-късно Обект В среща Обект С и му казва, че го обича, но има проблеми, които му пречат да се отдаде напълно.

Ако знаем, че Обект В, не обича Обект С, то би следвало да предположим, че и Обект А се чувства така към Обект В. За какво си говорят глупости?

Знаем, че нито един от тези обекти не обича в правилна посока. Обектите са си разказали играта.

Алелуя!! Уикенд без загубена точка от идолите на Три корни! Разбира се, Хайдук и Бохемианс 1905 все още са в дълбок зимен сън.

Ливърпул би Евертън с 1:0 и човек по-малко. Вердер прекъсна серията от безброй поредни загуби и избори 2:1 срещу Херта вкъщи. Същият резултат и за Санкт Паули срещу Карлсруе (макар че трябваше да е 82:1). Брентфорд смаза Джилингам с 4:0.

Класирането:

Ливърпул, 4 място, 44 точки.
Вердер, 6 м. / 31 т.
Санкт Паули, 2 м. / 45 т.
Брентфорд, 10 м. / 37 т.

И обзор на по-смешното в английската Висша лига от Match of the Day 2: 2 Good 2 Bad.

[снимка: guardian.co.uk]

След днешната сутрин не мога да не похваля ето този инструмент.

Има една много проста функция - като се приближи до кабел, по който тече някакво напрежение, почва да пищи. Това се оказа почти животоспасяващо тая сутрин, когато в централното табло на офиса трябваше да търся защо определени контакти в сървърното не работят. В крайна сметка се оказа, че един от централните прекъсвачи е изключен (което не се вижда с просто око поради естеството на прекъсвача и това, че реално ръчката за включване/изключване е вътре, а дръжката - отвън на капака и на отворено табло е малко сложно да се види в какво положение е) - успях с инструмента да видя, че на няколко места, където би трябвало да има - няма ток. Не ми се мисли как бих направил същото упражнение с фазомер или мултицет, вероятно щях да се опека или минимум да закъся нещо (таблото е метър на метър, трифазно, с около 60-80 токови кръга и с капацитет около 100-120KW, а на мен ми треперят ръцете).

Така че, дръжте си нещо такова под ръка. Много е вероятно да ви спести малко близки срещи с волтови дъги и други подобни работи.
(не лови прав ток, и разни монитори понякога го задействат, но ако работите около силно-токови кабели, се справя прекрасно)

Малко интересни рекламно-дизайнерски неща. Плюс Super Bowl, естествено.

Вашият коментар

Лицемерно е да се недоволства от съдържанието на програмите, ако основна цел на медийния закон е да е добре на частните инвеститори.  Ако законът им гарантира пазара без такива подробности като многообразие и плурализъм. Основната цел на медийния закон ? – четем Даниела Петрова, председател на Комисията по гражданско общество, култура и медии пред в. Пари:

• “Основната цел на закона е той да подпомогне изрядния бизнес.”
• “Ще се вслушаме в гласа на бизнеса, в исканията на тези, които реално ще ползват закона.”

Основната цел на медийния закон не е да подпомогне изрядния бизнес. Нито бизнесът (частният) е единственият, който реално ползва закона.

Както директивите и досега изискват, както и кодифицираната директива изрично посочва: “Аудиовизуалните медийни услуги са повече услуги  в областта на културата, отколкото икономически. Tяхното нарастващо значение за обществата и демокрацията — по-специално чрез гарантиране на свободата на информацията, многообразието на мненията и медийния плурализъм, образованието и културата е основание за прилагането на специфични правила към тези услуги.”

Според директивите. А тук  “основната цел на закона е да подпомогне бизнеса.” Интригата  е дали обръчите са едни и същи, или леко си съперничат.

И  регулаторът не бил възразил, както става ясно от  рaзговора ми с Даниела Петрова на тази тема по БНР.

Днес ще направим едно пътешествие към Русия – но не Русия на лъскавите столици, не Русия на непомерното петролно-газово богатство, а нормалната, обикновено Русия – тази, която можем да намерим в град Самара на река Волга. Наш водач ще бъде Венци. Приятно четене:

Фото–пътепис от Самара, Русия

най-ужасното си пътуване – до град Самара.

Това пътуване и работа бе продиктувано от нуждата. В началото на 90-те години Обединението „Редки метали”, в което работехме заедно със съпругата ми бе ликвидирано. Шестнадесет хиляди човека – специалисти и ИТР персонал в областта на проучването, добива и производството на суровина за ядрените ни централи, останаха на улицата. Наложи се да търсим изход от безпаричието за отглеждане на малкия ни син. Така приех поканата за работа в Монголия.

Обединението „Булгаргеомин” набираше кадри за работата на обект в централната част на тази страна. В района и по-рано бяха работили български специалисти, но с „демократичните промени” бяха прекратени връзките с тази „комунистическа” държава. Така след оформянето на договора и необходимите ваксинации, с билет до Уланбатор, в един хубав ден се отзовах на аерогарата…

Заедно с мен пътуваше още един човек, който заяви, че ще бъде главен механик на Съвместното предприятие „Монголболгаргео”. Пътуването ни бе по маршрута София-Москва-Уланбатор и до Москва не ни отне много време. Но там започна голямото чакане.

След десет часа престой на Шереметиево се качихме на борда на старичък ТУ-154. Бях вече настинал от течението в аерогарата, но още не разбирах, че в следващите дни ще се разболея. Пътуването бе през нощта и изморени от дългото чакане се настанихме удобно на креслата и заспахме. Сутринта воят на двигателите и поканата да затегнем коланите ни събуди и не след дълго кацнахме на летището в Уланбатор.

Монголците са кръстили столицата си на Сухе Батор. В превод Уланбатор звучи като „Червеният вожд”, а града се изписва като „Улаан баатар”. Веднага разбрахме, че монголците ползват нашата азбука, в която са добавили няколко знака от латиницата. Радостта ни бързо се изпари, защото въпреки, че пишеха с наши букви, произношението бе различно и трудно. Цъкащи, съскащи и други звуци, трудни за определение, правеха езика неразбираем. Приветствието за добре дошли се изписва като :Сайн байна у.у.у!, но звучи като „Сайбайно!” .

Летищният комплекс на столицата е нов и чист, но една миризма на добитък леко се прокрадваше в залите. Настаниха ни в сградата на нашето Обединение, изградена от гранит, стъкло и алуминий и веднага пролича, че идваме на работа в предприятие, в което се добиваше злато. Освен централното управление в столицата, Обединението имаше база в Баян Хонгор-областен център и отправна точка към обекта за добив на злато.
След два дни се отзовахме там след преход от 700 км по път, който бе асфалтиран до средата. По нататък продължихме по макадам през долини и хребети, които поразително си приличаха. Дървета-никакви, само трева и камъни. В долините пасяха стада от коне, якове и камили. Самотни юрти прислонени до някой хълм на завет украсяваха монотонния пейзаж. Пастирите яздеха малки кончета и поздравяваха колата, като минавахме покрай тях.

Територията на Монголия е 13 пъти по-голяма от България, а населението и е два милиона и половина. Още в самолета запитахме един студент монголец, който се връщаше в Уланбатор, защо са толкова малко? Той ни отговори целомъдрено:
- Монголците са били жестоки към другите народи-избивали са ги ако не се подчиняват и затова бог ни е наказал!

Областният център се състоеше от централна част от стотина сгради, обградени от пояс юрти, в които живееше 2/3 от населението.
Настаниха ни в апартамента на Обединението и още вечерта ни поканиха на празненство в клуба им. Седяхме и гледахме. Имаше танци, песни, състезания. Народът се веселеше, защото сезона за работа още не бе започнал. Беше началото на март, всичко бе замръзнало и за работа на обекта не можеше и дума да става.

Шофьорите ремонтираха камионите си, нашите механици се включиха да им помагат, а ние се заехме с изучаване на геоложката документация за обекта. Изследванията бяха много - от руски геолози и геофизици, на българските специалисти работили в района и няколко дисертации. Мненията бяха различни, по някой път коренно противоположни. Данни по запасите почти нямаше или имаше само откъслечни сводки.
Представата ни за обекта не се подобри от получената информация, а нивото на знания на монголските геолози беше много ниско, а тези които знаеха нещо си мълчаха или се правеха, че не ни разбират, като ги питахме. Официалният език бе руски и по-голямата част от тях го знаеха, а някои от тях бяха завършили висшето си образование в Русия.

В края на месеца с колата на нашия директор се качихме на обекта. Той се намираше на височина 2800 м, обграден в кръг от хребети, които бяха с златоносни жили. Интересно защо жилите никой не бе изучавал, но разсипите образувани от тях към вътрешността на долината се разработваха усилено от няколко прибора за промиване.

Настаниха ни в няколко юрти и директорът набързо ни заряза. Заедно с моя колега разгледахме нашата юрта и останахме изненадани, че на покрива нямаше прозорчета. Нямаше и завивки, маса, мивка и дърва за огрев. По средата на юртата се кипреше малка печка тип „кюмбе” и ….нищо друго. Огледахме и юртите наоколо. На тях бяха сложени прозорчета и аз помогнах на колегата ми да ги свали от едната.
После се оказа, че това била юртата на Генералния Директор.

Извадихме геоложките чукове и отпорихме от оградата няколко дебели чамови дъски. Надробихме ги, колкото можахме и запалихме печката. С прозорчета и бумтяща печка, положението ни не бе толкова трагично. След малко на вратата се потропа и вътре нахлуха всички българи, взели със себе си ракия, луканки и салами. Техните юрти също нямали прозорчета, а и дърва за печките нямало. Това бяха хората на механика, който пътува с мен-пернишки миньори, монтьори, ел.шлосери и готвач. Приехме ги и това бе първото ни запознанство. В следващите дни ни бяха докарани прозорчета, дърва и завивки, а след седмица стартира и единия от генераторите за ток. Сдобихме се и с осветление.

Посетих цеха за отделяне на златото от пясъка и бях много учуден от гледката. Вътре като че ли се бе взривил снаряд. Опушени стени, разхвърляни ламарини, маркучи, казани и неработещи прибори. Това бе моето работно място. Персоналът бе предимно от жени, шлосер и охрана от полицията на предприятието. Впрегнах всички в разчистването и обиколих съседните складове. Намерих нова концентрационна маса изцапана от гълъбите живеещи в склада, нови помпи, нови сита и боя.

През следващия месец цеха се ремонтираше, боядисваше и машините се монтираха и свързваха. Монголците работеха ентусиазирано и изпълняваха всички мои препоръки. Цехът не спря да работи през цялото време на моето пребиваване на обекта. Бе изваден, изчистен и рафиниран 150 кг златен пясък с пробност 23,5 карата, на стойност 1,5 милиона долара. Но, да не изпреварвам събитията.

Посетих приборите за промиване на златоносния пясък и се учудих, че коритата-уловители са с дупки и скъсани ребра. Оказа се, че българската страна в лицето на „Булгаргеомин” е обещала пълна подмяна на машини и съоръжения и за това предишната година машините са експлоатирани до издъхване. Такова бе и състоянието на багерите и камионите.

Явно, че обещанията бяха дадени на маса, защото през цялата година от българска страна не ни бе пратена и една гайка. Това измени отношението на ръководния монголски персонал към нас и на едно от събиранията им техният Директор бе заповядал да блокират дейността по добива. Добивът забави темпове, а през нощта смените не работеха. Това продължи няколко месеца, докато в един момент пернишките миньори решиха да се приберат в къщи. Това направиха един по един, а останалите се напиваха вечер и играеха хоро покрай юртите.

Монголците започнаха ехидно да се усмихват и да гледат сеира ни. Реших да направя няколко шлихоуловителя /система KEENY/ с подръчни средства. Първият бе монтиран до един хидромонитор и при опробването се разбра, че не изпуска никакво злато. Старите-продрани шлюзове изпускаха. По този повод ще разкажа една случка.

Помолих нашия геолог да донесе една кофа пясък, взета под шлихоуловителя. Още не работехме и пясъкът бе от предишната година. От промиването на пясъка отделих 2 грама злато. През това време при нас дойде и една от работничките на цеха. Млада жена с маска на лицето. Всички жени от цеха ходеха с маски. Обясниха ни, че това било заради пясъка носен от вятъра. После разбрахме, че това не е съвсем вярно, защото като им поднасях кафе се криеха в малката стаичка на цеха, за да го пият. Показах и златото, а тя ме помоли да го доизчисти на масата. Дадох и пликчето и тя постави в една тавичка бял лист, на който изсипа златото. Разтри купчинката с показалец в равномерен слой и тогава моя колега се обади:
-Тая с тия мазни пръсти ще полепи златото по тях!
Жената леко се усмихна, но не реагира. След малко, като си свали маската, за да издуха ненужните песъчинки, колегата ми добави:
-Тая е по - хубава с маска!
Лека усмивка и като ни предаде идеално изчистеното злато, тя си тръгна. Тази история щеше да бъде забравена, ако нямаше продължение.
Минаха месеци и веднъж същата жена беше дежурна по цех. Дежурният почистваше сутрин цеха и го подготвяше за работа. Като пристигнах я попитах:
- Где другие?
Тя ми отговори: - Още няма никой.
От начало не обърнах внимание, но после до съзнанието ми доплува отговора и. Той бе на български.
Попитах я какво каза, но чух само:
-А ничего, ничего!
Тогава я хванах за ръката и я попитах по-строго, откъде знае български?
Тя ми обясни, че жените от цеха три години са ходили на курс по български, а тя шест месеца е била в България. Чак сега разбрах ехидната и усмивка, като чу епитетите на моя колега.

Монголският генерален Директор
В споразумението между двете Обединения бяха разпределени длъжностите, които трябваше да бъдат заемани в Съвместното предприятие от двете страни. Генералният Директор, Главния геолог, Ръководителя на обекта и Началниците на отделните участъци, както и охраната и отговорника по съхранение на златото бяха монголци.

Всъщност това бяха ключовите длъжности и участието на българските специалисти-механици, електротехници, технолози, геолози и маркшайдери имаха подчинено значение. Директорът в предишната експедиция е бил главен инженер, а Генералния-българин. Оттам и ненавистта му към българите. Отначало монголските работници идваха след работа при нас, но след няколко месеца това им бе забранено, а тези които все пак се осмеляваха да поддържат контакти бяха уволнени. По-късно се разбра, че освен този обект монголците имат още един, който държаха в тайна от нас.

Директорът имаше син, на който бе купил промприбор за промиване на злато и той го бе монтирал в близост до единия от участъците за добив. Негов колега-началник на участък нощем тайно му докарваше златоносен пясък и за два месеца синчето изпълни договора си с банката и си замина в Уланбатор. Тези и други мафиотски дейности на Директора след нашето заминаване са били разкрити и той е бил съден и вкаран в затвора. Така или иначе по наше време той нарочно пречеше и провокираше работата ни.

Главният инженер
Той бе българин-профсъюзен деятел и от кариери за пясък нищо не разбираше. Реши да направи стена на едно от езерата, което захранваше помпата на единия прибор и започна да насипва стената с промит материал. Предупредихме го, че стената ще бъде като сито и вода няма да задържи, но от пуста гордост той продължи. Изгради стената, но езеро не се получи. Наложи се камионите да изсипват торф от съседно находище, за да запушат промития материал. Монголците веднага го кръстиха „малката дарга”. Дарга на монголски е началник и повече не изпълняваха разпорежданията му. Бе наранена гордостта му и той си измисли болест и отпътува за България.

Пернишката бригада
По какъв критерий бяха избирани специалистите от ръководството на Болгаргомин АД така и не ми стана ясно. Заместник Директорът – представител на нашата група бе пернишки мафиот, прекарвал през границата консерви копърка по време на сръбското ембарго. С него дойдоха неговите пернишки познати, които бяха виждали злато само на венчалните си пръстени.

След няколко месеца работа, перничани един след друг се върнаха в България при жените си. Не винаги приказката „Миньор е моят татко, миньор ще бъда аз” е вярна. Поставени в нехарактерни за тях условия /вечер не можеха да с върнат в къщи при сготвената манджа/, те не издържаха. Нехайството на ръководството на Булгаргомин АД за условията, при които работим, не спазване на уговорките за доставяне на резервни части и оборудване, накараха монголците да гледат на нас с лошо око. За това не малка вина имаха и перничани с техния Директор.

Юртите
Когато Чингиз хан е завладявал Азия и Европа неговата многобройна конница, като се установявала на място за почивка, построявала своите юрти. Бързината, мобилността, подготовката и доброто въоръжение са всявали страх и ужас в обсадените градове и държави. Чингиз не се е задържал дълго на едно място. Оставял е своите наместници, които в някой случай са управлявали завзетите градове по-добре от предишните им управители. Така Чингиз си осигурявал тила.

- А юртата? Едно изобретение на монголите, което е преживяло вековете и е предпочитано от тях и сега. Юртата се прекарва разглобена с камион и се сглобява на определеното място за няколко часа. Тя позволява на хора и стада да мигрират в райони с по-добра паша или да се заселват в покрайнините на големите градове. Когато ни казаха в какво ще живеем, ние приехме предложението като подигравка, но много бързо се убедихме, че не сме прави. Юртата може да бъде малка, средна и голяма колкото двустаен апартамент.

Поставена е на чамово дюшеме, монтирано върху чакълена подложка. Казвам-поставена, а не закрепена. Върху дюшемето тя не се крепи с нищо. Обтекаемата и форма я притиска към него при ветровито време.

Кръглата форма се оформя от дървена ромбоидна решетка, а покрива от дървени спици, напомнящи чадър. Спиците лежат върху дървено колело, на което се монтират четири радиално разположени прозорчета. Колелото се крепи от две греди опряни в пода. Следва външна изолация с кече от камилска вълна, непромокаем брезент и бял непромокаем плат най-отгоре. Юртата е пристегната /опасана/ с колани, изплетени от конски косми, а вратата е дървена, винаги ориентирана на изток. От вътрешната страна юртата е облицована с копринен плат. За изолация между пода и решетката се използва брезентов ръкав-възглавница, който е засипан с пясък.

Печката се намира по средата между двете колони, а коминът е прокаран през едно от прозорчетата. Нашите юрти бяха оборудвани с дивани, маси, мивки и телевизори. След запалването на печката, температурата се повишава моментално и може да достигне 30 градуса, като навън студа е свалил термометъра на -40. Поради ниската влажност, която е около 10%, юртата е винаги суха и в нея може да се къпе човек. Подът след това изсъхва за пет минути. За гориво се използват най-ситно натрошените въглища, защото едрите буци изгарят много бързо. Монголците събират по терена изсъхнали фъшкии и с тях се отопляват. Казват, че горели бавно и равномерно, но миризмата от комините им хич не бе козметична.

Очаквайте скоро продължението…

Автор: А.Вълчев
Снимки: А.Вълчев

През 1904 г. районът на Кресна е ударен от най-силното земетресение, регистрирано у нас. То е с магнитут 7.8 и е усетено сериозно и от жителите на столицата. Макар, според някои източници, очевидци в София да описват вълни по земната повърхност, трусът не се нарежда в списъка на значимите земетресения в историята на града.


Като спомен от него е останала ето тази интересна илюстрация. Комерсиалният дух на издателя е акцентирал на ефектите от бедствието върху... женската баня. Съдейки по доволното изражение на господата, наблюдаващи паниката на полуголите дами, земетресението не е било толкова стряскащо.

Това ще влезе в категория quick checks. Предварително казвам, че (все още) не познавам добре системата, за която става дума.

Днес ми излезе интересен въпрос: една таблица има няколко десетки милиона реда, с данни от 8 години насам. Има колонка с дата, по която има индекс. Колонката няма хистограма. Когато пуснем заявката select count(1) from tab where date_col > sysdate-1, съвсем правилно, се изпозлва съответният индекс, т.е. не сме в тази скучна ситуация "Oracle не ми използва индекса". Обаче се прави Index Fast Full Scan (wtf???), което естествено, дава незадоволителна производителност:

(Aко ти е интересно, чети нататък...)

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Публикуваме писмо отворено писмо на Българската асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС), в което асоциацията (според нас) правилно негодува срещу не особено адекватната позиция на някои наши колеги във връзка с инцидентите с лавини през последните седмици.

Още когато прочетох този пост в AdAge, логиката много ми хареса. Основната теза е до болка позната, но всички трябва често да си я напомняме. Става дума за провалите като формула на успеха. И преди да ме обвините в пораженческо мислене, искам да уточня нещо: приемането на провалите не изключва автоматично перфекционизмът, с който са пословично известни повечето успешни хора. Просто те са и достатъчно интелигентни, за да не кършат ръце, когато падат, а да си извадят съответните изводи и отново да се върнат “на ринга”.

Всяко малко или голямо бизнес начинание – от рутинните текущи проекти до започването на нов бизнес – е свързано с определен риск. Нещо може да се обърка, срокът може да не бъде спазен, подизпълнителят може да не завърши поръчката навреме, може да настъпи икономическа криза и новата ви бизнес стратегия да се окаже неприложима… Но това въобще не значи, че трябва да се отказваш. Защото всеки провал е неповторима възможност да научиш нещо и да коригираш стила си на работа, с което се приближаваш към успеха.

Ето една добра визуализация на тезата:

(формула, дочута от Shel Holtz в подкаста “For Immediate Release“)

Числото на повторението “n” е строго индивидуално, но повтаряемост почти винаги има. В общи линии, след многократни препъвания, малки и големи падания, натрупваш достатъчно опит, за да извървиш успешно пътя до заветната цел. Пословична е сентенцията на Томас Едисон, че не се е провалил 10 000 пъти, а просто е открил 10 000 начина как не се прави електрическа крушка. На този колосален фон от открития разкриването на един-единствен начин да направиш електрическа крушка бледнее, нали?

Ако винаги се стараеш да постигнеш съвършенство, всъщност няма да постигнеш нищо. Просто няма да направиш нито една крачка, парализиран от страх от провала. За нещо подобно говори Сет Годин в новата си книга Linchpin (интервю за книгата има в подкаста Marketing Over Coffee) – той нарича “trashing” хроничното неудовлетворение от разработеното и  стремежа то да се изпипва до безкрай. С това обаче продуктът на усилията ти не е полезен на никого, защото така и не вижда бял свят. Примерът, който Годин дава, е свързан с третата част на играта Duke Nukem  която още не е реализирана поради желанието на разработчиците да я излъскат до блясък. Да, но както знаем, перфектни неща в реалния свят няма.

И за да не останете в плен на атикифобията, по-добре е да приемете, че премереният риск е нещо, което не може да бъде избегнато и в никакъв случай не е вредно. Особено когато рискът се оценява предварително и се управлява умно. Естествено, не е добра идея да се хвърлиш напред с главата, когато си напълно наясно, че провалът ти е в кърпа вързан. Но пък и другата крайност слага спирачки на развитието ти.

А по примера на компанията Segway може да си подарите една желязна жаба, за да си напомняте, че трябва да целунеш много жаби, преди да стигнеш до желания принц. С всичко в живота е така.

___
снимка: unsoundtransient

Още по темата:

1. История на успеха

Това е бул. Цар Борис преди няколко минути.

Да, те чистят!

Идвайки на работа и аз се чувствах като елфа Леголас плъзгайки се скейтърската на своя щит, но очевидно все пак СО полага усилия.

Как е по другите райони, имате ли наблюдения?

ps.

Виждам, че и Пловдив е проходим в тези условия.

Виж още:

Булфон поддръжка (2 мнения)
Досега не бях виждал да чистят уличните телефони, ...
Нередности в София (6 мнения)
За първи път виждам тези общински (?) графити, кои ...
Плюс за Плесио (10 мнения)
Преди няколко дена си взех малко памет от Плесио и ...
И Орлов мост било комплекс (4 мнения)
Това едва ли е ново, но е факт, че вчера го видях ...
Мера според далавера – Резултатът (0 мнения)
Преди няколко дена ви попитах два прости въпроса с ...

Барселона / 2010

Докато разглеждах направените снимки, осъзнах че на тази й липсва нещо. Трябваше да накарам Ивелина да пипне в епицентъра и така щеше да има нещо повече от “оригинален криейтив”. Качвам я, за да ми напомня за това.

Доскоро само студенти и големите риби участваха по конкурси. Студентите - защото са надъхани, пък и без друго си нямат какво да вършат, а големите риби - защото знаят, че ще спечелят. Но в тия бедни гладни времена, всичко живо се преориентира към състезателния принцип (като студентите - щото няма какво друго). Колко му е - захващаш се с едно задание и правиш някакъв вариант - хем си поддържаш тренинга, хем правиш нещо, което да сложиш в портфолиото си, че даже може и да ти се плати за него (а не както в случая с “изясняването на инвестиционни намерения”). Да де, само че и при конкурсите, както и при всяка друга работа, си има схема, тънкости, системен подход или както искате го наричайте.

Как се прави по принцип

1) Анализира се подробно заданието
2) Прави се проучване
3) Анализира се функцията и възможните функционални схеми (грубо)
4) Създават се концептуални варианти (най-важни моменти, обеми, визия, философия) или както е модерно да се казва - брейнсторминг
5) След първоначалното сито се преценява коя визия си пасва най-добре с функцията
6) Разработва се идеен проект във всичките му направления - чертежи, схеми, модел, визуализации, макет
7) И за десерт - да не забравяме, за да е всичко както трябва - пускат се няколко проби на таблата, за да се видят цветове, дебелини, контраст и тн

А как се прави у нас

Понеже българската практика е тези точки по-горе да се прескачат едно-друго, няма да ги систематизирам.
Прочита се заданието, може и да не се анализира много подробно - важното е да се знае за какво става дума (дали е обществена, жилищна сграда или пък градоустройство). След това се хвърляме към бесни концепти, които често не се харесват на нас самите (не е ясно защо). След това се сещаме, че може да се отвори някоя дебела книга или да се потърси в интернет и да се вземе отнякъде вдъхновение (”да се вземе вдъхновение” да се чете “да се попрепише някоя идея”). Лошо няма, както се казва - занаят се гепи. Оттук насетне започват преправяния и посуквания на чужди сгради и идеи до напасване върху имота от заданието. И чак най-накрая се започва функцията, която, горката, е подложена на още по-голям кълч от чуждите идеи, за да може да пасне на готовата визия. След като не стане, се започва ново мислене за концепция, този път с функцията предвид, както и ново търсене по книгите за евентуално не каква да е, а вече подобна сграда. Времето напредва, трите месеца са се стопили на един, а резултатът до този етап е не по-повече от “подробно или по-скоро до болка подробно запознаване със заданието + проучване”. Още една седмица за изясняване и напасване на всичко едно към друго, така че да стане истинско, още една седмица за избиране на най-подходящия вариант от няколкото и ето - две седмици за разработване си остават! Само дето един вариант, колкото и перфектен да е като идея му трябват доста повече от две седмици, за да се изчисти от недостатъци. После му трябва минимум една седмица за визуализации. Истински визуализации, не “инвеститорски тип”, както казва Жоро Тренчев в едно интервю. И накрая - поне една седмица за пускане на проби, за да може ако има разминаване в цветовете, да се поправи всичко навреме и да се предаде в срок. А не да се пускат проби, да се коригира, печата и предава в един и същи ден.

Вече имам впечатление от доста колеги за такъв тип на работа. Разбира се, това съвсем не означава, че крайният резултат е лош - напротив, би могъл да бъде и перфектен, но обстановката на работа е кофти, напрегната.. А все си мисля, че при спокойна обстановка се получават по-добри резултати. Всъщност, интересно ми е дали изобщо в България има архитект/екип, който спазва последователността на работа или поне в приблизителни рамки. И ако има, дали не са твърде малко..

Продължавам разказа на Таис за остров Мавриций и прекараната от нея там Нова година 2010. В началото ни показа острова и неговите плажове, а сега продължаваме нататък. Приятно четене:

Остров Мавриций – частица от рая

част втора То май стана много дълго, но наистина се впечатлих от начина, по който хората са си устроили държавата (всеки път ми става смешно като кажа "държава" за това малко местенце ;-) , да довърша с още малко инфо за тези, които евентуално би им харесало толкова, че биха искали да отидат да живеят там :D [geo_mashup_map] Почти като навсякъде няколко са начините човек да отиде да живее там: с инвестиции, чрез брак или като си купи къща/имот. Тук обаче пак има интересен момент относно купуването на къща: по-долу ще видите обикновените къщи на местните (всички си имат домове, различни по лукс, големина и разположение), но ако чужденец иска да си купи къща, то не може да е някоя семпла от местните. Изрично има програма, по която се строят комплекси за чужденци, които безспорно са много по-луксозни, повечето са в близост до крайбрежието и цените са в пъти по-високи от тези, които струват другите. Например самостоятелна вила до брега е в порядъка на 5 млн.рупии - около 100 000 евро. :P

Строителството като цяло е ниско

и логично - по крайбрежието хотели, от семпли до много луксозни и с голф игрища. Минавайки през столицата това беше една от най-високите сгради, която видяхме:

И като попитах защо не строят по-високо, очаквайки да кажат, че причината е, че е вулканичен остров или от рода, отговора пак беше много сладък: Ами защото можем да си го позволим - имаме място за строене :-) И малко ориентир относно курортите и къде какво се предлага:

В Северната част на Мавриций е Grand Bay,

където бяхме и ние. Ясно, че щом е залив е затворена част, което не на всеки би се харесало. От друга страна водата е в пъти по-топла, в никакъв случай мръсна...е, може би малко по-мътна :-) За сметка на това именно Гранд Бей е мястото за хора, които биха искали да скитат и нощем извън хотела. Тоест това е най-оживеното място с активен нощен живот. И все пак преди да се избере хотел е добре да се види къде точно при залива е. Ние бяхме на по-малко от 10 мин пеш от улицата с барове, магазини, ресторанти и тн, но след нашия хотел имаше още, които пак се водят там, но са малко по-отдалечени. И все пак в непосредствена близост до залива има голям пясъчен обществен плаж.

По Източната част на Мавриций

са разположени повечето от луксозните 5* хотели, големи затворени комплекси, предполагам предлагащи всичко необходимо за прекрасна почивка. Но там не може да се търси нощен живот, повечето от тях са комплекса, плажа и от другата страна като се излезе от комплекса е плантация 8-) Западната част е известна с красивите си плажове, там се намира и

известният плаж Flic&Flac,

който като питате местните за най-хубавия плаж той е първият, който споменават. И тук има няколко от най-луксозните хотели... :-)

Южната част на Мавриций

като че ли останах с впечатлението, че е най-неразработена. А като цяло на острова се предлагат и вили под наем, които са на принципа на без храна и не непременно на плажа.

Един съвет относно базата на изхранване

- предвид цените, тук наистина излиза по-изгодно човек да бъде на база All Inclusive, дори и да има намерение повечето време да скита извън хотела. Ето и малко снимки от улици, къщи, пътища...

Grand Bay

Четете по–нататък>>>

нямам понятие от американски футбол, или това, което за тях е просто футбол, обаче тази снимка е уникална. не успях да намеря името на фотографа. победили са Saints от New Orleans. в снимката има всичко, което човек може да пожелае да запечата. любов, победа, надежда, бъдеще, сила, устрем, красота, пак любов и пак бъдеще:)enjoy.

Най-скъпото нещо на този свят е информацията В началото на седмицата в eTimes публикувах обзор от доклад на IAB за това, че 22% от маркетьорите в големите корпорации като “Кока-Кола, RBS и COI виждат социалните мрежи като част от маркетинговата си стратегия, защото все още търсят каква роля играят този тип канали за кампаниите, когато реализират своите [...]

Където и да отидеш по света, в който и ресторант да си поръчаш салата Цезар, ще ти я поднесат по различен начин. Основните съставки от айсберг, крутони и пармезан се допълват от всевъзможни други продукти. Може да я срещнеш с домати, пилешко месо, бекон, скариди, сьомга, майонеза. Популярната салата до толкова се е изменила, че дори започват да заменят айсберга с маруля. Е това вече не бих нарекла Цезар. Имам разочароващи спомени от различни ресторанти, в които ми сервират салата Цезар, която не е салата Цезар. Навярно единственото място, където мога да ям тази салата, такава каквато ми харесва е вкъщи. И в никакъв случай не бих допуснала месо в салата. Понякога добавям домати, но нищо друго освен вълшебната тройка – айсберг, крутони и пармезан.

След като се разбрахме за основните продукти, то идва ред на дресинга, никак маловажен при това. Дресингът за Цезар е този, който завършва салатата и обединява останалите продукти. В дресинга се крие завладяващият вкус, с който тя става така известна. И тук имам една извадка за теб, от книгата на нашумялата напоследък Джулия Чайлд, която е имала честта да обядва с родителите си в ресторанта на Цезар, където за първи път се предлага тази салата. Статията си заслужава прочитане, ако не за друго, то поне за обща култура. Аз няма да приготвям сега точно тази салата, въпреки че опитах и този вариант, в който се казва: „Няма аншоа в салата Цезар“. От самото си създаване, дресингът се е приготвял със суров жълтък (или поширан за точно 1 минута), дижонска горчица, чесън, зехтин, пармезан, лимонов сок и сос Уорчестър. Последният съдържа аншоа и от него всъщност идва този вкус в салатата.

И ако вече прочете гореспоменатата статия, то няма да задълбавам в подробности, нито ще се стремя да доказвам оригиналната рецепта. Просто ще ти покажа салата Цезар такава, каквато я обичам.

Айсбергът:

Използвам цялата глава от салата айсберг, въпреки твърденията, че трябва да се сложат само най-крехките листа. Не смятам това за фатално, напротив. Самата салата е толкова крехка, че поне за мен няма нужда от отстраняването на външните листа.

Разрязвам главата айсберг на две, отстранявам кочана. След това точно с четири движения на ножа, нарязвам на едри парчета.

Крутоните:

Държа да приготвя крутоните сама. За целта използвам багета или друг бял хляб. Нарязвам няколко филии на кубчета и ги запичам в тиган със зехтин и чесън. Прясно приготвените крутони са много по-ароматни и приятно хрупкави.

Дресингът:

Вече споменах по-горе продуктите за дресинга. Така ми харесва. Без излишни добавки или нечие експериментаторско хрумване. Но нека се разберем. Аз не използвам сос Уорчестър. Прибавям аншоа, което автоматично трябва да подскаже, че не добавям нито грам сол в салатата.

Използвам пресен жълтък и това означава, че яйцата трябва да бъдат пресни. Ако все пак има потенциална опасност от използването на суров жълтък, то може да свариш яйцето за 1-2 минути.

Пармезанът – Грана Падано, горчицата – дижонска. Много харесвам Грана Падано заради мекият си вкус и текстура. Горчицата също, ако е в умерени количества.

Чесънът е неизменна част от дресинга. Повярвай, без него вкусът не е същият. Що се отнася до киселината, използвам пресен лимонов сок – свеж и ароматен.

Най-важната основа за всеки дресинг – олиото. Разбира се тук използвам зехтин – extra virgin.

След като всички продукти са на лице, може да пристъпя към начина на поднасяне. Джулия Чайлд разказва, че първоначалния начин на сервиране на Цезар е по-различен от объркани съставки в купата. Използвали се най-крехките, вътрешни листа от айсберг, които се оставяли цели. Върху тях се разпределяли крутоните, пармезана и се овкусявали с дресинга. Салатата се е ядяла с пръсти. Но това бързо се променя и започват да се използват вилица и нож.

Аз предпочитам да смеся всички продукти, да ги залея с дресинг и да объркам хубаво салатата, така, че всяка хапка да е добре овкусена. Тази салата за мен е изключително свежа и ароматна. И най-много ми харесва, когато сама съм я приготвила.

Салата Цезар

Продукти:

• 1 глава айсберг
• 1 чаена чаша крутони (рецептата, по-долу)
• настърган на люспи пармезан за поръсване

За дресинга:

• 2-3 парчета аншоа
• 1 суров жълтък, от прясно яйце
• 1 скилидка чесън
• сокът от 1/2 лимон
• 1 супена лъжица настърган пармезан
• 2 супени лъжици зехтин extra virgin
• 1 чаена лъжица дижонска горчица

Най-лесният начин за приготвяне на дресинга е като всички продукти  се смесят в блендера на кухнеския робот и се пасират. Ако приготвям салатата в големи количества, този метод е бърз и ефикасен. Но ако правя салата само за мен и Вальо, в повечето случаи го приготвям на ръка. Взимам купа и намачквам с лъжица пресования чесън и аншоата. Следва добавяне на останалите продукти, като продължавам да ги разтривам с лъжицата. В дресинга остават малки парченца от чесъна, аншоата и пармезана. Харесва ми да ги усещам в салатата.

След като дресинга е готов, нарязвам айсберга на едри парчета. Смесвам го с крутоните и заливам салатата с дресинга. Обърквам добре. Накрая поръсвам с едри люспи пармезан. Готово!

За крутоните:

• 5-6 филии от багета или друг бял хляб, нарязани на малки кубчета
• 1 скилидка чесън, пресована
• 1 супена лъжица зехтин

Зехтинът се загрява в тиган. Добавя се чесънът и се разбърква 20-30 секунди, докато отдели аромата си. Добавят се кубчетата хляб. Разбъркват се често докато придобият златисто-кафяв цвят.

Това е варианта, който аз използвам. Но крутоните може да се приготвят и във фурната. За целта кубчетата от хляба се объркват добре със зехтина и чесъна. Изсипват се в тавичка и се пекат в предварително нагрята фурна на 180°C за 10-15 минути или докато придобият златисто-кафяв цвят. Разбъркват се често.

Едно име, а толкова много разнообразие – салата Цезар от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Автор: Ваня Ефтимова Може ли една приказка вместо със сватбата на принц и красива принцеса да завърши с брака на двама принцове, на която също всички са яли, пили и се веселили? Разбира се, казусът, който разглежда сега калифорнийският съдия Вон Р. Уокър, е малко по-сложен. Но историята за приказната сватба на двамата принцове, прочетена от [...]

Архитектът на зимата
прави улиците по-многобройни,
отколкото всъщност са.
Играе си със белотата
и сивотата
и ги издига като арки
на града си.
Обсажда ни,
затваря ни в къщите
да градим мисли и смисъл.
Архитектът на лятото,
притихнал някъде, спи,
като тинейджър - до обед,
красив,
с розова кожа
като ципа на плод.
Той чака, сънувайки,
но когато дойде времето му
ще е изпълнен с безгрижие.
Ще ни очарова
с ягоди и ядки от кайсии,
цинично ще ни съблича по улиците,
но няма да ги направи
широки и уютни,
за зимните ни мисли.
Всяка зима е запомняне,
после идва много лято,
вероятно за това вечно губя
мъдростта си.
А после пак я имам.






Невена Борисова в “Кръстопът”

споделеното тук е от моята камбанария, но обобщава мнението на не малко колеги, преподаватели в различни висши учебни заведения за студентите днес. важно е да се знае, че това са неща, които важат не само за моите студенти, но за студентите по принцип, в България, а за някои от аспектите – и по света

споделянето не е с оглед да оплюем студентите, някой ВУЗ или системата, а да се замислим и направим, всеки това, което е във възможностите му, нещо, за да променим ситуацията в позитивна насока

неграмотност е силна дума, но липса, у част от студентите, на базисни познания по български език и правопис – нещо не просто дразнещо, но отчайващо на моменти. не мисля, че и преди е било много по-добре. просто не е било толкова видно, в ерата на Интернет и компютрите някак това се вижда по-лесно

copy/paste. всеки ще се съгласи – толкова искусително лесно е да направиш гугъл сърч и да изкопираш първото или второто, което ти падне. стереотипът е у тях отдавна, от ученическите години, когато учителите не са онлайн, че да погледнат от къде е “взаимствано”, продължава с копиране на готини SMS-чета, вместо на замисляне и измисляне сам на такива, та до курсовите и дипломните … нужно е ясно правило, като в западните университети – хванат ли те с c/p – наказание, повторно – вън от университета. за жалост моделът е силно натрапчив и тотално отмива способността за мислене, анализиране, създаване

работа и учене. това не е първото поколение студенти, които работят. истината е, че едва около 30% от тях работят. но не на всички им остава време, достатъчно време за четене и учене. а за какво е студентството, ако не именно за голям обем четене и учене. времената са сложни, но кога не са били

учене за диплома, не за знания. предполагам и това винаги го е имало. все си има някакъв процент от хората влезли да учат без да знаят защо, само за да са в София, за да не накърнят мераците на родителите си, да поживеят малко, ей така, на майтап. любопитното е, че тези хора не рядко стигат до диплома. естествено после никога няма да работят по специалността не само защото не искат, но и не могат

списъкът може да продължи, но няма смисъл, защото нищо няма да се промени. гледах някакъв спор между ректори на уриверситети по повод този в Перник – говореха за фуниите, на къде да са обърнати, къде да е цедката – на входа или на изхода. нямаха единно становище. не е ясно още защо държавата бълва специалисти в области, в които има много, а не прави нищо за други, в които има глад. ясно е, че и за в бъдеще в България ще има достатъчно ИТ търсене. но за разлика от Румъния, където на високо ниво се взеха мерки преди години и в момента има достатъчно кадри, у нас нищо не се прави.

студентите са млади хора, като цяло мислещи. ако изискваме повече от тях – аз, ти, университета им, цялата система – ще е по-добре за тях и за всички. важното е добра воля да има. и да не тръшкаме врати, обвинявайки другите за собствените си неуспехи.

за да не остане само некрасивото – ето и на студентите с любов

Понякога неделите имат способността да са ужасни. Ужасно студени, ужасно мрачни, и никъде, никъде не ти се излиза. Навън е едно такова ветровито, снегът пада на дребни бръснещи точки, и най-доброто, което може да ти се случи, е да си останеш в къщи.
Но все пак трябва нещо да се яде? И тъй както вече стана ясно, че къшей хляб, поръсен с шарена сол, не е нашата любима представа за ядене, се обръщам към съвременния еквивалент на домашното огнище – фризера.

И, О, Чудо! От дълбините му изравям забравена да влезе в коледната капама опаковка патешко филе. Чудесна идея, тъкмо се намират и портокали, и вече съм наясно с днешното меню.

Ще бъде патешко филе с портокалов сос и пюре от картофи и кестени.

Какво ви трябва, за 2 до 3 порции

Една опаковка патешко филе с кожата

За пюрето:
300-400г картофи
200г сварени кестени
масло, прясно мляко, сол, черен пипер

За портокаловия сос:
40г масло
2с.л. брашно
150мл прясно мляко
сокът на 1 или 2 портокала
1ч.л. захар



Патешкото месо се спогажда много добре със сладките гарнитури и сосове. За това обикновеното пюре от картофи може да се окаже недостатъчно подходящо. Добър вариант би бил пюре от сладки картофи, но поради тяхнат осезаема липса в моя килер, и поради наличието на една купа сварени и обелени кестени, реших че ще обединя двата вкуса.

Обелете и нарежете картофите, сложете ги в тенджера с малко вода да се сварят на тих огън. Когато омекнат, пасирайте, добавете масло и мляко по стандартния начин, добавете пасираните кестени и объркайте. Подправете със сол и смлян черен пипер.

Пригответе соса, на основата на класическия бешамел. В дълбок тиган сложете около 40г. масло да се разтопи. Изсипете отгоре 2 с.л. брашно и бъркайте с дървена лъжица. Налейте част от прясното мляко на тънка струйка, и бъркайте непрекъснато, докато стане на гъста еднородна каша. Налейте сока от един или два портокала, добавете захарта, и ако ви се струва гъсто, добавете още малко мляко.



Загрейте фурната до около 200˚С. Направете по кожата на филето ромбоидни диагонални разрези, като внимавате да не засегнете месото. Загрейте на котлона оребрен грил-тиган и поставете филетата с кожата на долу. Печете около 5-8 минути, като периодично отливате разтопената мазнина (можете да я запазите в буркан в хладилника, върши чудесна работа като готвите кисело зеле).
Когато кожата на филето е добила хубав кафяво-златист цвят, обърнете да се запече за минута и от другата страна. След това прехвърлете в тава и сложете във фурната. Печете около 8 минути за розово, 10-12 за средно изпечено. Не ви препоръчвам да го държите повече в никакъв случай, защото патешкото филе е сухо месо, и ако се подложи на дълга топлинна обработка, става почти негодно за ядене. Идеално приготвеното патешко филе е златисто изпечено отвън, и свежо розово отвътре.

Сервирайте топло, с пюрето от картофи и кестени, и полейте отгоре с портокаловия сос.


Явно няма да стане да пиша само в goodreads какво съм прочел, някои книги искат по-сериозно внимание. Също така може би е добра идея да не оставям един post две седмици да гние (и да прочета 7-8 други неща през това време).
(с това четене на монитор определено си върнах старата скорост на четене и удоволствието от него)

Едната книга е “Infidel” на Ayaan Hirsi Ali - чисто и ясно обяснение за това какво е жената в ислямския свят и за основните идеи на исляма. Като притежател на два корана и чел и други неща по темата не се съмнявам особено много в нещата, които е написала. Друг много показателен факт са многото заплахи за живота и и това, че един от хората работили с нея - Тео ван Гог - е бил убит от силно вярващ мюсюлманин (т.е. тъп като галош нецивилизован нещастник). На фона на това не е особено учудващ отказът на швейцарците за строеж на нови минарета и като цяло засилващите се негативни настроение към исляма в Европа - трудно е да съчувстваш на хора, които смятат целия ти начин на живот за подлежащ на унищожаване.
(чудех се колко ли ще струва да се издаде на български. Някой да има идея?)

Второто нещо, за което си струва да пиша е “Sandman” на Нийл Геймън. Става въпрос за комикс за не-точно-богът на сънищата и … реално не се поддава на разказване, без да издам твърде много. Би могло да докара спокойно кошмари на повечето хора с графичността си :) Най-важното нещо обаче е, че историите вътре и произведението като цяло имат нещо много истинско в себе си, неподправено и реално - колкото и странно да звучи това, казано за една фантастична история.

За сметка на това третото нещо, за което ще пиша - “Flatland” на Едуин Абът - има друг начин на въздействие. Книга на тема геометрията и да речем тоталитаризма, и поне на мен първата и част може да ми докара кошмари (за разлика от Sandman). Малко неща са ми по-гадни от издигането на очевидно грешни идеи в култ и убиването на всякаква възможност за критика.
(Честно казано, даже не ми пука особено за това колко са грешни идеите - дразни ме неспособността на хората да се съмняват. Кога най-накрая ще почне да се преподава критична мисъл в училище?)

Между другото прочетох и Battle Royale на Koushun Takami - едно време бях правил опит да гледам филма, но не ми беше толкова интересен, колкото книгата (която не може да се отрече, че е писана като да се филмира). Интересна антиутопия и в общи линии интересен поглед върху стари познати идеи.

Открих две други неща на Геймън, които не бях чел - “The Anansi Boys” и “The graveyard book”, като втората се оказа наистина добра. Геймън е може би най-добрия разказвач на приказки, на който съм попадал и се чудя дали след години няма да го давам да го четат деца наравно с братя Грим например…

Накратко мога да спомена:
“Clockwork Orange” (”Портокал с часовников механизъм” на Антъни Бъргес) - не лоша книга, крив език на писане (добре, че имам някакво понятие от руски), има идея успява да я обясни накратко. Нищо особено не ми се видя.
“Heart of darkness” на Joseph Conrad - рядко ми се случва да кажа, че филм е по-добър от книга, но “Apocalypse Now” бие книгата по всички параграфи. Става, но определено не грабва достатъчно и стилът е малко неудобен за четене.
“Logan’s run” на William F. Nolan - много екшън, твърде малко описание на антиутопията (идеята не е лоша, но има малко дупки в нея). Става за филм, не за четене.
“April fool’s day” на Josip Novakovich - книга за живота в Югославия, доста ми хареса. Някои от нещата бяха много родни и познати, някои не, но си има от всичко, включително и доста забавен край.
“See no evil” на Robert Baer - мемоарите на агент на ЦРУ, доста интересни и с интересна гледна точка за тероризма. Въпреки че на моменти може да изглежда предубеден, мисля, че всъщност излага една доста балансирана гледна точка.
“Albion” на Alan Moore и Leah Moore е интересен и доста кратък комикс, става за разнообразяване, но е наистина твърде къс за това, за което иска да говори.

И да завърша с това, което наистина много ме зарадва и завърших преди малко - “On writing” на Стивън Кинг. След “Клетка” и “Романът на Лизи” си мислех, че наистина е забравил да пише, но това определено много ми хареса (имаше моменти с удряне по челото, имаше смях, имаше и неща от типа “ами да, то не се ли прави така по принцип”) и ми докара желание да хвана “Under the dome” (което преди малко дойде), нямаше как да не се изкуша - нова книга, над хиляда страници…

ме попита дали наистина в Америка се чувствам свободна. чувствам се свободна там, където знам, че законите се спазват, и където се чувствам защитена като гражданин. да, в Америка се чувствам свободна. и да, в България ми е страшно хубаво, така както не ми е в Америка, но понякога и само страшно. продължава да ме е страх от неща, хора, взаимотношения, липса на държава, която да защитава правата ми

Барселона / 2010

Докато разглеждах направените снимки, осъзнах че на тази й липсва нещо. Трябваше да накарам Ивелина да пипне в епицентъра и така щеше да има нещо повече от “оригинален криейтив”. Качвам я, за да ми напомня за това.

Сега си събирам багажа за Лондон за конференцията OneYoungWorld. Утре сутринта в 7:30 отлитам и до 9 сутринта трябва да съм в хотела. По план на обяд трябва да се съберем и да обиколи Лондон. Към 18:30 (британско време) ще е откриването с официална церемония и речи на участващите организации. Във вторник и сряда ще са пленарните обсъждания, гласувания и допълнителни панели. В четвъртък се връщам в Германия.

За мое съжаление темите, които исках да засегна, не са включени изцяло. Особено тази за трафика на хора и насилствения труд. Във вторник ще обсъждаме „Околната среда и защитата й“, „Диалога между религиите“ и „Ролята на глобалния бизнес“. В сряда темите са „Силата за промяна на медиите“, „Глобалното здраве“, „Политика за позитивно бъдеще“ и „Нека света да каже“. Последната пленарна среща ще се излъчва на живо по световните медии и ще отрази цялото генерирано съдържание в интернет около събитието – от делегати и зрители. Между обсъжданията ще има почивки за networking и кратки семинари. Аз например по всяка вероятност ще участвам в разговор по въпросите на личното достойнство в контекста на междукултурния диалог с принца на Норвегия и още 4-5 делегата. Точно там ще дам примери и с насилствения труд, където хората позволяват да се стъпчат правата и достойнството им поради липса на информация, избор и защита от страна на организациите. Други делегати пък ще говорят на самите пленарни обсъждания или ще задават въпроси. В рамките на събитието ще гласуваме декларация генерирана от всички дискусии и мнения, която ще бъде разпространена из световните организации и срещите на върха.

Цялата конференция може да следите на живо по няколко канала. Първо, видео от срещите ще се излъчва на живо на страницата на OneYoungWorld. Клипове ще бъдат качвани в YouTube, а снимки – във Flickr. Пак във YouTube ще намерите и мнения на делегатите по различни въпроси около конференцията, а медиите могат да намерят подробна информация за делегатите и темите на специалната страница тук. Естествено най-бързо ще се получава информация в Twitter и във Facebook. В Twitter следете моя акаунт, където ще пиша редовно какво се случва и таговете #oneyoungworld и #oyw.

Ще се опитам да опиша впечатленията си по време на конференцията, но не мога да обещая. В четвъртък обаче определено ще пиша, за да ви дам поглед над това как се организира такова нещо, какво е значението му, каква полза имаме ние от него и какво можем да научим. Пожелайте ми късмет. Ще се радвам да чуя какво вие искате да знаете за конференцията.

Напоследък се вдигна шум около генетично модифицираните организми. Участваха немалко мои добри приятели, и от страната на привържениците им, и от страната на противниците им.

И едните, и другите познавам като умни и разсъдливи хора. Как така се оказаха от двете страни на барикадата? Защо не можаха да намерят общ език?

Не искам да психоанализирам никого. Предпочитам да потърся своя път към истината, без да го обявявам за единствен, или да го налагам на някого.

По-долу съм обсъдил няколко аргумента за и против ГМО, в какъвто ми падне ред.
(more…)

61% от новоинсталираните мощности в Европа за 2009 се падат на технологии, използващи възобновяеми енергийни източници. Най-голям дял сред тях има енергията от вятър, с новоприсъединени към мрежата над 10 гигавата за страните от ЕС.

След традиционните лидери в сектора Испания и Германия вече плътно се нареждат Италия, Великобритания и Франция. Общо новите вятърни мощности за стария континент съставляват 39% от всички новоинсталирани мощности, след тях на второ място се нареждат централи с природен газ – 26% и фотоволтаичните инсталации са на трето място с 16%.

Въпреки тежката икономическа криза, резултатите категорично показват, че енергийната система на ЕС се преориентира категорично към ВЕИ. Традиционните технологии като въглищата имат едва 9%-ен дял от новите инсталации, а ядрената енергетика – само 2%, като и двете технологии имат в пъти повече затворени мощности, отколкото са новостартиралите през годината.

По материали от: renewable energy world

Още по темата:

• Направи си сам: вертикална вятърна турбина
• На 1-ви октомври заработи най-голямата вятърна централа в света
• Шумозаглушаваща система за ветрогенераторите
• Хибридни улични лампи
• Успешен старт на ВЕИ проекти в България
• След 80 години 100% от енергията ще бъде от ВЕИ
• Силата на вятъра влияе на цената на електричеството в Испания
• Първи тестове на технологията Vehicle to Grid
• Просто съоръжение повишава ефективността на вятърните турбини
• Оригинален метод за съхраняване на електроенергия

Ако не си чувал за сладкишница "Гаврош" и Ради Стамболов, значи имаш огромна кулинарна дупка в живота си. Можеш бързо да наваксаш като разгледаш тези сайтове
http://www.gavrosh.com/bg/
http://www.radistambolov.eu/cmgallery/index.php
Те са превърнали сладкарството в изящно изкуство. Не мога да се въздържа и да не покажа някои красиви торти и ръчно приготвени бонбони тук
трюфели с вкус на лайм
уникални 3D торти
сватбени разкошотии

Подсладих ли ви живота или с очи пълни-ръце празни цял ден ще ме проклинате, преглъщайки пред мониора?

     „Лабиринт за романтични минотаври” (автор Светлана Дичева, ИК „Колибри”) е един от интересните белетристични факти на 2009 г., който разширява парадигмата на въображенето на еквилибристичната граница между оценъчно-разсъдъчното и романтичното възприятие. Говоренето за митове събира спомена от детската среща с тях с говоренето за всички останали неща, които авторката е интериоризирала в годините като житейска опитност и екзистенциална същност. И ако този интерпретационен жест оставя усещането едновременно за емоционална ангажираност и критическа дистанцираност, то това е логично следствие както от задълбочените естетически търсения на Светлана Дичева, така и от комуникационните ѝ умения на радиожурналист. Позната от култовата „Закуска на тревата” и по-новите „Графити по въздуха” по програма Хоризонт на БНР, тя от години, ненатрапчиво, но последователно отстоява присъствието на високата култура във все по-масовизиращите се, откровено приплъзващи се към по-ниската култура, масмедии. Нейното присъствие в ефира впечатлява с необичайна за радиото прецизност към думите, която присъства и в книгите ѝ: „Балканския пророк” (ик „Атлантида”, 2000 г., награда на фондация „Българка” за най-добър автор), през „Мона и Магелан” ( ик „Колибри”, 2005 г.) до „Лабиринт за романтични минотаври” (ик „Колибри”, 2009, специална награда в конкурса по международния проект „Митове” на изд. „Канонгейт”, Шотландия).
     А това, което прави разликата между казаното в ефир и написаното в последния роман на Светлана Дичева, се намира в подмола на думите. В подтекстовете, които иронично-закачливи, разголено-предизвикателни, високомерно-насмешливи, човъркат асоциативно в дълбините и детайлите, опияняват се от безмерната свобода на мисълта. Разкрепостената мисъл релативизира истината (иманентно за лабиринт) на различните герои (или на едни и същи герои в различни моменти) и тази променливост на световъзприятието, в зависимост от конкретния момент, събужда интереса на търсещия, съмняващ се, забавляващ се читател. Всъщност читателят, който – извън всякакви предрасъдъци, е готов да предизвика и дори да взриви канона. Именно този читател авторката би искала да покани на своите постмитични пътешествия.

     Важно е да се каже, че повтаряемостта на греха - повод за създаването на Лабиринта, визира не отказа от греха, а отказа от назидание: „Бидейки принцип от глава до пети, бидейки принципен с всяка своя въображаема клетка, бих препоръчал на всички безпринципни да се запознаят с мен. Ето ме, не съм от плът и кръв, наистина, но съм категоричен, самодостатъчен, велик, стройно конструиран, уверен в себе си, не изпадам в депресии, защото не се съмнявам в нищо. Аз затова съм принцип – остров на стабилността сред океан от съмнения”.
Принципът на Лабиринта е обратният. И ако смятате, че сте по-близо до несъвършенството, отколкото до неговата противоположност, ще се забавлявате с елегантното четиво и с неговата дистанцираност към събитията, която първоначално кара героите съвестно да изпълняват предопределените им от мита роли, а впоследствие ги отклонява от тях. Вменява им нови посоки на мислене и действие, които прокарват паралел от митичния персонаж към съвременния човек.
     А той, колкото и да е обладан от задължителния постмодерен скепсис, не може и не иска сякаш да се отърси от романтичната си нагласа. Нещо повече - точно тази нагласа направлява/обърква случващото се в Лабиринта. Суетният минотавър никак не обича да бъде объркван с кентавър, Евридика предпочита ординерното семейно щастие с Орфей пред красивия любовен блян, извергът Прокруст страда от вменената му априори жестокост, та се налага нимфетката Рени да му помогне да преодолее комплекса си и т. н.
     Митовете вече не са това, което бяха, бихме могли да отбележим. Но без въздишка. Защото любовта, като първопричина и промисъл за богове и хора, съобразно политеистичните (пък и не само) вярвания, занимава и тази книга. Подобно на много други книги.

     Различното тук е, че Светлана Дичева възкресява древногръцките митове и легенди в едно ментално пътуване, което не се съобразява с естествения континуитет на времето. Връща го или го изпреварва, според нуждите на сюжета. Отдава се вакхански на различни, дори нарочно противоположни трактовки и психологически анализи. Амбициозното начинание понякога води до известна маниерност при психофизиологическата обосновка на персонажите и нестабилност на романовата конструкция. От друга страна краткостта и диалогичността на отделните разкази определено са постижения, които пречат на разпиляването на смислите.
     В повествованието за своите херои/антихерои Светлана Дичева отделя програмно място на женската и мъжката гледна точка. Те, както може да се очаква, манифестират своята противоположност, но и своята зависимост една от друга и това противоборство/партньорство превръща Лабиринта в нещо като интелектуална дерби-територия между двата пола. Филигранните внушения за надмощието на женското светоусещане впечатляват с проникновеност и оригиналност, с великодушие към по-низшия (а как иначе!) и разбира се със само/ирония - конвертируемото оръжие на интелектуалеца. Някои биха разчели феминистки или сексистки уклон и макар че не това е целта на книгата, тя може да даде повод за справка относно силния „Аз” в подходящите психоаналитични, философски и феминистки текстове.

     „Лабиринт за романтични минотаври” се родее донякъде с психологическите прочити на човешкото у Даниел Келман в най-харесваната немскоезична книга за последните десетилетия „Измерването на света”. Както Даниел Келман използва финия психологизъм и неагресивната ирония, за да проникне и разруши стереотипното възприятие за великите личности Гаус и Хумболд, така и Светлана Дичева се отнася към Прокруст, Бакхус, Зевс, Дарвин, Енгелс и останалите свои известни митични и немитични персонажи. Тя ги забърква в какви ли не сюжети, включително с измислени герои, за да разсее клишираните представи за митичното и да го приближи до модерното светоусещане. Което винаги поставя под въпрос статуквото. На каквото и да било. Защо не и на мита. Позанемарен, митът има нужда от актуализация в web, пък и в идеологически смисъл. Защото, независимо от прокламирания от теоретиците край на идеологиите, те продължават да подмамват/полагат/форматират жертвите си във все същото Прокрустово ложе („Една утопия, разрязана на две”).
     В крайна сметка, балансирайки между лекотата на забавлението и сарказма на посланието, читателят е принуден сам да избере своя прочит на тази, далеч не безобидна, книга. Светлана Дичева е поискала това. И го е постигнала.

Виолета Тончева

Приятели

Днес се навършва точно месец от публикацията на електронното “Слънце недосегаемо”.

През този месец:

• книгата си свалиха 14 човека
• един от тях ни написа отзив
• платиха си я трима – за сметка на което третият, Делян Ангелов, даде 30 лева. Това е отзив само по себе си.

Е-”Слънцето” продължава да бъде достижимо онлайн, при същите условия; ние – да водим статистики (и да преценяваме по тях дали ще правим нещо подобно със следващите ни книги); вие – мечтаем ние – да четете.

И понеже февруари е Месец на живите срещите – първата вече е уточнена:

21 февруари, 14-16 часа
дом Средец, преддверие на кинозалата (бивше кафе на първия етаж)

Премиера на “Слънце недосегаемо”

С участието на автора – Николай Теллалов

Вход свободен

…а преди нея май се очертава поне още една. Следете ни за подробности.

Кал, ЧоБи и кавалкади скрежни копита

В общи линии ползвам два настолни компютъра (един с Windows XP и един с Linux Ubuntu) и един лаптоп (Windows Vista), като на две от машините Google Chrome ми е браузър по подразбиране, защото Лисицата ми се чини много тромава напоследък, та се наложи да я прибера в дупката й.

Още от началото използвам версията за разработчици, та от доста време вече имам разширения. Ето кои съм си инсталирал (на различните компютри са инсталирани различни неща, но по-долу е пълния списък на разширения, които са ми инсталирани).

• Eye Dropper от kepicz – пипетка за цветове
• Pendule от christian.ubu – полезно разширение за уеб разработчици
• Session Manager от tirokea – познато от Лисицата, запазва всички отворени табове и т.н.
• Feedly от edwin.khodabakchian – по-удобният начин за четене на новини от RSS. Връзва се към сметката в Google Reader и прави чудеса. (има го и за Лиско)
• FlashBlock от ruzanow – от край време не харесвам флаш, това разширение ми помага да го блокирам и да пускам само онзи, който аз си преценя
• Google Mail Checker от extensions -at- chromium.org – проверява поща в Gmail. Не работи с Google Apps
• Google Reader Notifier (by Google) от reader.chrome.notifier – показва броя непрочетени новини в Google Reader
• Google Wave Notifier от Jeremy Selier – Google Wave така и не придоби особена, да не казвам никаква, популярност в България, но аз си го ползвам с чуждестранни колеги и приятели. Показва броя обновени вълни.
• RSS Subscription Extension (by Google) от finnur@chromium.org – Добавя малка икона в лентата за адреса когато е налична RSS-емисия, за по-лесно абониране.
• Session Manager от tirokea – управление и съхранение на сесии. Нещо, което ползвах във Firefox, но тук много ми липсваше.
• Chromepad от Jesper Lundsgaard – за записване на кратки бележки без да се налага да превключвам постоянно.
• Firebug Lite от andrei.pervychine – малко е смотано и объркващо ако си свикнал да го ползваш на Firefox, но пак е повече от нищо. Най-доброто разширение за уеб разработчиците.
• FreshStart – Cross Browser Session Manager от visibotech – пак управление на сесии… явно много ми липсват
• Google Mail Checker Plus от Anders – за проверка на Google пощи. Това работи и с няколко Google Apps сметки.
• html2pdf от Royans – съхранява текущата страница като PDF-документ.
• TooManyTabs for Chrome от visibotech – понеже имам навика да отварям по много табове и да ги държа отворени, това разширение ми помага да освободя скъпоценна RAM, като отбележа неактивните табове.
• TPGoogleReader от TPReal – да си чета емисиите в Google Reader.

А вие какви разширения ползвате?

Ние живеем в интересни времена.

Делян е написал чудесен текст посветен на поредната идея как да се контролира интернета, достъпа до него и ест., информацията кой какво прави с него.

Можете да прочетете целия текст на блога му, но аз искам да цитирам няколко важни параграфа.

Законът за хазарта по това което се чува за него, (защото той се прави от, съдейки по изказваното по медиите, доста спорни експерти по Интернет) естествено не е обсъждан с телекомуникационната индустрия. Както е нормално. И следователно ще предизвика протести сред хората занимаващи се с Интернет, просто защото той изисква:

Телекомуникационните компании да започнат активно да подслушват потребителите си, за да знаят кой на кой сайт ходи (нещо което дори ЗЕС не предвижда) и тази информация да се предоставя на Финансовото министерство! (болдоването е добавено от мен Е.)

Изисква по желание на финансовото министерство да се филтрират определени сайтове (ЗЕС предвижда стопиране на телекомуникационна услуга само за кратко и при заплаха за националната сигурност, законът за Хазарта изглежда ще предвижда стопиране по определение и желание на финансовото министерство, свързано с предположение за потенциално нарушение на лицензен режим в страната).

Има и безспорно велики идеи като „Всичкият трафик да минава през едно прокси на финансовото министерство, където да се осъществява филтрирането“ оправдано с „моите експерти ми казват, че това е технически възможно да стане“. Дори „Златната Стена“ на Китай не отговаря толкова идеално на тази идея за цензура и филтрация.

Желанието да се отчете дейност на всяка цена ражда поредния абсурден закон (проекто-закон).
Аз обаче съм параноична и смятам, че хазартът е само извинение, за да се пробута поредния опит за контрол над информацията. Намирам за малоумно, да се смята, че толкова българи залагат виртуално, че това да оказва кой знае какъв ефект на българската хазна, но май за още по-малоумни ни смятат нашите политици, че подобно извинение би минало пред някого.

Твърде много ми напомня на начина, по който публично бе обявено, за измененията в проекто-законът за забрана на лобистка дейност срещу обществения морал, (за да не може хомосексуалните да лобират да осиновяват деца. ( Тя, Масларова ясно си каза отношението към децата с увреждания, явно това е начинът на държавата да си каже какво й е отношението към всички деца оставени в домове). Ако се беше получило, щеше да се наложи да се дефинира морал и държавата да регулира споменатата дефиниция. За щастие, не се получи, но опитът беше направен.

Под фалшив предлог, уж в името на народа (или защитата на държавата), се предлагат (и приемат) закони, които са в ущърб или директна вреда на гражданите на република България – да не забравяме ЗЕС, разрешението за биенето на бременни и деца по протестите или допълнението, че не може да се протестира около важни сгради от типа на президенството, парламента и да се поддържа почетно разстояние от тях.

Плаша се, че правата ми са в ръцете на хора, които са способни да измислят линкнатите промени и закони. Някои от тях не са приети или са отхърлени (впоследствие), но факт е, че опитът е направен, защото някой е смятал, че ще се получи. Плаша се, че нещата вървят на зле и че не знам как може да се оправят. Плаша се, че както е тръгнало, ще се случи нещо лошо. Дали умишлено причинето от депутатите ни (или неумишлено), дали режисирана (или пък искрена) реакция от обществото срещу поредния зулум, но нещата изглеждат мрачни.

„Пожелавам ти да живееш в интересни времена.“
Древно китайско проклятие

Filed under: абсурдно, политическaта отговорност Tagged: абсурди, демокрация, закони, интернет, информация, контрол, недемоктратично, оправдание, политика, следене, хазарт

Една от най-хубавите книги, които съм чел. И сега си я намерих в нета. Доколкото ми е известно е с изчерпан тираж и я няма по книжарниците (може и да я има, но на мен лично не ми е известно). Който иска, просто си сваля и ако му хареса …. Книгата си я бива [...]

---

Съдиите ореваха орталъка, че изпълнителната власт, медиите, чуждестранни дипломати (визира се Френският посланик и оправдателните преди присъди по делото Борилски) и обществото им оказват натиск, и те не можели да си взимат традиционно обективните решения, а и никой не искал да види в какви условия работели те. Обявили се за Европейски мониторинг! О, чудо, Европейският мониторинг е нещо, което всички страни в този спор искат да видят. Но всъщност съдиите уточняват – не искат паралелен мониторинг на решенията им, искат само някой да провери дали им се оказва натиск!

Безспорно съдебната власт е подложена на натиск от изпълнителната власт. Така е било в последните 1000 години, така е на всякъде по света (включително Европа и САЩ, за последните виж какво се случи с взетото решение за осъждане на Microsoft в САЩ, по времето на Клинтън, което бе блокирано практически по времето на Буш, та имаме осъдително решение и присъда, но нямаме изпълнение). Безспорно това не е правилно. Но безспорно у нас съдебната система не работи добре. И доказателствата за това са хиляди, от огромният брой приключвани дела по давност, през процедурите позволяващи едно дело да се отлага 10 години, до странните не съразмерни, не еквивалентни или направо брутално различни (например оправдателни) присъди за едно и също деяние между различни извършили го лица при еднакви доказателства. Някой казват, че изкуството на формализма е достигнало у нас небивали висини. По знакови дела съдиите са връщали прокуратурата за доразследване поради правописни грешки! Не че това оправдава прокуратурата, но е безспорно не по същество. И някой казват, че ако съдията е подплатен (под масата) да джурка едно дело, няма запетайка която да не му позволи да го върне на прокуратурата, ако ще до живот. На принципа на Вълчо дето видял Зайо и го ударил с думите „Що си без капа?“, а на следващият ден го бил с думите „Що си с капа?“.

В този смисъл ако ще да има Европейски мониторинг, нека да е пълен и не само ограничен до „там където ни изнася“ – да наблюдават както натиска над съдиите и техните условия, така и техните решения. А резултата от мониторинга да не потъва в папките на ВСС където има прекалено подозрително завишен риск от загубване на документи (макар и по следствията и съда е така, виж случая Борилски, виж случая Спас Русев), а да излиза директно в медиите. Защото при съдиите се чувства определено да имат нужда от натиск. Понеже когато няма контрол има възможност за корупция. А корупция безспорно има, от най-малката, до най-голямата (виж случаят Красьо, случаят Баджанака, случаят Борилски). Единственият начин за пресичане на корупцията е да има последствия при очевидно грешни решения. А такава според вътрешните процедури на съда няма. Виж случая Красьо, Баджанака, Борилски и крайният ефект от решенията на ВСС - http://dnevnik.bg/analizi/2010/02/04/853073_redakcionen_visshiiat_sudeben_suvet_na_krasyo/

Въобще замислих се, какво се случва ако по нисша инстанция вземе едно решение, а по висша на обратно, при едни и същи доказателства? Ако се върне решение за преразглеждане поради допуснати процесуални пропуски, това отразява ли се някак на съдията допуснал ги, или както знаем от случая Борилски, той е предложен за повишение давайки пример за качествена работа именно засегнатото дело?

Съдиите не могат да се сърдят на обществото, че им оказва натиск. Те сами са си виновни за това. Натиска не следва от това, че съдиите са чисти като момини сълзички и взимат очевидно обективни решения (особено откакто решенията се публикуват в Интернет, четящите юристи коментират по форуми изумлението си от пируетите правени сякаш да защитят една или друга страна). Той идва от осезаемата липса на справедливост, която обществото чувства. А ние знаем, когато тя нарасне над определено ниво стават революции, а тогава съдиите не само ги корят, тогава ги бият и поубиват. За никой не е добре да се стига чак до там, и е определено редно чувството за липса на справедливост бързо да се потуши с адекватни решения вътре в системата и към знаковите дела, включително ако трябва с „режене на месо“, нещо което не се е случвало там от над 60 години.

Съдиите са част от обществото и част от обществената система. Обществото може и има правото да бъде недоволно от тях. Защото обществото както забелязваме може да се оправя и без съда, но съда не може да съществува без обществото. И тъй като за разлика от много демократични страни, у нас обществото няма правото пряко да избира контрола над съдебната система (и няма избори за прокурори и съдии) и невъзможността за това, съдебната система защитава като опълченците на Шипка, е редно да видим, че вътрешната им система за контрол работи. Случаят Красьо обаче ни убеждава, че това определено не е така – хиляда оправдания в един класически корупционен случай, най-тежкото наказание за неясно колко корупционни решения или пък директно създаване на корупция (търсил си работа за детето, мислел си че бил магистрат, търсел контакти сред лекарите за да превари опашка) е временно намаляване на заплатата. Така че съжалявам, общественият натиск ще се засилва. И за това сами сте си виновни. А вие вместо да ревете като малки деца в детската градина, започнете да си вършите работата!

Прясна, прясна новина – на Европейското първенство по футбол, което ще се проведе в Полша и Украйна през 2012, сме в квалификационна група G  в следния състав:

1. Англия
2. Швейцария
3. БЪЛГАРИЯ
4. Уелс
5. Черна гора

Повече информация за Европейското първенство – на официалния сайт на УЕФА.

Квалификациите почват още от септември, така че като се върнете от море, слагайте бирата в хладилника.

Подобни публикации

• 08.10.2009 — Пътуване до Андора – страната с високи молове и планини (15)

Share and Enjoy:

Изследователи описват научните си постижения в научно-популярни списания. Това позволява да разберем по увлекателен начин защо в генома ни има вирусна ДНК и защо големите банкови бонуси вероятно не помагат, а пречат на трейдърите

Шоколад

* Идеята за линковете, откраднах от Пламен и разказът му „Червеният пръстен”

Преди да прочетете историята, бих искала да кажа, че е много трудно, след зашеметяващата ви подкрепа за предишната история, да се осмеля да ви предложа тази. Но тъй като съм един истински овен, ще опитам. Пожелавам ви шоколадово четене и шоколадови мисли след това.

На тези, които за пръв път попадат на BLOG CHALLENGE да припомня – това е състезание за блогъри. В него 12 блогъра пишат по предварително определена тема от победителя в предишното издание. Победител е този, който има най-много коментари в блога си и гласове в svejo.net. Така че, ако тази история ви хареса, оставете ми коментар и дайте един глас в svejo.net

Ето я и историята:

Тя седеше премръзнала на спирката. Като повечето жени и тя не обичаше студа. Направо го мразеше. И за да сгрее премръзналото си тяло, си отчупваше по едно парченце от любимия си шоколад – Cresta на Lindt. Този шоколад съдържа малки парченца карамелизирана захар, които го правят още по-сгряващ и истински. На спирката нямаше почти никакви хора. Да не кажем, никакви. Все пак денят бе 14 февруари и всеки имаше повод да празнува – едни честваха любовта, други виното. Тя, обаче, беше сама на тази ужасно усойна спирка. Седеше си и за никъде не бързаше. Но с всяка измината минута студът ставаше все по-нетърпим и дори поредното заветно парченце шоколад не можеше да я сгрее. Тогава към спирката се приближиха две фигури. Шапката почти изцяло закриваше очите й, шалът си го бе овързала чак до носа, но все пак имаше процеп, през който ужасно силно се надяваше скоро да види тролея. Тролеят го нямаше, но фигурите ставаха все по-ясни. Едва когато стигнаха до нея тя успя да види, че с нея в този сковаващ мозъка студен февруарски ден, са едно момче и едно момиче. Те нямаха шапки, нито шалове, да не говорим за ръкавици. Тя направо се чудеше как не са се вледенили. Но явно студът  бе замъглил съзнанието й и не можеше да се сети, че на техните години и тя нямаше да се притеснява, че скоро ще умре от студ.

Вятърът се засилваше. Направо разцепваше всяко живо същество. И в тази мразовита вечер, когато имаше толкова причини за празнуване, тя с ужас в очите очакваше да съзре идващия тролей. На спирката продължаваха да са те тримата – тя – сама, и те двамата – едно момче и едно момиче. И точно, когато в съзнанието си взе решение, ако мине такси да го спре, се случи нещо. Момчето извади от джоба си нещо малко. Мракът не й позволяваше да види какво точно е то. Но любопитството й нарастваше и тя направи няколко крачки към момчето и момичето. Неимоверното желание да види какво извади момчето от джоба си, започна да измества от съзнанието й усещането за февруарския студ и тя вече не мислеше нито за студа, нито за тролея, нито за таксито, което бе решила да хване. Но въпреки че се приближи неприлично близо, не успяваше да види какво държи момчето в ръцете си. Малко преди да се откаже и отново да се отдаде на сковаващия студ, чу думите: „Днес, когато влязох в магазина и видях това, веднага се сетих за теб.” В секундите преди момичето да отговори, тя вече имаше в съзнанието си хиляди неща, които мъже и бяха подарявали – златен пръстен, обеци, ключ от кола. Все скъпи неща, които могат да се поберат в нещо толкова малко, че да се побере в джоб. Със сигурност още много неща щяха да се появяват в съзнанието й, ако момичето не бе отговорило. Думите на момичето развихриха още повече въображението й. Защото тя си представи какво би могла да получи, за да каже: „Никой не е ми е подарявал толкова сладко нещо.” Тя вече съвсем бе забравила за студа. Ако точно в този миг някой я бе попитал колко градуса е, със сигурност би отвърнала някъде над 20 по Целзий. Истината бе, че навън термометъра вече бе под 15 градуса по същата тази скала. Топлината, която усещаше, бе от мисълта, че точно в този момент, не това момче, а някой успял мъж й подарява това, което никой досега не е правил за нея. Според представите й за света, това би могло да бъде ключ за къща в Майорка, талон за подарък от любимите й парфюмерийни магазини, пръстен с диамант или…. Със сигурност можете да довършите мислите й.

И когато напълно бе забравила за тролея, студа и таксито, една кола прелетя покрай спирката и гумите й изсвистяха. Това я извади от унеса и й позволи да чуе думите на момчето: „Има и малка лъжичка, с която да изядеш шоколадовото сърце”.
Какво? Тя не можеше да повярва на ушите си и кански искаше да отиде и да изтръгне подаръка от ръцете на момичето, само и само да се увери, че не е чула правилно. И въпросите напираха със страшна скорост в главата й:
Това момче какво си мислеше?

Как си представя да спечели любовта с едно шоколадово сърце за 0.20 стотинки?

Момичето защо прие този подарък?

Как изобщо това момиче може да мръзне с това момче тук и сега?

Със сигурност водопадът от въпроси щеше да продължи, ако на спирката не бе спряла една червена кола. От нея слезе един успял мъж. Усмихна се, защото бе сигурна, че той ще я отърве от студа, от момчето и момичето, и най-вече от шоколадово сърце.

*Идеята, която следва е открадната от Джани Родари и неговите „Приказки по телефона”

Край първи:

Успелият мъж се оказва първата й ученическа любов. Онзи, който на един друг 14 февруари преди повече от 20 години й бе подарил цвете, направено от станиола в цигарените кутии, и което цвете тя все още пазеше в една малка стъклена кутийка. Тази среща в студа, момчето и момичето и шоколадовото сърце я накараха да забрави в какво се бе превърнала. Когато успелият мъж се приближи към нея, тя направо се хвърли в прегръдките му и поне за една вечер бе отново онова момиче, което вярваше, че едно момче й е подарило най-красивото цвете на света. И както се казва в приказките след време тя и успелият мъж се оженили и заживели щастливо цели 100 години.

Край втори

Успелият мъж се оказал чужденец, който търси номер 35 на булевард „Васил Левски”. Тъй като тя доста добре владеела английски го упътила и отново останала сама с момчето, момичето и шоколадовото сърце. Студът отново припомнил за себе си, но в този момент се появили в далечината фаровете на тролея. Когато се качила, изяла последното парченце от любимия си шоколад с карамелизирана захар и започнала с нетърпение да следи спирките, за да може по-бързо да се озове в своя чудесен апартамент. Когато се прибрала, си направила един топъл шоколад, пуснала си Hallmark и там шоколадовата вълна отново я достигнала с филма „Шоколад”. Станало й някак сладко и топло на душата и заспала, убедена, че този, когото чака най-накрая ще се появи и ще отговаря напълно на нейните изисквания и, по-важното, ще знае какви подаръци да й прави. И няма да й подарява шоколадово сърце, а поне Cresta на Lindt.

Край трети

Успелият мъж се приближил. Прегърнал бащински момичето и приканил момчето и момичето да се качат в колата. Преди да влязат, момичето показало на татко си какво е получила за празника на влюбените. Бащата отвърнал: „Някога аз подарих на едно момиче най-красивото цвете от станиол, но тя се оказа недостойна за него. Щастлив съм, че ти си друга и ще помниш завинаги това единствено шоколадово сърце, защото няма нищо по-страшно от това да харесваш човек, който не може да обича друго освен себе си и вещите”. Тя, обаче, вече била толкова умряла от студ, че не чула разговора. Вниманието й било насочено към приближаващото се такси.

Край, който избира авторката, докато си хапва парченце от любимия си шоколад

Тя напълно беше забравила за студа. Мислите й я бяха отвели назад във времето, когато едно момче бе направило за нея най-красивото цвете от станиол. В мислите си хиляди пъти съжали, че не е оценила какво има и че е загубила любовта му. И така се сети, че един недотам успял мъж би дал всичко от себе си, за да бъде с нея не само днес – на 14 февруари – а и през целия си живот. Приближи се към момичето и момчето и им каза: „Запазете завинаги това, което имате.” Най-вероятно те двамата не разбраха какво иска да им каже. Качи се в таксито, извади телефона си и се обади на недотам успелия мъж. След по-малко от 10 минути тя вече беше пред блока му. Преди да позвъни на входния звънец, се отби в магазинчето пред входа и купи едно шоколадово сърце с малка лъжичка.

А сега уловката:

- Кой край избирате вие? Ако нито един не ви хареса, какъв бихте измислили вие? И коя картинка от линковете ви бе най-забавна?

Очаквам вашите коментари и гласове в свежо, ако смятате, че историята си струва.

Пожелавам шоколадово настроение, шоколадова магия и събирайте настроение за 14 февруари 2010.

Центърът за архитектура и екология /Center for Architecture Science and Ecology (CASE)/ след дългогодишна работа може да се похвали с финализирането на революционната си система от соларни стъкла. Системата се състои от редици пирамидално оформени стъклени модули, които могат да се насочват така че да следят слънцето. Уловенатат слънчева светлина се трансформира от миниатюрни фотоволтаични клетки, разположени в центъра на всеки модул.

Оригиналният дизайн прави тази система не само радост за очите, но осигурява максимално пропускане на светлината плюс генериране на енергия.

На страницата на CASE можете да намерите още алтернативни проекти, които са революционни инструменти за  проектиране и изграждане на градската среда. Сред тях са авангардна екокерамика, интегриране на вятърни турбини в сградите и оптимизиране на тяхната ефективност чрез усилване на въздушните потоци; разработване на хидропонни системи за пречистване на въздуха и енергийна оптимизация на сградите и много други.

По материали от: inewidea

Още по темата:

• Уникален пешеходен мост в Сингапур
• Соларни покриви
• Сан Франциско ще се украси с едно истинско архитектурно бижу
• Край Лондон заработи първата минивятърна централа
• Годината е 2020. Мястото: София
• 90% от домовете в Израел ползват соларни водонагреватели
• „Соларпро” отвори врати за създателите на „Слънчева революция”
• „Соларпро” – запомнете това име
• “Анаконда” генерира енергия от вълните
• Щорите на бъдещето – генерират енергия и ви глезят с бриз

Под
сладоледеното
лятно слънце – цели
плантации
красавици
по пясъчната ивица. Ромон на курорт.
          Ромон на курорт.
Галерия от цици.
Безукорно сплотяване с морето,
с възторжената юлска жега.
          Този курорт
е пулсиращ фрактал.
          Ние, малките му версии,
се усещаме свръхяко
в него – аз и част от вас,
Лили, пясъчната ивица,
          тъгите ни,
и бягствата ни; плисъкът и ароматът.
Нищо на света не ме зарежда, релаксира
          повече
от този кине-
          мато-
              графичен
хоризонт
на морето и крайбрежните гледки,
          контингентът кафета.
Небето над стъкловидните хотели.
          Лили, виолетовите ѝ експлозии.
И правим преход към нощта,
където многократно се повтаря рефренът:
„Гальовна юлска седмица в курорт”
          и думата „пристан”.
Но през нощта дискотеките дънят,
          дискотеките помпат,
помпат, помпат дискотеките, помпат.
Трайбъл хаус. Ретро чалга. Естрада.
Въодушевяваща дандания.
И пак Лили
с пиърсинг на езика,
На първа сигнална тук ми идва
да повтарям рефрена
          „Яха бика”
и думите „Родео” и
          „Вика”.
Обаче е прекалено естрадно.
Все едно да ѝ изпея на Лили:
Като морето фина,
          но и дива,
бъди все тъй омайна,
жизнена, свободолюбива!
          Ха-ха.
Далеч по-поетичен ми е изразът:
          Как
мирише
на Слънчев бряг, Лили, Лили!
Как ми мирише на няк’ъф
лукс… На зелената,
късо подстригана
моравка до паркинга на най-
скъпата дискотека
          в три
през нощта.

     Стоил Рошкев чете стихотворението си “Туроператорски безбрежия” (фрагмент от интервю по телефона - цялото можете да чуете в мултимедийното списание за литература DICTUM):

Стоил Рошкев в “Кръстопът”
Стоил Рошкев в DICTUM

* - Стихотворението е включено в книгата на Стоил Рошкев “Естрада” (“Жанет 45″, 2010 г.).